Джоан Рос
Завръщането (14)

14.

— Майчице мила! — Кара сложи длан над очите си, все едно се пази от яркото сутрешно слънце. — Май ослепях непоправимо от блясъка на бялата ти парадна униформа!

— Мно-о-о-го смешно — отвърна Сакс. Той се беше появил в кабинета й на сутринта след откриването на черепа и сега вървеше към нея с привлекателна мъжкарска походка, заради която всяка жена с кръв във вените би искала просто да го схруска. — А и парадната бяла униформа, която се надявах никога вече да не трябва да облека, не беше моя идея.

Кара бръкна в чекмеджето и извади тъмните си очила отчасти, за да довърши метафората с ослепяването, но също и за да не се вижда издайническият блясък в очите й, който се забелязваше като синя лампа в тъмна улица.

— Чудна работа. Направо не мога да повярвам, че някой може да те накара да направиш нещо, което не искаш.

— Беше по предложение на организационния комитет за парада — измърмори той и се разположи на дървения стол срещу бюрото й. — Когато дадох съгласие да участвам в тоя префърцунен парад, мислех да си нося камуфлажните дрехи. Но след това се вдигна такъв шум покрай събитието, че от комитета и даже родната ми майка почнаха да ме притискат да облека парадната.

— Градът има нужда от герой.

— Аз не съм герой.

— Това вече си го казвал. Въпреки това, ако трябва да перифразирам един политик, парад се прави с героя, който имаш под ръка. А това си ти. Затова не се учудвай, че така се ентусиазираха. В тежки времена като днешните един празник дава на хората повод да се усмихнат.

— Дава повод на всички, с изключение на нещастника в открития автомобил, който трябва да маха на тълпата и да се чувства като пълен идиот. — Той прокара пръст под високата тясна яка, което изпълни Кара с почти перверзното желание да го целуне на ожуленото място. — Даже помолих от Организацията на ветераните да се застъпят.

— Като гледам как се цупиш, а също и че не си облечен с камуфлажни дрехи, което между другото нямаше да е особено впечатляващо в този град, където почти всички мъже носят такива дрехи на лов, риболов и даже когато косят моравата — да разбирам, че ветераните са подкрепили организационния комитет.

— Точно така.

Даже намръщено, лицето му беше адски привлекателно. Кара си напомни, че по принцип никога не е харесвала „лоши момчета“, но това явно не пречеше да усети едно особено пърхане в стомаха.

— Все пак парадът е в твоя чест. Така че предполагам, ако беше решил да се явиш с хавайска риза и по джапанки, все едно си избягал от някой коктейлбар, никой нямаше да може и „копче“ да ти каже.

— Е, да, така е.

Той въздъхна тежко. Изпъна дългите си крака, а после седна разкрачен така, че очите й неволно попаднаха на едно място, където нямаха никаква работа.

— Тогава? — попита го тя, усещайки изведнъж, че устните й бяха изцяло пресъхнали. Тъкмо щеше да ги оближе, когато се сети — тъкмо навреме — че той ще го възприеме като опит за флирт. — Ако си имаш оправдание защо не искаш да носиш униформата, защо си изтупан като Хармън Раб от „Военна прокуратура“?

— Ти не ме ли чу като ти казах, че майка ми настоя да облека проклетата парадна униформа.

— Аха. — Пеперудите в корема й запърхаха още по-опасно. — Значи правиш голяма саможертва в името на мама. Това е много мило.

Той прокара длани по лицето си. Когато си представи тези дълги мургави пръсти как обхващат гърдите й, играят си със зърната им, които пък бяха решили да действат на своя глава и сега стърчаха като камъчета, опирайки в плата на униформата й, обхваналата я топлина се спусна още по-надолу.

— Мило или не, това е — измърмори той. Тежка въздишка повдигна медалите на гърдите му.

— Доста си поработил, за да те украсят така — отбеляза тя. Джаред също беше донесъл доста отличия от различните мисии, но не бяха толкова много като тези на Сакс.

Сакс погледна към цветните ленти и медали.

— Да бе! Само не можах да спечеля купата „Най-красиво куче в изложбата“. — Искри на смях блеснаха в очите му под навъсените вежди.

Тя се разсмя, благодарна за това, че настроението се разведри, като в същото време с тревога забеляза, че сега, когато той се усмихваше, може би беше още по-опасен.

— Казват — рече тя, чувствайки се уютно в компанията му, почти както беше станало преди години, когато Джаред я беше предал на Сакс за „доверено пазене“, — че една жена винаги може да разбере как ще се отнася мъжът към нея, ако й стане съпруг, като го види как се отнася към майка си.

Той изви тъмните си вежди и я погледна. В сините му очи този път се забелязваше съвсем открит сексуален интерес.

— Ти да не си решила да ми искаш ръката?

— Глупости! — Усети как бузите й пламват. Това беше направо абсурдно. Единственото, което беше наследила от майка си, беше почти физическата неспособност да се изчервява. — Казах го просто по принцип.

Опитвайки се да прилича на хладнокръвната си майка, тя свали тъмните очила, облегна се в стола и кръстоса крака. И макар че той не можеше да ги види заради бюрото, по някаква идиотска причина изведнъж й се прииска да беше облечена в нещо по-хубаво от грозните униформени панталони.

— Добре, след като явно не си дошъл точно тази сутрин, за да ми донесеш дъвки и близалки, предполагам, че си тук заради находката от твоя плаж.

— Плажът не е мой — напомни й той. — Обаче, да, затова дойдох. — Той посегна в джоба си и извади оттам едно листче. — Кейт Маккейд проявява интерес. И ми предложи вместо тя да говори с мен, после аз да трябва да говоря с теб и после обратно, че ще е по-лесно направо ти да й звъннеш. Ето го номера.

Той се наведе напред, много близо до нея, за да й подаде листчето. Докато го поемаше, пръстите им се докоснаха и между тях сякаш прескочи електрическа искра. Тя едва не си дръпна ръката като опарена.

— Мерси. Благодаря за помощта. — Дали той беше забелязал? Или реакцията беше само нейна?

Сакс беше забелязал. Все едно някой беше допрял в пръстите му оголена жица под напрежение. Начинът, по който очите й се разшириха само за секунда, но достатъчно дълго, за да я издадат, увери Сакс, че и тя го е усетила.

— За нищо — каза той. — Разбрах, че търсиш стари неразкрити случаи.

Тя наклони глава и присви изразителните си очи. Той си помисли, че като полицай би трябвало да се е научила по-добре да си крие чувствата. А може би го чувстваше близък, беше пробил бронята?

На Сакс тази мисъл му хареса. И то много.

— А откъде си чул, че се ровя в неразкрити случаи?

— Тази сутрин в закусвалнята „Хляб насъщен“. — Той сви рамене. — Излиза, че костите, които намерихме, са номер едно в клюките. Даже бият по популярност слуховете, че Брад Пит и Анджелина щели да снимат филм в града.

— Само това ми липсва. Не мога даже да си представя какви мерки за сигурност ще трябва да се вземат за такова събитие. Що се отнася до темата с неразкритите случаи, Джон О’Роарк закусва в „Хляб насъщен“ всяка сутрин. Но не вярвам той да е казал нещо по въпроса.

— Когато стана дума за тях, той нито потвърди, нито отрече.

— А Мод винаги си носи кофичка кисело мляко и закусва тук. Значи едва ли е била в закусвалнята.

— Тази сутрин поне не беше.

— Е, как тогава се е разчуло?

— Значи е вярно?

— Не изцяло. Е, смятам да го направя, понеже е логично, особено след като Мод ми каза, че баща ми работел по неразкрити случаи, преди да загине, и…

— Работел е, така ли?

— Така излиза. Обаче папките са в пълен безпорядък. Опитах се снощи да прегледам съдържанието на кутиите, само че Трей имаше гостенчета с преспиване, така че между ужасните звуци от „Супер Марио на картинг“ и непрекъснатата нужда да презареждам горивото на състезателите, които сякаш изведнъж бяха хванали глисти, не ми остана време да прегледам всичко.

Тя сви рамене и се изправи.

— Искаш ли кафе?

— Не бих отказал.

— Черно?

Той кимна. Макар че тя си беше полицай от главата до петите, начинът, по който се залюляха бедрата й, докато минаваше през стаята, ясно показа жената под грубата униформа. Жена със страхотно оформено дупе.

— Без захар.

— Освен това — каза Кара, докато сипваше кафе в една от „чашите за гости“, допълни собствената си и разбърка в нея две пакетчета захар — е почти сигурно, че неизвестният собственик на черепа не е загинал скоро. Така че един ден по-рано или по-късно няма голямо значение.

— Да, сигурно. Благодаря. — Докато поемаше чашата кафе, която тя му подаде, очите му минаха през пистолета на кръста й. — Зареден е, нали?

— Е, тук наистина цари пасторален мир и спокойствие, но аз изпълнявам истинска служба. Разбира се, че е зареден. Защо?

— Мислех си за баща ти. Как загина.

— Какво общо има това с… — Гласът й заглъхна, когато разбра смисъла на думите му. — Не искаш да кажеш, че смъртта му не е била злополука, нали?

— Много хора умират при злополуки — каза той. — Това го знам добре, защото и в армията жертвите на приятелски огън не са никак малко. А може и да ме гони параноята, след като толкова години съм се занимавал с „лошите“. Но трябва да признаеш, че съвпадението е доста странно.

Тя остави чашата си на бюрото, седна на стола и разтри слепоочия.

— Ако някой умишлено е застрелял баща ми, възможно е това да няма нищо общо с нашия череп.

Направи му впечатление думата „нашия“. Все едно са неофициален разследващ екип. Хареса му идеята точно тя да му е партньорка. Даваше му повече възможности да бъде с нея. Не че щеше да има много свободно време покрай ремонтите на „Бон тан“ за сватбата на Коул и Кели. Но Кара Конуей определено си заслужаваше усилията да намери време за нея.

— Сигурно е било злополука — каза той.

— И аз така мисля.

Усети, че на нея наистина й се иска да е права. И не можеше да я вини за това. Изпитваше ужас при мисълта, че някой ден може да му звъннат по телефона и да му кажат, че баща му е починал. Но да му кажат, че е убит? Нямаше да миряса, докато не вкара убиеца в затвора.

— Но всяка връзка между това, че баща ми е ровел в старите случаи и костите, които открихме, трябва да се изследва — добави тя. Стисна устни. Трапчинката на брадичката й изпъкна още повече.

— Експертът на Кейт ще има нужда от известно време, за да реконструира черепа. Така че си струва да се разровим. Да видим какво ще излезе.

— Това смятам да направя. И същевременно ще проверя всички досиета за изчезнали хора от последните десетина години, за да видя дали няма да намерим стоматологичен картон, който съответства.

— Мога да ти помогна.

— Какво?

— Примерно да сортирам папките. Като гледам, нямаш кой знае колко помощници — каза той и красноречиво огледа кабинета й, който беше малко по-голям от килер за метли. Ако искаше да покани още четирима души тук, единият трябваше да остане в коридора, за да се съберат.

Тя отпи дълга глътка от кафето и му хвърли остър преценяващ поглед над очукания ръб на чашата.

— Знам, че не е лесно човек да хвърли униформата, но ако не си забелязал, ти си вече цивилно лице.

— Винаги можеш да ме назначиш за заместник.

— Е, аз мога и да си извадя окото с остра пръчка, но как да ти кажа, нито едното, нито другото са ми сред приоритетите.

Тя сложи чашата на бюрото и скръсти ръце пред гърдите си. Тази поза му беше позната. Баща му беше направил същата, когато той блъсна жестоко камарото при една незаконна гонка преди години.

— А и теб те е нямало толкова дълго време, че имената в тези папки сигурно нищо няма да ти говорят.

— Имената по тези места не се сменят. Повечето хора са местни. Или пък ако заминат нанякъде, обикновено се връщат. Като нас двамата. — Още едно нещо, което беше общо помежду им. Така де, ако имаше някакво значение. — Освен това — посочи той, — едно време не се движехме в едни и същи кръгове. Възможно е аз да познавам много хора, с които твоята майка не би ти дала да общуваш.

— Например разпространителят на порно в Шелтър Бей — измърмори тя.

Той се ухили чаровно.

— Именно.

— Чух, че се стягаш да ремонтираш „Бон тан“. А това, като се има предвид как печално изглежда в момента, ще ти отнеме доста време.

— Правилно си чула — отговори той. — Годеницата на Коул е решила, че иска сватбата да бъде точно там, и ще трябва да направим всичко възможно, за да се случи. Обаче ние от спецчастите сме многостранно развити. — Откакто тя за първи път се беше появила в къщата му, Сакс често се улавяше, че е започнал да прави нови планове. Планове, в които участваше хубавата жена полицай, която сега го гледаше също тъй изпитателно, както би разглеждала снимката на заподозрян.

Кара погледна часовника на ръката си.

— А сега трябва да се захващам с работа. Да осигуря спокойствие и регулиране на движението за парада.

— В целия град има три светофара — отвърна той. — Какво толкова ще регулираш? Защо не се качиш в колата с мен?

— Аз? Да се возя в откритата кола, от която ще помахваш на хората? С теб?

— Е, може и да тичаш покрай нея като агентите от президентската охрана. Но мисля, че ще ти е по-удобно седнала.

— И да се чувствам като пълна глупачка? — Очите й се разшириха. — Хванах ли те сега? Може да си борил тероризма навсякъде по света, да си се бил с какви ли не злодеи, обаче те е страх от един най-обикновен парад!

Право в десетката.

— Не. — Той също скръсти ръце пред гърдите си. — Не ме е страх.

— Тогава защо изведнъж почна да ме гледаш като сърничка, попаднала пред фаровете на автомобил?

— Не ме е страх. Просто не обичам да съм център на внимание. Ако беше с мен в колата, поне ще отнемаш част от вниманието.

— Както си се изтупал с тази бяла униформа и Брад Пит да застане в колата, няма да отклони вниманието от теб. — Тя се изправи. — Не се притеснявай. Цялата улица е шест пресечки. Ще свърши много бързо.

— Къде ли съм го чувал преди? — След като разбра, че няма да успее с увещанията пред Кара, той с неохота също се изправи. — А, да, сетих се. Моят боен другар Зак Тремейн казваше същото за разстрела.