Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

VI

— Главният проблем на съвременния свят — заговори Елсуърт Тухи — е интелектуалната заблуда, че свободата и принудата са противоположности. За да решим гигантските проблеми, с които се сблъсква светът днес, трябва да сложим ред в мисленето си. Трябва да открием философска перспектива. По същество свободата и принудата са едно и също нещо. Ще ви предложа проста илюстрация. Светофарите ограничават свободата ви да пресичате улицата по всяко време. Но това ограничение ви дава свободата да не ви прегази камион. Ако ви назначат на работа и ви забранят да я напускате, това ще ограничи свободата на вашата кариера. Но ще ви освободи от страха от безработица. Щом ни бъде наложена нова принуда, автоматично печелим и нова свобода. Двете са неразривни. Само ако приемем пълната принуда, можем да постигнем пълна свобода.

— Точно така! — изкрещя Мичъл Лейтън.

Пронизителният крясък отекна като пожарна сирена. Гостите впериха погледи в Мичъл Лейтън.

Седеше на тапицирано кресло полуизлегнат, с краката и корема напред, като невъзпитано дете, което парадира с лошата си стойка. Всичко у Мичъл Лейтън беше почти и не съвсем, стигнало на косъм от успешния край: тялото му се готвеше да стане високо, но след това промени намерението си и остана с дълго туловище над къси, дебели крака; лицето му имаше тънки кости, но плътта си правеше шега с тях, отичайки недостатъчно, за да изглежда много пълен, но достатъчно, за да има постоянно вид на болен от заушка. Мичъл Лейтън беше нацупен. Това не беше моментно изражение, нито структура на лицето му. Беше хронично състояние на личността му. Цупеше се с цялото си тяло.

Мичъл Лейтън бе наследил четвърт милиард долара и прекара тридесет и трите години от живота си, търсейки извинения за това.

Елсуърт Тухи, във вечерно облекло, стоеше облегнат на един шкаф. Нехайната му поза беше елегантно небрежна и леко предизвикателна, сякаш околните не заслужаваха да се придържа строго към добрите маниери.

Очите му обходиха стаята. Тя беше не съвсем модерна, не точно в колониален стил и малко не и достигаше до френския ампир; мебелите се състояха от плоскости с опори във форма на лебедова шия, имаше черни огледала и лампи, имитиращи ветроупорни фенери, имаше хром и стенни килими. Обединяващото беше само едно: всичко беше много скъпо.

— Точно така — каза войнствено Мичъл Лейтън, сякаш очакваше всички да възразят и предварително ги атакуваше. — Вдига се адска врява по въпроса за свободата. Искам да кажа, че тя е дума с неясно значение и с нея се злоупотребява. Дори не съм сигурен дали тя е чак такава благословия. Аз мисля, че хората ще са много по-щастливи в регулирано общество с определен модел и форма — нещо като народен танц. Нали знаете колко са красиви народните танци. И ритмични. Нужни са били поколения, за да стигнат до това съвършенство и затова не е възможно да ги промени някой случаен глупак. Именно от това се нуждаем. Модел, а също и ритъм. И красота.

— Уместно сравнение, Мич — отбеляза Елсуърт Тухи. — Винаги съм ти казвал, че имаш находчив ум.

— Искам да кажа, че хората са нещастни, защото имат не твърде малко, а твърде много възможности за избор — продължи Мичъл Лейтън. — Непрекъснато трябва да взимат решения, все да решават, постоянно да се разкъсват. А в общество, изградено по модел, човек се чувства сигурен. Никой не го тормози непрекъснато да прави нещо. Не е нужно да се прави каквото и да било. Освен, разбира се, да се работи за общата кауза.

— Важни са духовните ценности — каза Хоумър Слотърн. — Трябва да сме модерни и в крак с времето. Живеем във век на духовност.

Хоумър Слотърн имаше едро лице и сънливи очи. Копчетата на яката му бяха комбинация от рубини и смарагди, като хапки салата, изплюти по колосаната бяла риза. Притежаваше три универсални магазина.

— Трябва да има закон, който да задължава всеки да изучава мистичните тайни на древността — каза Мичъл Лейтън. — Всичко това е написано в египетските пирамиди.

— Вярно е, Мич — съгласи се Хоумър Слотърн. — Много неща могат да се кажат за мистицизма. От една страна. От друга страна, диалектическият материализъм…

— Няма противоречие — изрече бавно и презрително Мичъл Лейтън. — Светът на бъдещето ще ги съчетае и двете.

— Всъщност — каза Елсуърт Тухи — двете са привидно различни проявления на едно и също нещо. На един и същи замисъл. — Очилата му проблеснаха, като осветени отвътре. Тези думи сякаш му доставиха особено удоволствие.

— Със сигурност знам, че себеотрицанието е единственият морален принцип — каза Джесика Прат. — Най-благородният принцип, свещен дълг, много по-важен от свободата. Себеотрицанието е единственият път към щастието. Бих пратила на разстрел всеки, който откаже да се саможертва. За да го избавя от нещастието му. Такива хора и без това не могат да са щастливи.

Джесика Прат говореше с тъга. Съсухрената кожа на приятното й, застаряващо лице не знаеше що е грим и създаваше впечатление, че ако някой я докосне, по пръстите му ще полепне бял прах.

Джесика Прат беше потомка на стара фамилия, нямаше пукната пара и имаше една голяма страст: обичта й към по-малката й сестра Рене. Бяха осиротели от деца и тя бе посветила целия си живот на отглеждането на Рене. Пожертва всичко, не се омъжи, години наред се бореше, сплетничеше, кроеше планове и мамеше. Накрая усилията й се увенчаха с триумф — Рене се омъжи за Хоумър Слотърн.

Рене Слотърн се бе свила на ниска табуретка и дъвчеше фъстъци. От време на време посягаше към кристална чиния на масата до нея и си взимаше фъстък. Не правеше нищо друго. Светлите й очи гледаха кротко от бледото й лице.

— Това е прекалено, Джес — каза Хоумър Слотърн. — Не се надявай, че всеки може да е светец.

— Не се надявам на нищо — каза кротко Джесика Прат. — Отдавна съм загубила всякакви надежди. Всички ние се нуждаем от образование. Но мисля, че г-н Тухи е наясно. Ако всеки е задължен да има добро образование, светът ще е по-добър. Ако заставим хората да вършат добрини, те ще са свободни да живеят щастливо.

— Тази дискусия е съвсем излишна — каза Ийв Лейтън. — В наши дни никой интелигентен човек не вярва в свободата. Тя е отживелица. Бъдещето принадлежи на социалното планиране. Принудата е природен закон. Това е. Очевидно е.

Ийв Лейтън беше красива. Застанала бе под светлината на един полилей. Гладката й черна коса прилепваше към черепа. Светлозеленият сатен на дългата й рокля беше като вода, която сякаш изтича, за да открие нежната й, загоряла кожа. На нея сатенът и парфюмът ставаха модерни като маса с алуминиево покритие. Тя беше Венера, излизаща от люка на подводница.

Ийв Лейтън беше убедена, че мисията й в живота е да бъде авангард — без значение в каква област. Винаги се хвърляше в безразсъден скок и се приземяваше тържествуващо далеч пред всички останали. Философията й се свеждаше до едно изречение: „Всичко ми е позволено.“ В разговор я изразяваше с любимата си фраза: „Каква съм аз ли? Аз съм денят след утрешния.“ Яздеше превъзходно, шофираше спортни автомобили, пилотираше каскади, беше шампион по плуване. Щом видя, че на мода е светът на идеите, тя отново направи скок и се приземи далеч напред. Приземявайки се, откри с удивление, че някои хора се съмняват в подвига й. Дотогава никой не бе подлагал на съмнение постиженията й. Започна да проявява гняв и нетърпимост към всички несъгласни с политическите й възгледи. Превърна го в личен въпрос. Смяташе, че винаги е права, защото е „денят след утрешния“.

Съпругът й Мичъл Лейтън я мразеше.

— Дискусията е напълно смислена — отсече той. — Не може всеки да е компетентен като теб, скъпа. Трябва да помагаме на другите. Това е морален дълг на водещите интелектуалци. Трябва да преодолеем безпричинния страх от думата принуда. Когато каузата е добра, не може да се говори за принуда. Например в името на любовта. Но не знам как да го обясним в нашата страна. Американците са толкова старомодни.

Не можеше да прости на страната си, която му бе дала четвърт милиард долара, но му отказваше съответстващо уважение. Хората не приемаха неговите възгледи за изкуството, литературата, историята, биологията, социологията и метафизиката, но приемаха чековете му. Недоволстваше, че го отъждествяват с парите му и мразеше хората, защото не го зачитаха достатъчно.

— Можем да говорим дълго за принудата — заяви Хоумър Слотърн. — Стига да е демократично планирана. Общото благо винаги трябва да е на първо място, независимо дали ни харесва или не.

На разбираем език позицията на Хоумър Слотърн се състоеше от две части, които си противоречаха, но това не го притесняваше, тъй като в мислите му те не бяха на разбираем език. От една страна смяташе, че абстрактните теории са безсмислени, но ако клиентите ги търсят, няма нищо лошо да им ги предлага, стига да прави добър бизнес. От друга страна изпитваше неудобство, че в стремежа си да натрупа пари напълно пренебрегва онова, което се нарича духовен живот; може би все пак хора като Тухи са прави. А какво би станало, ако му отнемат магазините? Няма ли да му е по-лесно като управител на държавен универсален магазин? Ще може ли със заплатата на управител да си осигурява сегашния престиж и комфорт, без да носи отговорността на собственик?

— Наистина ли в обществото на бъдещето жената ще спи с всеки мъж, когото пожелае? — попита Рене Слотърн. Формата на изречението беше въпросителна, но не прозвуча като въпрос. Всъщност й беше все едно. Запита се вяло какво ли е да имаш мъж, когото наистина желаеш, и как ли възниква желанието.

— Нелепо е да говорим за личен избор — каза Ийв Лейтън. — Това е отживелица. Личността не съществува. Има само колективна общност. Очевидно е.

Елсуърт Тухи се усмихна, но не каза нищо.

— Трябва да се направи нещо за масите — заяви Мичъл Лейтън. — Някой трябва да ги поведе. Те не знаят кое е добро за тях. Не мога да разбера защо хора с култура и положение като нас схващат така добре великия идеал на колективизма и са готови да жертват личните си привилегии, а трудещият се човек, който само може да спечели от това, проявява безразсъдно безразличие. Не ми е ясно защо трудещите се в нашата страна не симпатизират на колективизма.

— Не ти ли е ясно? — каза Елсуърт Тухи. Очилата му проблеснаха.

— Писна ми — сопна се Ийв Лейтън и се заразхожда из стаята. Светлината се лееше по раменете й.

Разговорът се прехвърли към изкуството и водещите съвременни творци във всички области.

— Лоис Кук казва, че думите трябва да бъдат освободени от игото на разума. Казва, че хватката на разума върху думите е като експлоатацията на масите от капиталистите. На думите трябва да се позволи да спорят с разума чрез колективно договаряне. Така казва. Толкова е забавна и свежа.

— Айк — как му беше името? — казва, че театърът е инструмент за любов. Според него е напълно погрешно да се смята, че пиесата се разиграва на сцената — тя се разиграва в сърцата на зрителите.

— Джулс Фауглър писа в „Банър“ миналата неделя, че в света на бъдещето театърът ще стане излишен. Всекидневието на обикновения човек само по себе си е произведение на изкуството, като най-добра трагедия на Шекспир. В бъдещето няма да има нужда от драматурзи. Критикът ще наблюдава живота на масите и ще оценява художествената му стойност за публиката. Така смята Джулс Фауглър. Не знам дали споделям мнението му, но той има интересна и свежа гледна точка.

— Ланселът Клоуки казва, че британската империя е обречена. Казва, че няма да има война, защото трудещите се по света няма да я допуснат. Войните ги предизвикват международните банкери и производителите на оръжия, но те вече са изритани от сцената. Ланселът Клоуки казва, че вселената е неразгадана тайна и че неговият най-добър приятел е майка му. Казва, че министър-председателят на България яде херинга на закуска.

— Гордън Прескът твърди, че архитектурата се изчерпва с четири стени и покрив. Подът е по желание. Всичко друго е капиталистическа показност. Казва, че трябва да се забрани строителството, докато всеки жител на Земята не получи покрив над главата си… А патагонците? Наше задължение е да ги научим да искат покрив. Според Прескът това е диалектическа транспространствена зависимост.

Елсуърт мълчеше и се усмихваше, мислейки си за огромна пишеща машина. Всяко прочуто име, цитирано в разговора, беше като клавиш от клавиатурата й, всяко владееше конкретна област и при натискане оставяше отпечатък. Всички заедно съставяха свързани изречения върху голям празен лист. За пишещата машина е нужна ръка, която да натиска клавишите, каза си той.

Заслуша се в разговора, щом чу сърдития глас на Мичъл Лейтън:

— О, да, „Банър“, дявол да го вземе.

— Знам — каза Хоумър Слотърн.

— Става все по-зле — каза Мичъл Лейтън. — Определено върви към провал. Оказа се много солена инвестиция за мен. Това е единственият път, когато Елсуърт сгреши.

— Елсуърт никога не греши — каза Ийв Лейтън.

— Но този път сгреши. Посъветва ме да купя акции от този отвратителен парцал. — Забеляза погледа на Тухи, търпелив като кадифе, и бързо добави: — Не че се оплаквам, Елсуърт. Всичко е наред. Дори може да успея да си намаля проклетите данъци. Но този мръсен реакционен парцал със сигурност отива към провал.

— Имай малко търпение, Мич — каза Тухи.

— Не смяташ ли, че трябва да продам акции и постепенно да се отърва от дела си?

— Не, Мич, не смятам.

— Добре, щом казваш. Мога да си го позволя. Всичко мога да си позволя.

— Но аз изобщо не мога да си позволя! — изкрещя Хоумър Слотърн с внезапна ярост. — Стигна се дотам, че човек не бива да рекламира в „Банър“. Не заради тиража — с него всичко е наред, но витае едно усещане, доста странно усещане… Елсуърт, мисля си дали да се откажа от моя договор.

— Защо?

— Нали знаеш за кампанията „Ние не четем Уайнънд“?

— Чух.

— Води я някой си Гъс Уеб. Слагат лепенки на стъклата на паркирани коли и в обществени тоалетни. Освиркват кинопрегледите на Уайнънд в киносалоните. Струва ми се, че групата не е голяма, но… Миналата седмица непривлекателна жена изпадна в истерия в моя магазин на „Пето Авеню“ и ни нарече врагове на трудещите се, защото рекламираме в „Банър“. Това можем да го подминем, но става сериозно, когато една от най-старите ни клиентки, кротка възрастна женица от Кънектикът, трето поколение републиканка, ни се обади и ни каза, че смята да анулира текущата си сметка при нас, защото някой й казал, че Уайнънд е диктатор.

— Гейл Уайнънд не разбира почти нищо от политика — каза Тухи. — Представите му за нея са на равнището на клуба на Демократическата партия в Хелс Кичин. Политическата корупция по онова време е била доста безобидна, не сте ли съгласни?

— Не ме интересува. За друго говоря. Че „Банър“ се превръща в бреме. Пречи на бизнеса. В наше време човек трябва толкова да внимава. Ако се обвържеш с неподходящи хора, веднага разбираш, че е в ход мръсна кампания, от която и ти биваш окалян. Не мога да си позволя такива неща.

— Мръсната кампания не е съвсем без основание.

— Не ме интересува. Пет пари не давам дали е истина или не. Кой съм аз, че да си търся белята заради Гейл Уайнънд? Ако в обществото има настроения против него, моята работа е да съм възможно най-далеч от него, по най-бързия начин. И не само аз мисля така. Няколко души сме на това мнение. Джим Ферис от „Ферис&Саймс“, Били Шулц от „Ваймо Флейкс“, Бъд Харпър от „Тодлър Тогс“, и… дявол да го вземе, познаваш ги всички, те са ти приятели, от нашата група, либералните бизнесмени. Всички смятаме да оттеглим рекламите си от „Банър“.

— Имай малко търпение, Хоумър. Не бих избързал. Има подходящо време за всичко. Важен е и психологическият момент.

— Добре, ще те послушам. Но има… във въздуха се носи нещо. Един ден ще стане опасно.

— Може би. Ще ти кажа, когато стане.

— Мислех, че Елсуърт работи в „Банър“ — каза разсеяно Рене Слотърн, озадачена.

Другите я погледнаха със съжаление и възмущение.

— Наивна си, Рене — сви рамене Ийв Лейтън.

— Но защо е толкова лош „Банър“?

— Слушай, дете, не се бъркай в мръсната политика — каза Джесика Прат. — „Банър“ е злонамерен вестник. Г-н Уайнънд е много зъл човек. Представител е на егоистичните интереси на богатите.

— Според мен изглежда добре — каза Рене. — Мисля, че е сексапилен.

— За бога! — извика Ийв Лейтън.

— Но в края на краищата Рене има право да си каже мнението — сопна се Джесика Прат.

— Някой каза, че Елсуърт е председател на Профсъюза на служителите на Уайнънд — отбеляза Рене.

— За бога, Рене, няма такова нещо. Никога не съм бил председател на каквото и да било. Само редови член. Като последния куриер във вестника.

— Значи служителите на Уайнънд си имат профсъюз, така ли? — попита Хоумър Слотърн.

— В началото беше само клуб — каза Тухи. — Миналата година стана профсъюз.

— Кой го организира?

— Нямам представа. Стана почти спонтанно. Като всички масови организации.

— Аз смятам, че Уайнънд е негодник — заяви Мичъл Лейтън. — Какво си въобразява? Бях на събрание на акционерите. Отнесе се към нас като към лакеи. Да не би моите пари да са по-лоши от неговите? Та нали притежавам дял от проклетия му вестник? Мога да го науча на разни неща в журналистиката. Имам идеи. Защо е толкова арогантен? Защото е натрупал парите си сам ли? Може ли да е такъв ужасен сноб само защото е дошъл от Кичин? Хората не са виновни, че не са имали късмета да се родят в Хелс Кичин, за да се издигнат от калта! Никой не разбира каква ужасна пречка е да се родиш богат. Всички са убедени, че щеше да си пълна нула, ако не се беше родил богат. Искам да кажа, ако имах късмета на Гейл Уайнънд, щях вече да съм два пъти по-богат от него и три пъти по-известен. Но той е толкова надут, че въобще не го съзнава!

Никой не продума. В гласа на Мичъл Лейтън се надигаше истерия. Ийв Лейтън погледна Елсуърт Тухи, молейки мълчаливо за помощ. Тухи се усмихна и направи крачка напред.

— Срам ме е от теб, Мич.

Хоумър Слотърн ахна. Никой не възразяваше на Мичъл Лейтън за такива неща. Никой не възразяваше на Мичъл Лейтън по този начин.

Долната устна на Мичъл Лейтън се скри.

— Срам ме е от теб, Мич — повтори твърдо Тухи, — че се сравняваш с толкова достоен за презрение човек като Гейл Уайнънд.

Устните на Мичъл Лейтън се отпуснаха и на лицето му се появи нещо като усмивка.

— Така е — каза смирено.

— Ти никога не ще можеш да се мериш с Гейл Уайнънд. Защото си чувствителен и имаш интуиция за хората. Това ти е проблемът, Мич, а не парите. Кой се интересува от парите? Векът на парите отмина. По природа си твърде изтънчен за бруталната конкуренция в нашата капиталистическа система. Но и тя отминава.

— Очевидно — каза Ийв Лейтън.

Стана късно. Тухи си тръгна. Беше бодър и реши да се прибере пеша. Улиците бяха пусти, тъмните сгради се извисяваха към небето, внушителни и дръзки. Спомни си какво каза веднъж на Доминик: „Сложен механизъм е нашето общество… но само като натиснеш с пръст… в центъра на тежестта му… можеш да го събориш и да го превърнеш в купчина старо желязо…“ Доминик му липсваше. Ако можеше да е с него тази вечер, за да чуе разговора…

В мислите му закипяха несподелени неща. Спря насред притихналата улица, отметна глава и се разсмя високо, загледан във върховете на небостъргачите.

Един полицай го потупа по рамото и попита:

— Какво става, господине?

Тухи видя копчетата и синята униформа, опъната върху широките гърди, безстрастното, сурово и търпеливо лице на мъжа, улегнал и надежден като сградите наоколо.

— Вършите си работата, нали, полицай? — попита Тухи. Смехът отекваше на тласъци в гласа му. — Опазвате закона, реда и благоприличието, нали? — Полицаят се почеса по тила. — Трябва да ме арестувате, полицай.

— Добре, добре, приятелю — каза полицаят. — Върви си по пътя. На всеки от нас му идва много понякога.