Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

XV

„Този процес е изпитание за нас. Отношението ни към него ще определи какви сме. В лицето на Хауърд Роурк трябва да смажем силите на егоизма и антиобществения индивидуализъм — проклятието на съвременния свят, — които се проявиха в крайната си форма. Както споменахме в началото на тази статия, окръжният прокурор разполага с доказателство, което засега не можем да разкрием, доказващо безспорно, че Роурк е виновен. Ние, народът, ще настояваме за справедливост.“

Това бе отпечатано в рубриката „Един тих глас“ една сутрин в края на май. Гейл Уайнънд го прочете в колата си, прибирайки се у дома от летището. Отиде до Чикаго, за да се опита да задържи национален рекламодател, който отказа да поднови договор за три милиона долара. Два дни експертни усилия отидоха на вятъра. Уайнънд загуби рекламодателя. На слизане от самолета в Нюарк той купи нюйоркските вестници. Колата го чакаше, за да го отведе в извънградската къща. Изчете „Един тих глас“.

За миг се зачуди кой вестник държи. Погледна името в горния край на страницата. Все пак беше „Банър“, рубриката си беше на мястото, в първата колона на първа страница от втори раздел.

Наведе се и каза на шофьора да кара към офиса. Вестникът остана отворен на коленете му, докато колата спря пред „Банър Билдинг“.

Усети веднага, щом влезе в сградата. Забеляза го в очите на двамата репортери, излизащи от асансьора във фоайето, в позата на асансьорния оператор, който не устоя и се обърна, за да го изгледа. Усети очакването във внезапно застиналите хора в чакалнята пред кабинета му, в замлъкналата пишеща машина на бюрото на една от секретарките, във вдигнатата ръка на друга. Тогава си даде сметка, че всички последици на немислимото са ясни на всеки работещ в неговия вестник.

Първо се почувства смътно шокиран, защото във възцарилото се очакване хората се чудеха какъв ще е изходът от сблъсъка между него и Елсуърт Тухи.

Нямаше никакво време да се замисля за собствените си реакции. Не можа да обърне внимание на нищо друго, освен на усещането за притискане, за натиск върху лицевите си кости, зъбите, бузите, носа. Даде си сметка, че трябва да противодейства на това усещане, да го приглуши и потисне.

Не поздрави никого. Влезе в кабинета си. Алва Скарет се бе отпуснал в един стол пред бюрото му. Скарет носеше превръзка от мръсна бяла марля на гърлото си. Бузите му пламтяха. Уайнънд спря насред стаята. Хората вън се успокоиха, като видяха невъзмутимото му лице. Но Алва Скарет беше наясно.

— Гейл, не бях тук — прошепна дрезгаво, без глас. — Не съм идвал от два дни. Имам ларингит, Гейл. Питай моя лекар. Не съм идвал. Току-що се вдигнах от леглото, погледни ме, тридесет и девет и четири, имам температура, докторът не ми даваше, но аз… да стана, искам да кажа, Гейл, не бях тук, не бях тук!

Не знаеше какво точно е чул Уайнънд. Уайнънд го остави да завърши, после се направи, че слуша, сякаш звуците стигаха до него със закъснение. След малко Уайнънд попита:

— Кой беше дежурен редактор?

— Ами… Алън и Фолк.

— Уволни Хардинг, Алън, Фолк и Тухи. Изплати договора на Хардинг. Но не и на Тухи. Да са напуснали сградата до петнайсет минути.

Хардинг беше отговорен редактор, Фолк стилов редактор, Алън беше редактор на първа страница. Всички работеха в „Банър“ повече от десет години. Скарет се зашемети, сякаш чу, че президентът е отстранен от поста си, че Ню Йорк е унищожен от метеор или че Калифорния е потънала в Тихия океан.

— Гейл! — изстена той. — Невъзможно е!

— Напусни.

Скарет излезе.

Уайнънд натисна един бутон на бюрото си и отвърна на треперещия глас на жената отвън:

— Никой да не влиза при мен.

— Да, господин Уайнънд.

Натисна друг бутон и поръча на мениджъра по разпространението:

— Оттеглете целия тираж.

— Господин Уайнънд, твърде късно е! Повечето са…

— Спрете ги.

— Да, господин Уайнънд.

Искаше му се да положи глава на бюрото, да лежи неподвижно и да си отдъхне. Но отдихът, от който се нуждаеше, не съществуваше. Той беше нещо повече от сън, повече от смърт, отдих на човек, който никога не е живял. Желанието да си отдъхне беше подигравка към самия него, защото знаеше, че неудържимият натиск в черепа му означава точно обратното, че му налага да действа, и то толкова силно, че го парализира. Затърси чисти листове — забрави къде ги държи. Ще напише редакционна статия, за да обясни и да противодейства. Трябва да бърза. Не може да чака нито минута, трябва веднага да започне да пише.

Напрежението изчезна, щом написа първата дума. Докато ръката му се движеше светкавично по листа, той се замисли за огромната сила на думите — и за онези, които ще ги чуят, но първо за онзи, който ги изнамира. Думите носеха изцеление, предлагаха решение, разбиваха бариери. Изглежда най-голямата тайна, която учените не са открили, първоизточникът на живота, е случващото се в момента на превръщането на мисълта в думи.

Заслуша се в грохота и вибрациите в стените и пода. Пресите бълваха следобедния вестник — малкият таблоид „Клариън“. Усмихна се на звука. Ръката му се задвижи още по-бързо, сякаш звукът беше енергия, вкарана в пръстите му.

Реши, че няма да използва обичайното за редакционните статии местоимение „ние.“ Написа:

„… И ако моите читатели или враговете ми искат да ми се присмеят за този неприятен случай, ще се съглася с тях и ще приема присмеха като изплащане на дълг. Заслужих го.“

Каза си: това е сърцето на тази сграда, то бие, колко е часът? — наистина ли го чувам или бие моето сърце? Веднъж един лекар сложи слушалките на стетоскопа в ушите ми и ме накара да чуя как бие собственото ми сърце — звучеше точно така. Каза, че съм здраво животно и ще ме бива още много години, много… години…

„Натрапих на читателите си долнопробен негодник, чийто престиж в интелектуалните среди е единственото ми оправдание. Не презирам обществото до такава степен, че да го сметна за опасен. Все още изпитвам достатъчно уважение към хората, за да кажа, че Елсуърт Тухи не може да е заплаха“.

Казват, че звукът не изчезва, а пътува в космическото пространство. Какво става с ударите на човешкото сърце? Те са толкова много за петдесет и шест години. Възможно ли е да се съберат в нещо като кондензатор и отново да се използват? Ако зазвучат отново, може ли резултатът да е грохотът на пресите?

„Но аз му позволих да се изявява под главата на моя вестник. И ако публичното разкаяние е необичайно, унизително действие в наше време, аз сам си налагам точно това наказание“.

Тихите като капки звуци, които човек никога не чува, всеки от които е единствен и завършен, не като запетая, а като точка, дълъг низ от изписани точки, събрани да задвижват пресите — те бяха звучали не петдесет и шест, а тридесет и една години. Предишните двадесет и пет ми бяха нужни, за да се подготвя — бях на двадесет и пет години, когато издигнах новото име над вратата. Издателите не променят името на вестника, но аз го промених — „Ню Йорк Банър“ стана „Банър“ на Гейл Уайнънд…

„Моля за прошка всеки, който е чел този вестник.“

Здраво животно. Всичко, което правя, е здравословно. Трябва да доведа лекаря тук, за да послуша пресите. Той ще се усмихне със своята добра, самоуверена, доволна усмивка. На лекарите им харесват субектите с добро здраве, колкото и да са редки. Трябва да му доставя удоволствие — той не е чувал по-здравословен звук — и ще каже, че „Банър“ ще го бива още много години…

Вратата на кабинета се отвори. Влезе Елсуърт Тухи.

Уайнънд изчака да прекоси стаята и да стигне до бюрото, без да възрази. Уайнънд реши, че изпитва любопитство — ако любопитството може да се разрасне до размерите на рисуваните бръмбари с размерите на къща, надвиснали над човешки фигури, които бяха отпечатвани в комиксите на неделните притурки на „Банър“. Любопитство, предизвикано от факта, че Елсуърт Тухи все още е в сградата, че Тухи успява да влезе при него въпреки нарежданията му, че Тухи се смее.

— Дойдох да се сбогувам, господин Уайнънд — каза Тухи. Изражението му беше спокойно, без следа от злорадство. Лицето му беше като на актьор, който знае, че преиграването е признание за поражение, а най-голямата дързост се изразява със спокойствие. — И да ви кажа, че ще се върна. На същата работа, със същата рубрика, в същата сграда. Тогава вие ще разберете каква грешка сте допуснали. Простете ми, знам, че е проява на изключително лош вкус, но чаках този миг цели тринадесет години и мисля, че мога да си позволя пет минути за награда. И така, вие сте човек със силно чувство за собственост, нали, господин Уайнънд, и обичате чувството си за собственост? Замислихте ли се поне веднъж на какво се опира това чувство? Сетихте ли се да му укрепите основите? Не, защото сте практичен човек. Практичните хора работят с банкови сметки, с недвижима собственост, с договори за реклама и ценни книжа със златисти ръбове. Те оставят на непрактичните интелектуалци като мен забавлението да извършват химичен анализ на златистите ръбове, за да узнаят някои неща за естеството и източника на златото. За вас най-важното е „Крийм-О-Пудинг“, а на нас оставяте такива банални неща като театъра, филмите, радиото, училищата, литературната и архитектурната критика. Давате ни тази дребна хапка, та да кротуваме, щом толкова държим да си губим времето с несъществените неща в живота, докато вие правите пари. Парите са власт. Нали, господин Уайнънд? Значи искате власт, така ли, г-н Уайнънд? Власт над хората ли искате? Жалък аматьор! Вие не сте проумели естеството на своята амбиция, иначе щяхте да сте наясно, че не сте в състояние да я осъществите. Не сте в състояние да прилагате подходящите методи, нито бихте харесали резултатите. Не ставате за мошеник. Нямам нищо против да ви го кажа, защото не знам кое е по-лошо: да си голям мошеник или голям глупак. Затова ще се върна. И когато се върна, ще ръководя този вестник.

Уайнънд каза спокойно:

— Когато се върнете. А сега изчезвайте.

 

 

Редакцията на „Банър“ обяви стачка.

Съюзът на служителите на Уайнънд се включи в стачката организирано. Присъединиха се и много други, които не членуваха в него. Печатарите продължиха да работят.

Уайнънд не бе обръщал никакво внимание на Съюза. Плащаше по-високи заплати от всеки друг издател и никога не му бяха предявявали икономически искания. Ако служителите му искаха да се забавляват, слушайки речи, той не виждаше причина да се тревожи. Веднъж Доминик се опита да го предупреди:

— Гейл, ако хората се организират за заплати, работно време или битови искания, това е тяхно законно право. Но когато го правят без видима цел, по-добре е да следиш внимателно какво става.

— Скъпа, колко пъти да те моля? Стой настрана от „Банър“.

Не си бе направил труда да разбере кои членуват в Съюза. Установи, че са малко на брой, но ключови хора: всичките му качествени служители, не големите началници, но нивото под тях, внимателно подбраните, активните, инициативните: най-добрите репортери, умеещите да пишат, редакторите. Разгледа трудовите им досиета: повечето от тях бяха наети през последните осем години с препоръки от г-н Тухи.

Нечленуващите в Съюза се присъединиха към стачката по различни причини: някои мразеха Уайнънд, други се страхуваха да странят от стачката и решиха, че е по-лесно да стачкуват, отколкото да обмислят ситуацията. Боязлив човечец срещна Уайнънд в коридора, спря и закрещя:

— Ще се върнем, сладурче, и тогава песента ще е друга!

Някои стачкуваха, избягвайки да се срещат с Уайнънд. Други се опитаха да се застраховат.

— Г-н Уайнънд, мразя да стачкувам, адски мразя, нямам нищо общо с този Съюз, но стачката си е стачка. Не мога да си позволя да съм стачкоизменник.

— Честно казано, г-н Уайнънд, не знам кой е крив и кой прав, но смятам, че Елсуърт Тухи изигра мръсен номер, Хардинг не биваше да му позволи да го пробута, но може ли в наше време човек да е сигурен кой е прав за каквото и да било? Нещото, което няма да направя, е да пресека стачния кордон. Не, господине. Така усещам нещата, независимо дали стачниците са прави или не.

Стачниците издигнаха две искания: четиримата уволнени да бъдат върнати на работа и „Банър“ да промени позицията си за процеса „Кортланд“.

За да обясни позицията си, отговорният редактор Хардинг написа статия, която бе публикувана в „Ню Фронтиърс“.

„Наистина наруших заповедите на г-н Уайнънд за редакционната политика, което сигурно е без прецедент за един отговорен редактор. Направих го, съзнавайки напълно каква отговорност поемам. Г-н Тухи, Алън, Фолк и аз искахме да спасим «Банър» заради работещите в него, заради акционерите и читателите. Искахме с мирни средства да вразумим г-н Уайнънд. Надявахме се, че той ще отстъпи доброволно, след като види, че «Банър» се присъединява към позицията на повечето вестници в нашата страна. Знаехме, че нашият работодател е тираничен, непредвидим и безскрупулен, но поехме риск, готови да се пожертваме в името на професионалния си дълг. Макар да признаваме правото на собственика да диктува политиката на вестника си по политически, социологически или икономически въпроси, ние смятаме, че ситуацията излиза извън границите на благоприличието, ако работодателят очаква уважаващи себе си хора да отстояват каузата на обикновен престъпник. Бихме искали господин Уайнънд да осъзнае, че времето на диктаторската еднолична власт е отминало. Трябва да имаме някакъв глас в управлението на вестника, в който си вадим хляба. Това е битка за свободата на печата.“

Г-н Хардинг беше на шейсет години, притежаваше имение в Лонг Айлънд и през свободното си време ловеше диви гъски и отглеждаше фазани. Бездетната му съпруга членуваше в управителния съвет на Работилницата за социални изследвания. Най-видният лектор — Тухи, я въведе в Работилницата. Тя бе написала статията на съпруга си.

Другите двама уволнени не бяха членове на Съюза на Тухи. Дъщерята на Алън беше красива млада актриса, която играеше във всички пиеси на Айк. Братът на Фолк беше секретар на Ланселът Клоуки.

 

 

Седнал на бюрото в кабинета си, Гейл Уайнънд гледаше купчината хартия. Имаше много работа, но в мислите му постоянно се връщаше една сцена, от която не можеше да се отърве и чийто, смисъл се намесваше във всяко негово действие — дрипаво момче застава пред бюрото на редактора и пита: „Можете ли да напишеш котка? Можете ли да напишете антропоморфология?“ Лицата се размиваха и смесваха, струваше му се, че момчето застава пред неговото бюро и чака. Веднъж изрече на висок глас: „Махай се!“ После се разгневи и си каза: откачаш, глупако, сега не е моментът за такива мисли. Не изрече повече нищо, но разговорът продължи да звучи в мислите му, докато четеше, правеше бележки и подписваше документи: „Махай се! Нямаме работа тук.“ „Ще се въртя наоколо. Използвайте ме, когато искате. Не е нужно да ми плащате.“ „Те ти плащат, не разбираш ли, глупчо? Плащат ти.“ Заговори с нормален глас по телефона:

— Кажете на Манинг, че ще трябва да запълним с нещо… Пратете ми коректурите възможно най-бързо… И ми донесете някакъв сандвич. Какъвто и да е.

Няколко души го подкрепиха — възрастните и момчетата, които изпълняваха куриерските поръчки. Идваха всяка сутрин, често имаха рани по лицата и кръв по яките. Един от тях падна и си удари главата, наложи се да го отведат с линейка. Те не проявяваха нито смелост, нито вярност, а действаха по инерция — живели бяха твърде дълго с мисълта, че ще настъпи краят на света, ако загубят работата си в „Банър“. На старите не им беше ясно защо се случва всичко това, а на младите им беше все едно.

Започнаха да пращат куриерчета да вършат репортерската работа. Повечето им дописки бяха с качество, което изтръгваше Уайнънд от отчаянието и го караше да се смее от сърце — не му се бе случвало да чете толкова интелектуален английски. Амбициозните младежи най-после имаха възможност да бъдат журналисти. Той обаче не се смееше, когато дописките излизаха в „Банър“ така, както бяха написани — нямаше достатъчно редактори.

Реши да наеме нови хора. Предложи умопомрачителни заплати. Онези, които бе харесал най-много, му отказаха. Малцина се отзоваха на обажданията му. Щеше да е по-добре и те да му бяха отказали, но въпреки всичко ги взе на работа. Тези хора не бяха работили в приличен вестник от десет години и само месец по-рано той не би ги допуснал във фоайето на сградата. Наложи се да изхвърли част от тях след два дни, други останаха на работа. Повечето време бяха пияни. Някои се държаха така, сякаш правят услуга на Уайнънд.

— Не се сърди, Гейл, старче — каза един от тях и в следващия миг изхвърча надолу по стълбите през две площадки. Счупи си глезена и остана на последната площадка, зяпайки Уайнънд с невярващи очи. Други бяха по-внимателни, обикаляха из сградата и гледаха Уайнънд съучастнически, с намек, че са сключили заедно мръсна сделка.

Предложи да наеме студенти от журналистически факултети. Не получи отговор. Студентска организация му изпрати резолюция, подписана от всичките й членове:

„… Навлизайки в кариерата си с голямо уважение към нашата професия, ние искаме да сме достойни за честта на печата. Смятаме, че никой от нас не би запазил самоуважението си, ако приеме предложение като вашето.“

Редакторът на новините остана на работа, но редакторът на общинските новини се присъедини към стачката. Уайнънд заработи вместо него и пое функциите на отговорен редактор, дежурен по агенции, стилов редактор и коректор. Заживя в сградата. Спеше на канапето в кабинета си, като в първите години на „Банър“. Без сако и вратовръзка, с разкопчана яка на ризата, той тичаше нагоре-надолу по стълбите и стъпките му отекваха като стрелба с картечница. Останаха да работят само двама асансьорни оператори, другите изчезнаха, без да се разбере точно кога или защо, дали от симпатия към стачката, от страх или просто от униние.

Алва Скарет не проумяваше как е възможно Уайнънд да е толкова спокоен. Съвършеният механизъм — в мислите си Скарет винаги наричаше Уайнънд по този начин — функционираше по-добре от всякога. Говореше кратко, издаваше бързо заповеди, взимаше незабавно решения. В хаоса от машини, олово, грес, мастила, отпадъчна хартия, непочистени помещения, празни бюра, внезапно посипващи се стъкла, строшени с хвърлени от улицата тухли, Уайнънд се движеше като двойно осветен силует, открояващ се с необичайните си размери. Изглежда странно тук, казваше си Скарет, защото сякаш е извън времето — точно така, не е в своето време, въпреки модните си панталони има вид на същество от готическа катедрала. Държеше високо изправена аристократичната си глава, лицето му бе останало съвсем без плът. Беше като капитан на кораб, за който всички знаят, че потъва, с изключение на самия капитан.

Алва Скарет остана на работа. Не проумяваше, че случващото се е реално. Изпадна във вцепенение. Всяка сутрин се смайваше при вида на стачниците. Не му се случи нищо лошо, като се изключат няколкото домата, хвърлени по предното стъкло на колата му. Опитваше се да помага на Уайнънд, опитваше се да върши своята работа и работата на още пет души, но не бе в състояние да изпълни дневните задачи и на един човек. Тихо униваше, ставите му се извиваха като въпросителни. Губеше времето на всички, прекъсваше им работата и постоянно питаше:

— Защо? Как е възможно? Как стана така, просто ей така, изведнъж?

Срещна в коридора медицинска сестра с бяла престилка. Идваше от първия етаж, където бе настанен пункт за бърза помощ. Носеше кош за отпадъци към пещта за изгаряне на хартията. Кошът беше пълен с тампони от марля, напоени с кръв. Скарет извърна очи — призля му. Ужаси го не самата гледка, а последиците, които долови инстинктивно: тази цивилизована сграда, която внушаваше сигурност с излъсканите си подове, с чистотата и модерния бизнес, сградата, където се работеше с рационални неща като писано слово и търговски договори, където се приемаха реклами за бебешки дрешки и се говореше за голф — за броени дни по коридорите на тази сграда започнаха да пренасят окървавени превръзки. Защо? — питаше се Алва Скарет.

— Не разбирам — повтаряше с равен, монотонен глас на всички наоколо, — не разбирам как Елсуърт Тухи се сдоби с толкова много власт… А Елсуърт е културен човек, идеалист, не е гаден уличен радикал, той е толкова приятен и остроумен, толкова е ерудиран! Той винаги се шегува, не е привърженик на насилието. Елсуърт не е искал да стане така, не е подозирал как ще се развият нещата, той обича хората, бих заложил ризата си за Елсуърт Тухи.

Веднъж в кабинета на Уайнънд се осмели да каже:

— Гейл, защо отказваш да преговаряш? Поне се срещни с тях.

— Млъкни.

— Но, Гейл, може и да са прави за някои неща. Те са журналисти. Знаеш какво говорят за свободата на печата…

И тогава избликна пристъпът на ярост, който бе очаквал дни наред, но накрая реши, че ще му се размине. Сините ириси на Уайнънд избледняха и се превърнаха в бели петна, в слепи, светещи очни ябълки на хлътналото лице, ръцете му затрепериха. И само след миг Скарет стана свидетел на нещо невиждано: Уайнънд овладя пристъпа, без да издаде звук, без да се освободи от напрежението. От усилието по хлътналите му слепоочия изби пот. Опря юмруци на ръба на бюрото.

— Алва… ако не бях седял цяла седмица на стълбите на „Газет“, щеше ли да го има вестникът, в който те да говорят за свобода на печата?

Имаше полиция и отвън, и в коридорите на сградата. Присъствието й беше полезно, макар и не кой знае колко. Една вечер някой плисна киселина през главния вход. Киселината изгори стъклата на прозорците на партера и остави по стените петна като от проказа. Пясък в лагерите спря една от печатарските машини. Разбит бе магазин за деликатеси, чийто собственик рекламираше в „Банър“. Множество малки рекламодатели се оттеглиха. Организиран бе погром над камионите, които разнасяха вестниците на Уайнънд. Един шофьор бе убит. Стачкуващият Съюз на служителите на Уайнънд протестира срещу проявите на насилие. Съюзът заяви, че не ги е провокирал. Повечето членове нямаха представа кой стои зад насилието. „Ню Фронтиърс“ смотолеви нещо за непростими изстъпления, които приписа на „спонтанно избликнал, основателен народен гняв“.

От името на група, определила се като либерални бизнесмени, Хоумър Слотърн изпрати на Уайнънд съобщение за анулиране на рекламните договори. „Можете да ни съдите, ако желаете. Знаем, че имаме законна причина да анулираме договорите с вас. Подписахме ги за реклама в уважаван вестник, а не в срамен парцал, който предизвиква стачки пред вратите ни, който съсипва нашия бизнес и който вече никой не чете.“ В групата бяха повечето състоятелни рекламодатели на „Банър“.

Гейл Уайнънд стоеше до прозореца и гледаше своя град.

„Подкрепял съм стачки във времена, когато това беше опасно. Борил съм се с Гейл Уайнънд през целия си живот. Никога не съм очаквал, че ще дойде ден или случай, когато ще съм длъжен да кажа — както казвам сега — че заставам на страната на Гейл Уайнънд“ — написа Остин Хелър в „Кроникъл“.

Уайнънд му изпрати бележка: „Върви по дяволите, не съм те молил да ме подкрепяш. ГУ“

„Ню Фронтиърс“ нарече Остин Хелър „реакционер, продал се на едрия бизнес“. Дамите от интелектуалните среди обявиха Остин Хелър за старомоден.

Гейл Уайнънд сядаше на едно бюро в стаята на редакторите и пишеше редакционни статии, както обикновено. Оределият му екип не долови в него никаква промяна — нито бързаше, нито се гневеше. Никой не забеляза, че извършва и съвсем нови за него действия: отиваше в печатницата, заставаше до белия хартиен поток, който бълваха огромните машини и слушаше грохота им. Вземаше реглета от пода на наборното отделение, въртеше я разсеяно в дланта си като парче нефрит и я поставяше внимателно на някоя маса, като че ли не искаше да се прахоса. Бореше се против прахосването, без да си дава сметка, действайки инстинктивно: събираше пръснатите моливи, отдели половин час да поправи счупена пишеща машина, а в това време телефоните звъняха неспирно. Не го правеше, за да спести пари — подписваше чекове, без да погледне числата, а Скарет го беше страх да помисли за парите, които се харчат всеки ден. Правеше го заради дребните неща в сградата, в която обичаше всяка брава, заради нещата, които принадлежаха на „Банър“, който му принадлежеше.

Всеки ден късно следобед се обаждаше на Доминик в извънградската къща.

— Отлично. Всичко е под контрол. Не обръщай внимание на паникьорите… Не, по дяволите, нали знаеш, че не искам да говоря за проклетия вестник. Кажи ми как изглежда градината… Ходи ли днес да поплуваш?… Разкажи ми за езерото… С каква рокля си облечена?… Слушай WLX довечера, ще предават любимия ти „Концерт №2“ на Рахманинов… Разбира се, че имам време да съм информиран за всичко… Добре де, не мога да заблудя бивша репортерка, наистина прегледах страницата с радиопрограмите… Разбира се, че много хора ни помагат, но не мога напълно да се доверя на някои от новите момчета и нямам много свободно време… Преди всичко, не идвай в града. Нали ми обеща… Лека нощ, скъпа моя…

Затваряше слушалката и сядаше, загледан усмихнато в телефона. Мисълта за къщата извън града беше като мисъл за континент отвъд океан, който няма как да прекоси; чувстваше се като затворен в обсадена крепост и това му харесваше — не фактът, а усещането. На лицето му се изписваше изражението на далечните му предци, воювали по крепостните стени на замъците си.

Една вечер отиде до отсрещния ресторант. Дни наред не бе сядал да се нахрани спокойно. Когато се върна, по улиците все още имаше остатъци от светлина, сякаш бледнеещите слънчеви лъчи се бяха настанили твърде удобно в топлия въздух и не им се искаше да се оттеглят, макар слънцето отдавна да бе залязло. Във ведрия кафеникав летен здрач небето изглеждаше чисто, а улицата — мръсна, по ъглите на старите сгради се мяркаха унили кафяви и оранжеви петна. Стачниците крачеха пред входа на „Банър“. Бяха осем и обикаляха, описвайки издължена елипса по тротоара. Позна едно момче — криминален репортер, не бе виждал другите. Носеха плакати: „Тухи, Хардинг, Алън, Фолк…“ „Свободата на печата…“ „Гейл Уайнънд потъпква човешките права…“

Проследи с очи една жена. Бедрата й започваха още от глезените, отекли над стегнатите връзки на обувките. Имаше широки рамене, огромно квадратно тяло, облечено в дълго палто от евтин кафяв туид и малки бели ръце, които изпускат всичко в кухнята. На мястото на устата й имаше прорез без устни. Походката й беше патешка, но се движеше с изненадваща пъргавина. С всяка своя стъпка сякаш предизвикваше целия свят да я удари, казваше му злобно и лукаво, че много ще й хареса — каква лоша шега би било, ако светът се опита да я удари, нека само опита и ще види, нека само опита. Уайнънд беше сигурен, че тя никога не е работила в „Банър“. Нямаше как да е работила, защото имаше вид на човек, който не е учил да чете, а походката й изтъкваше, че хич и не й трябва. Носеше плакат: „Ние настояваме…“

Спомни си за нощите, когато спеше на канапето в старата сграда на „Банър“, в първите години. Трябваше да изплати новите печатни преси, „Банър“ трябваше да бъде по щандовете преди конкурентите. Една вечер изхрачи кръв, но отказа да отиде на лекар. Оказа се, че му няма нищо, само е изтощен.

Забърза към сградата. Печатните преси работеха с пълна сила. Спря и се заслуша в грохота им.

През нощта сградата притихна. Изглеждаше по-голяма, сякаш грохотът бе заемал място, а после го бе освободил. От отворените врати струеше светлина в дългите тъмни коридори. Някъде затрака самотна пишеща машина, равномерно, като капещ кран. Уайнънд тръгна из коридорите. Спомни си с каква готовност работеха хората му, когато подкрепяше предизборната кампания на отявлени мошеници за местните избори, когато възхваляваше вертепите, съсипваше репутации чрез скандални клевети и ридаеше за гангстерски майки. Талантливи и уважавани хора се надпреварваха да работят за него. За първи път в цялата си кариера сега проявяваше честност. Поведе своята най-голяма битка, с помощта на стачкоизменници, случайно наети хора, пияници и послушни изпълнители, твърде пасивни, за да напуснат. Каза си, че може би вината не е у онези, които отказаха да работят за него.

Слънцето огря квадратната кристална мастилница на бюрото му. Уайнънд замечта за студено питие на поляна, за бели дрехи, за допира на тревата под голите лакти. Отклони погледа си от игривите лъчи и продължи да работи. Стачката продължаваше втора седмица. Затвори се в кабинета си и нареди да не го безпокоят, за да завърши започнатата статия. Знаеше, че си търси оправдание, че се опитва поне за един час да не вижда какво става в сградата.

Вратата на кабинета му се отвори без предупреждение. Влезе Доминик. Откак се бяха оженили, не й бе разрешено да влиза в „Банър Билдинг“.

Той стана с кротко и послушно движение. Не си позволи никакви въпроси. Тя беше с ленен костюм с цвят на корал, изправена, сякаш зад нея беше езерото и слънчевата светлина се издигаше от повърхността към гънките на дрехите й.

— Гейл, дойдох, за да поема старата си работа в „Банър“.

Той я погледна мълчаливо. Усмихна се като човек, който оздравява.

Отиде до бюрото, взе написаните листове, подаде й ги и каза:

— Занеси ги на метранпажите. Събери агенционните телеграми и ми ги донеси. После иди при Манинг в отдела за местните новини.

Невъзможното, онова, което не се постига с дума, поглед или жест, пълното единение на двама души в пълно разбирателство, се случи с преминаването на тънкия сноп хартия от неговата ръка в нейната. Пръстите им не се докоснаха. Тя се обърна и излезе от кабинета.

Два дни по-късно тя се чувстваше така, сякаш никога не бе напускала „Банър“. С тази разлика, че вече не пишеше рубрика за къщи, а поемаше всяка работа, в която бе нужно компетентна ръка да запълни някоя празнина.

— Всичко е наред, Алва — казваше на Скарет, — шивашката работа е най-подходяща за жена. Тук съм, за да зашивам кръпки, където трябва, а наистина, момче, тази дреха се къса много бързо! Викай ме веднага, щом някой от новите ти журналисти се развилнее повече от допустимото.

Скарет не проумяваше нито тона, нито маниерите, нито присъствието й.

— Все едно че спасяваш човешки живот, Доминик — мърмореше тъжно той. — Все едно че са се върнали миналите дни… о! Как ми се иска да е като едно време! Само че нищо не разбирам. Гейл не позволяваше тук да се мярка дори снимката ти, когато вестникът беше приличен и уважаван — а сега, когато в тази сграда е безопасно колкото затвор по време на бунт, той ти разрешава да работиш тук!

— Спести си коментарите, Алва. Нямаме време.

Написа блестяща рецензия за филм, който не бе гледала. Нахвърли репортаж за конгрес, на който не бе присъствала. Измисли куп рецепти за рубриката „Ястия за всеки ден“, след като водещата рубриката една сутрин не дойде на работа.

— Не знаех, че умееш да готвиш — каза Скарет.

— И аз не знаех — отвърна Доминик.

Една вечер излезе, за да отрази пожар на пристанището. Оказа се, че единственият дежурен е починал на пода в мъжката тоалетна.

— Чудесно си се справила — каза Уайнънд, като прочете репортажа й, — но ако се повтори, ще бъдеш уволнена. Ако искаш да останеш на работа, няма да излизаш от сградата.

Това бе единствената му забележка за нейното присъствие. Говореше с нея, когато е необходимо, кратко и просто, както с всеки друг служител. Издаваше нареждания. Минаваха дни, в които нямаха време да се видят. Тя спеше на канапе в библиотеката. Понякога вечер отиваше в кабинета му за кратка почивка, когато можеха да си я позволят. Говореха си за какво ли не, за дребните случки от работния ден. Приказваха си весело, както си бърборят всички съпрузи за обичайните неща от съвместния им живот.

Не говореха нито за Роурк, нито за „Кортланд“. Тя забеляза снимката на Роурк на стената в кабинета и попита:

— Кога я окачи?

— Преди повече от година.

Това бе единственият път, когато споменаха Роурк. Не говореха за растящия обществен гняв срещу „Банър“. Не се опитваха да прогнозират бъдещето. С облекчение оставиха този проблем навън, зад стените на сградата. Можеха да го забравят, защото той вече не се поставяше пред тях — решението и отговорът бяха известни. Важното бе ясно и просто: имаха много работа. Вестникът трябваше да излиза. Вършеха работата заедно.

Тя идваше среднощ, без да я е извикал, с чаша горещо кафе, което той приемаше с благодарност, без да прекъсва работата си. Намираше на бюрото си пресни сандвичи, точно когато беше много гладен. Нямаше време да се запита откъде ги взема. После откри, че е сложила в един килер електрически котлон и хранителни продукти. Приготвяше му закуска, а когато той трябваше да работи цяла нощ, тя идваше при него с чинии, които носеше върху картон вместо на поднос, заедно с тишината на пустите улици зад прозорците и първите светлини на утрото по покривите.

Веднъж я завари с метла в ръка да мете един кабинет. Отделът по поддръжката се беше разпилял, чистачките се появяваха и изчезваха, без никой да забележи.

— За това ли ти плащам? — попита той.

— Не можем да работим в кочина. Не съм те питала колко ми плащаш, но искам увеличение.

— Остави, за бога! Смешно е.

— Кое е смешно? Сега е чисто. Не ми отне много време. Добре ли се справих?

— Добре се справи.

Тя се облегна на дръжката на метлата и се засмя.

— Сигурно и ти, като всеки друг си мислиш, че аз съм луксозна играчка, скъпа държанка, нали, Гейл?

— Така ли смяташ да продължаваш, ако ти се иска?

— Точно така съм искала да живея през целия си живот, стига да има защо.

Разбра, че тя е по-издръжлива от него. Нито веднъж не прояви изтощение. Предполагаше, че спи, но не разбра кога.

По всяко време, където и да се намираше в сградата, без да го вижда с часове, тя го чувстваше, знаеше кога най-много се нуждае от нея. Веднъж той заспа, свличайки се на бюрото. Когато се събуди, тя го гледаше. Угасила бе лампите и седеше на кресло до прозореца, огряна от лунната светлина, с лице към него, спокойна, съсредоточена. Първото, което видя, бе лицето й. Надигна мъчително глава от ръката си и в първия миг, преди да осъзнае реалността и да си възвърне самоконтрола, той усети внезапен пристъп на гняв, безпомощност и отчаян протест, забравяйки как са стигнали дотук, помнейки само, че двамата са пленници на някакво огромно, бавно мъчение и че той я обича.

Тя долови всичко това в изражението му, още преди той да се изправи. Приближи се до него, застана до стола, обгърна главата му и я притисна към себе си. Прегърна го и той не се възпротиви. Отпусна се в ръцете й. Тя зацелува косата му и прошепна:

— Нещата ще се оправят, Гейл, всичко ще е наред.

Така изминаха три седмици. Една вечер Уайнънд излезе от сградата, без да го е грижа какво ще завари като се върне. Отиде да се види с Роурк.

Не се бе обаждал на Роурк от началото на обсадата. Роурк често му звънеше по телефона, Уайнънд отговаряше спокойно, почти едносрично и избягваше дълги разговори. Предупреди Роурк от самото начало:

— Не се опитвай да идваш тук. Издал съм нареждания. Няма да те пуснат.

Опитваше се да не мисли как ще се развие битката му и да забрави физическото съществуване на Роурк, защото самата мисъл за Роурк го връщаше към спомена за общинския затвор.

Измина пеша дългото разстояние до „Енрайт Хауз“. Разстоянието, изминато пеша, му изглеждаше по-дълго и по-безопасно. Таксито би приближило твърде много Роурк до „Банър Билдинг“. Заби поглед в тротоара, на два метра пред краката си, за да не гледа града.

— Добър вечер, Гейл — каза Роурк спокойно, когато Уайнънд влезе.

— Не знам кое е по-силна проява на лош вкус — каза Уайнънд и хвърли шапката си на една маса до вратата, — да кажеш направо какво мислиш, или да се направиш, че нищо не забелязваш. Изглеждам адски зле. Кажи, че е така.

— Наистина изглеждаш адски зле. Седни, почини си, и не говори. Ще ти приготвя гореща вана — не, не изглеждаш чак толкова мръсен, но ще ти подейства добре. После ще говорим.

Уайнънд поклати глава и остана прав до вратата.

— Хауърд, „Банър“ не ти помага. Съсипва те.

Нужни му бяха осем седмици, за да изрече тези думи.

— Така е — каза Роурк. — И какво от това?

Уайнънд остана до вратата.

— Гейл, за мен няма значение. Аз не разчитам на общественото мнение, независимо какво е то.

— Да не би да искаш да се откажа?

— Искам да не отстъпваш, ако си заложил всичко, на което държиш.

Сигурен беше, че Уайнънд разбра. Но това бе истината, от която Уайнънд се бе опитвал да избяга. Затова Уайнънд искаше той да заговори за нея.

— Не съм се надявал, че ти ще ме спасиш. Мисля, че имам шанс да спечеля. Стачката няма да промени нищо. Не се тревожи за мен. И не отстъпвай. Ако удържиш до край, няма да имаш нужда от мен.

В очите на Уайнънд избликна гняв, протест, съгласие. Роурк добави:

— Знаеш какво имам предвид. Ще бъдем по-добри приятели от всякога. И ако се наложи, ще ме посещаваш в затвора. Не се възмущавай и не ме карай да говоря повече, отколкото трябва. Поне не сега. Според мен е добре, че започна стачката. Още първия път, когато се срещнахме, бях наясно, че трябва да стане нещо такова. А ти си го знаел много по-рано.

— Преди два месеца ти обещах… това е единственото обещание, което исках да изпълня…

— Ти го изпълняваш.

— Наистина ли няма да ме презреш? Искам да ми кажеш сега. Дойдох, за да ми кажеш.

— Добре. Слушай. Ти си единственият човек в моя живот, с когото общуването е неповторимо. Хенри Камерън умря за моята кауза. А ти си издател на долнопробни таблоиди. Но на него не можах да кажа това, което казвам на теб. Стивън Малъри никога не направи компромис с душата си. А ти продаваше своята по всички възможни начини. Но на него не можах да кажа това, което казвам на теб. Нали точно това искаше да чуеш от мен? Не отстъпвай.

Отдалечи се и добави:

— Това е. Повече няма да говорим за проклетата ти стачка. Седни, ще ти донеса питие. Почини си, престани да мислиш колко зле изглеждаш.

Уайнънд се върна в „Банър“ късно през нощта. Взе такси. Разстоянието вече нямаше значение.

Доминик му каза:

— Ходил си при Роурк.

— Да. Как разбра?

— Ето набора за неделния брой. Не струва, но ще свърши работа. Изпратих Манинг да си иде вкъщи за няколко часа — беше пред припадък. Джаксън напусна, но ще се справим и без него. Рубриката на Алва беше пълен хаос — забравил си е граматиката. Пренаписах я, но не му казвай, кажи му, че ти си я редактирал.

— Отиди да поспиш. Аз ще поема работата на Манинг. Мога да работя с часове.

Продължиха по същия начин. Дните минаваха, в експедицията се трупаха купчините върнати вестници, постепенно заеха и коридора, бели камари хартия като мраморни плочи. С всеки брой тиражът на „Банър“ намаляваше, но купчините ставаха все повече. Дните минаваха — дни на героични усилия да бъде издаван вестник, който никой не купуваше, нито четеше.