Джоан Рос
Завръщането (48)

48.

Банка „Фърст коустъл“ в Шелтър Бей се намираше на най-високата точка на града, в огромна сграда от червени тухли с четири импозантни бели колони на входа. Сакс винаги беше мислил, че зданието изглежда комично насред симпатичните весело боядисани къщи на малкото градче. Банката беше основана от Джошуа Гарднър, прапрадядото на Джералд, който беше дал началото на семейното богатство по време на Голямата депресия, като изкупувал рибарски лодки, семейни фирми, къщи, дърводобивни компании (заедно с декари гори), цехове за дървообработка и много земя по крайбрежието.

Ако зависеше от бъдещите поколения Гарднърови, по цялата брегова ивица щеше да има само небостъргачи със стъклени фасади и скъпи хотели, но за радост местните хора не допуснаха презастрояването, като често се отказваха от лесна печалба, за да защитят едно от най-недокоснатите природни кътчета в страната.

— Старият Джошуа се е опитвал да компенсира нещо — реши Сакс, докато паркираше колата пред бронзовата статуя на основателя на банката, която гледаше към морето. Тя изглеждаше сякаш банкерът се беше обърнал да търси какво може да заграби и от другата страна на океана.

Отвътре банката беше не по-малко помпозна. Мраморните стени бяха покрити с картини в позлатени рамки. Някои от тях бяха местни пейзажи, но повечето представляваха портрети на различни мъже от клана Гарднър — включително този, с когото имаше среща днес. Всички бяха застанали в грандиозни пози.

Сакс не се изненада ни най-малко, че Джералд го остави да чака половин час след уговореното време за срещата. Когато секретарката — почти като близначка на Анджелина Джоли, с напомпани с колаген устни, от което изглеждаше все едно е нажилена от цяло ято разгневени диви пчели — най-сетне го покани в кабинета на директора, банкерът даже не си направи труда да повдигне очи от документите, които четеше.

Сакс мина по дебелия червен килим и седна на стола от другата страна на широкото черно писалище. Което беше почти празно, така че той се зачуди какво ли работят в тази банка по цял ден.

Тъй като много добре знаеше, че целта е да го унижат, но отказваше да участва в играта, Сакс просто изчака, гледайки през прозореца широката панорамна гледка на града, залива и железния мост, който водеше към крайбрежието.

След още пет минути пълно мълчание, през което дори не предложиха на Сакс поне чаша вода, Джералд Гарднър вдигна поглед.

— Дюшет — каза той.

— Гарднър — отговори Сакс в същия дух, докато домакинът го оглеждаше изпитателно от глава до пети.

Той специално се беше облякъл за срещата с изгладени джинси, синя риза с копчета, която носеше с навити до лактите ръкави, както и с чифт класически черно-бели кецове на краката.

Сакс беше мислил да излъска единствените си черни официални обувки, обаче Коул, който знаеше повече за получаването на заеми покрай риболовния си бизнес, настояваше, че тайната, когато молиш за пари, е да не изглеждаш облечен така, все едно наистина имаш нужда от заем.

Джералд, от друга страна, беше издокаран в скъп костюм и копринена вратовръзка, което го караше да изглежда като бяла врана в градче, където хората носеха предимно джинси, тениски, плътни елеци и дъждобрани.

Последва още една порция мълчание.

Упражнявайки безкрайното си търпение, Сакс изчака. И отвърна на преценяващия поглед, без да отделя очи от събеседника.

Банкерът първи отклони поглед и отново се зачете в документите в кафявата папка.

— С какво мога да ти помогна?

— Всичко е описано там. — И Сакс посочи към папката, която беше оставил още преди два дни след обяда с Трей в Клуба на ветераните.

— Искаш да ремонтираш „Бон тан“.

— Точно така.

— И си готов да ипотекираш къщата на баба ти и дядо ти.

— Къщата и земята на първа линия. Която купих от тях, след като се прибрах у дома. — Естествено, за много по-малко пари, отколкото старците биха получили, ако я бяха продали на някой богат предприемач.

Къщата на скалите едно време била собственост на възрастната вдовица на преуспял търговец на дървен материал, за която баба му беше работила като икономка и готвачка. А дядото на Сакс, по онова време рибар, помагал също като градинар и домашен майстор в голямата къща. Тъй като самата тя нямала деца, работодателката им завещала къщата. Така Дюшетови се бяха сдобили с такъв скъп имот. Дядо му искаше просто да му припише къщата, но Сакс настояваше да я купи.

Джералд отново разгледа документите. Игричката продължаваше и Сакс дори започна да се пита защо си е направил труда изобщо да дойде тук. Просто трябваше да отиде до Юджийн или Корвалис или Салем. Единственият проблем беше поне от предварителните обаждания по банките, че в момента много трудно отпускаха кредити. Той се беше надявал по-голямото доверие в малкия град да му помогне.

Но още докато чакаше пред кабинета, беше осъзнал, че от тази работа няма нищо да излезе.

— Освен това си платил за къщата и магазина на родителите си.

— В Ирак или Афганистан човек няма за какво да си харчи парите. Бях спестил достатъчно, за да се справя с покупките.

— Но след това не са ти останали много средства.

— Къщата и земята под нея са изключително ценни. Даже и при днешната криза. — Бяха му се обаждали поне пет-шест спекуланти с недвижими имоти, които се надяваха да изкупят имота на безценица, а после да продадат с огромна печалба.

— И си готов да рискуваш да я загубиш? Заради една танцова зала?

Изрече думата така, все едно говори за публичен дом. Сакс беше разбрал още от деня на парада и малкия надпис на автомобила, че Гарднър не е простил на Люсиен Дюшет, задето го е държал на резервната скамейка в гимназията. А и сега, след като научи от Трей, че банкерът е канил Кара на среща, а тя му е отказала, явно близостта между Сакс и Кара няма как да не са го ядосали.

Но даже и това сигурно не беше толкова важно, колкото фактът, че независимо дали Сакс иска да се нарича така, или не, всички го смятаха за герой. А Гарднър щеше завинаги да си остане банкер. Което не беше най-популярното поприще особено в тежки времена.

— Ако смятах, че има риск, нямаше да ипотекирам земята — кротко каза той.

— Не си учил в колеж.

— Всъщност учех музика в Бъркли. Но дойде единайсети септември и заминах да се бия за страната си.

— Музика, значи. — Той даже не се опита да скрие подигравката в гласа си. — А случайно да си минал и курс по икономика?

— Не. Нито един.

Гарднър намести маншетите на ризата си, при което се показаха диамантени ръкавели с платинен обков.

— И въпреки това очакваш банка „Фърст коустъл“ да даде пари на човек като теб, който няма резервен капитал зад гърба си. И няма опит.

— Не съм очаквал никой и нищо да ми дава. — На Сакс му идваше да забие един юмрук в самодоволната физиономия на Гарднър. — Подал съм молба за заем. Който имам намерение да изплатя. Навреме. И с лихвите. Що се отнася до опита, аз съм пораснал в „Бон тан“. Мил съм чиниите там още като шестгодишен — слагаха ми една табуретка, за да достигам чешмата. На дванайсет години сервирах по масите, а от петнайсетгодишен готвя. Научих се да смятам, като помагах на родителите си да правят сметките всяка вечер. Така че може и да нямам диплома по латински от някакъв скъпарски колеж, но определено не ми липсва опит.

— Да работиш в ресторант е много по-различно, отколкото да го управляваш — каза Джералд. — Съжалявам. — Той затвори папката. — „Фърст коустъл“ е на мнение, че рискът е прекалено голям.

Сакс го беше очаквал. Но гордостта и вроденият каджунски инат му помогнаха да излезе от ситуацията.

Той се изправи. Грабна от лъскавата повърхност на писалището папката с бизнес плана, по който беше работил цяла нощ.

— „Фърст коустъл“ — каза той с най-блестящата си усмивка — може да си го начука.

— Браво, Сакси! — извика Ранди в момента, в който той излезе от бронзовата врата на банката. — Само така с тоя дебел тъпанар!

— Какво браво, държах се като шестокласник — измърмори Сакс.

— Обаче си направи кефа, нали? — намеси се Каубоя с провлечения си говор.

— А, сто процента — съгласи се Сакс.

— И сега накъде потегляме? — попита Ранди, докато всички се товареха в камарото.

Сакс вече се беше отказал да моли бившите си бойни другари да го оставят на мира.

И потегли надолу по пътя към „Харбър стрийт“.

— Изведнъж ми се доядоха пастички.