Джоан Рос
Завръщането (1)

1.

Сакс Дюшет беше чувал, че има хора, които никога не сънуват.

За съжаление, той не беше от тях. Понякога дори го мъчеха сънища наяве.

Както в момента. Вече усещаше познатите бодежи под кожата. Почувства как настръхват косъмчетата по ръцете и по врата му. Адреналин в огромни дози нахлу в кръвта му и се взриви като снаряд.

Наведе се. Опря длани на коленете и няколко пъти вдиша дълбоко.

— Стегни се де, вече не си в Афганистан! — Понякога човек трябва да изрече думите на глас, за да им даде повече сила.

Беше сам на брега, ако не се брои кучето, с което се беше сдобил наскоро. Гъстата мъгла по безлюдния плаж превръщаше обикновените предмети — водорасли, приведени от вятъра кипариси, изхвърлени от морето парчета дърво — в странни привидения. Тук ги нямаше тихите сини води на близкия залив Шелтър Бей. През вековете острите скали в този край на орегонското крайбрежие бяха пратили в отвъдното десетки кораби и техните екипажи.

Но докато се влачеше с последни сили нагоре през снега по стръмните афганистански планини, преследван от враговете, точно спомените за тази родна картина караха уморените му крака да продължават напред.

Когато прекара цели шест дни съвсем сам по непристъпните върхове на Хиндукуш, ранен, почти загубил ума си, докато своите го мислеха за мъртъв, точно джамбалаята^[1] от раци, която възнамеряваше да хапне, щом пристигне у дома, му даваше сили да продължи да се бие с талибанските главорези, изпратени да го довършат.

А през безкрайните дни като затворник във вражеското село разсъдъкът му оцеля само заради фантазията как седи на верандата на къщата си, кацнала на ръба на скалата, с леденостудена бира в ръка, заслушан в барабанящия по покрива дъжд.

После преживя няколко изпълнени с нервно очакване седмици, през които пак се чувстваше като затворник, но този път в болницата на военноморските сили в Бетесда. Накрая като един съвременен Одисей най-сетне се бе завърнал у дома от митарствата. Физически здрав и, да го кажем, горе-долу с всичкия си.

А освен това твърдо решен да остави войната зад гърба си и да заживее като нормален човек. Но това, както се оказа, звучеше лесно само на думи. Особено с тържествения парад в негова чест, който стягаха общинарите на Шелтър Бей и местната организация на ветераните.

Макар че целият град явно беше решил да го издигне на мраморен пиедестал, Сакс много добре знаеше, че не е никакъв герой.

— Може пък да ми излезе късметът да целуна мис Шелтър Бей — каза си той, търсейки нещо хубаво в цялата история с парада. Добре знаеше, че тържеството ще значи много за родителите му. Това беше и единствената причина да се съгласи изобщо да участва. Но сега — ако слуховете бяха верни, а той се боеше, че са съвсем верни — парадът заплашваше да засенчи ежегодния „Уикенд на китовете“ и фестивала „Хвърчила и морски специалитети“ взети заедно. — Да, това с целувката никак няма да е зле.

Сакс не беше целувал жена от сто години. Камо ли пък настоящата „мис Шелтър Бей“, която и без това е била коронясана в негово отсъствие. Тогава още е бил през девет земи в десета.

Доволно подтичвайки на вечерната си разходка, кучката, в чието потекло явно имаше ирландски вълкодав^[2] и която той беше нарекъл Велкро, отговори на думите му с весел лай и стресна една дългокрака чапла, крачеща по линията на прилива. Птицата изчезна в мъглата с пляскане на широките си синкави криле.

Домът, в който беше израснал, се намираше точно над „Бон тан“, ресторанта с традиционна каджунска^[3] кухня и танцова зала, държан навремето от родителите му — сериозно пострадал преди две години при една зловеща зимна буря. Два месеца по-късно сградата беше окончателно смазана от ураганни ветрове, дошли с тихоокеански тайфун. Тогава Морийн и Люсиен Дюшет бяха решили да се откажат от бизнеса и се пенсионираха.

Е, не съвсем.

В момента държаха магазин за стръв на пристанището и изглеждаха напълно доволни от живота. Най-вече, помисли си Сакс, защото бяха толкова щастливи заедно. И горди. И твърдоглави. Наложи се Сакс да впрегне всичкия си чар и дипломация, за да ги накара да приемат от него парите за новата къща в града.

А когато Сакс окончателно се върна у дома, баба му и дядо му се преместиха да живеят при родителите му и му връчиха ключовете за къщата си, построена точно на брега, която беше прекалено голяма, за да я поддържат на тази възраст. Още не беше решил окончателно, но мисълта да възстанови „Бон тан“ все повече му харесваше. В Шелтър Бей много хора имаха нужда от работа. И от място, където да хапнат вкусна гозба, да отпуснат душа и да се позабавляват, което в днешно време сякаш ставаше все по-трудно.

В далечната блесна светкавица и обагри бялата морска пяна в блестящо неоново зелено. Досега не беше забелязал кучката да се плаши от бури, но тя изведнъж хукна по пясъка с бясна скорост, а лаят й се смесваше с воя на вятъра. Велкро май беше поела нелеката задача да отърве целия плаж от нахалните чайки.

— Хайде тогава наслука — викна й Сакс и потегли по каменните стъпала към върха на скалистия бряг.

Едва беше стигнал къщата, когато Велкро го настигна, понесла в уста нещо, което му се стори като избеляло парче дърво, изхвърлено от морето.

Кучката пусна предмета в краката му и красноречиво завъртя рошава опашка — време беше да поиграят на „хвърли и донеси“. Понеже нямаше кой знае какво да прави, той се наведе да вдигне парчето.

Велкро още не беше напълно усвоила кой в тази игра хвърля и кой носи, затова грабна находката в уста и пак хукна да бяга. Разбрала, че той няма намерение да я гони, кучката отново се върна и пусна предмета под едно дърво. После излая приканващо.

Сакс взе фенерче от къщата и отиде до дървото.

Изведнъж се закова на място.

— Да му се не види! — каза си той.

Беше напуснал армията и се беше върнал в Шелтър Бей, за да остави смъртта зад гърба си. Но ето какво му поднесоха в замяна неразумната съдба и огромният петдесеткилограмов пес, който не се отлепяше от него — човешка кост.