Джоан Рос
Завръщането (52)

52.

Сакс усети как косъмчетата на врата му настръхват. Това никога не беше добър знак.

— Баща ти подозирал ли е някого конкретно?

Тя прочете набързо доклада и обърна следващата страница.

— Не. Но не е бил уверен, че тя просто сама е решила да замине, понеже оставила много лични вещи.

— Може да е искала да почне отначало.

— Може. — Тя пак се зачете. — Той се е готвел пак да разпита майка й.

Доколкото Сакс си спомняше, майка й беше много неприятна жена. Освен ако не беше станало някакво чудо от онова лято досега, а това би било много малко вероятно, нещата сигурно се бяха влошили.

— И направил ли го е? Да говори пак с нея?

— Тук не пише. Но ще проверя. — Тя извади мобилния си телефон и се обади на „Информация“. Отговориха, че в града няма адрес за Ийв Върнън — нито в Шелтър Бей, нито в околните крайбрежни градчета.

— Предполагам, че ще трябва да я потърся на последния известен адрес — каза Кара.

— Сама в никакъв случай няма да идеш.

— Мисля, вече обсъдихме, че не ми харесва склонността ти да се разпореждаш с живота ми.

— Нямам намерение да се извинявам, че искам да те запазя жива.

— Ако си забравил, шерифската служба на Шелтър Бей има трима заместници, които са на платена длъжност.

— Повярвай ми, хората в караванния парк мразят ченгета. Никой няма да те посрещне с хляб и сол на вратата, при което ти и Джон или онова младоче…

— Кайл Мърфи.

— Ти и Джон или Мърфи може да се окажете застреляни от някакъв наркодилър, който мисли, че сте отишли да го арестувате. А като заговорихме за оръжия, Силия ми беше казала, че баща й правел доста пари от незаконна продажба на оръжия.

— И ти не си го издал?

— Бях на седемнайсет. А той беше пиян, кибритлия, при това с арсенал, който нямаше да се поколебае да използва срещу всеки, който му се изпречи. Какво мислиш сега?

— Радвам се, че не си се замесил.

— Тогава си е тогава. Сега е сега. Най-добре е да дойда с теб, Кара. Особено като се има предвид, че майката на Силия си падаше по мен. — Жената, която според Силия изкарвала пари за наркотици като проституира, даже навремето му беше предложила „безплатен сеанс“, но Сакс реши, че това няма общо с темата.

— Посочи ми една жена в този град, която не си пада. И нека отново ти напомня, че не си полицейски служител.

— И слава богу! Но съм загрижен за теб. И не искам да те видя отново наранена. И нека да ти кажа, че никога няма да си простя, ако се поставиш в положение, при което Трей да остане без нито един родител.

— Това беше удар под кръста.

— Ако знаеше нещо за „тюлените“, щеше да си чула, че ние сме научени да се бием и мръсно, ако трябва. Освен това съм лично заинтересован в случая.

— Защото познаваш Силия?

— Да. Но най-вече, защото ако е вярно, че тя така и не е напуснала нашия град, аз мога да се окажа заподозрян в разследване на убийство.

— Това е смехотворно. Ти никога не би убил човек.

— Сигурна ли си? — Като си спомни какво беше изпитал, когато за първи път я видя в болницата вчера, Сакс никак не беше убеден в това.

— Войната е съвсем различно нещо. — Тъй като разбра погрешно въпроса му, тя просто махна с ръка. — Не си способен да извършиш хладнокръвно убийство. Особено на някакво момиче, с което… — тя замълча, сякаш търсейки подходящата дума — … си близък.

Макар че със Силия бяха отъркаляли доста ливади в околността през онова лято, той никога не беше изпитвал сериозни чувства към нея. Не само защото тя не беше от момичетата, към които обичайно се изпитват сериозни чувства. Но и защото още от самото начало му беше казала, че той не е единственият, с когото има връзка.

— Аз не бях единственият, с когото тя се виждаше онова лято.

— Така ли? — Кара наостри уши. — А помниш ли с кого друг е излизала?

— Не знам. А може и да не е бил само един. Силия беше дашно момиче.

— Момичетата, които живеят на ръба, много често намират трагичен край в големите градовете — разсъждаваше на глас Кара. — Но в малък град би било по-трудно да се разминеш безнаказано, защото всеки познава всеки. И си вре носа в чуждите работи.

— Да, но колко често се случва серийният убиец накрая да се окаже виден общественик от училищното настоятелство или най-образцовият гражданин? — обади се Сакс.

Тя потърка чело.

— Добър аргумент. — Прокара пръст по картонената папка. — Добре, ако майка й още живее там, може да дойдеш с мен. Но — и тя вдигна предупредително пръст — няма и думичка да казваш. Това е мое разследване.

— Обещавам да се държа прилично.

— Точно така. Трябва обаче да призная, че май повече ми харесва да се държиш неприлично. Ама много повече.

— Е, старая се.

— Макар че ако добре си спомням, ти наистина много дълго време ме дразнеше до полуда. — Тя се изправи от масата и спусна ръка под ризата му. — Ако ще бъдем партньори, макар и неофициални, мисля ще е честно, ако и аз получа същото.

— Абсолютно си права. Даже веднага ти давам реванш! — Той я грабна за ръка, заведе я горе в спалнята, изтегна се блажено на матрака и разпери ръце встрани в жест на пълно поражение.

— Прави с мен каквото искаш, сладурче. Целият съм твой.