Джоан Рос
Завръщането (10)

10.

Кара приключи с претърсването точно навреме. Светкавиците и гръмотевиците, които се бяха задали над морето, донесоха буря с проливен дъжд и силен вятър, който шибаше в посока към брега.

Слава богу, беше успяла да сложи всички веществени доказателства в херметично затваряща се пластмасова кутия. Ако наистина се окажеше убийство, нямаше да си прости някой хитър адвокат да спаси убиеца от присъда заради това, че не ги е съхранила правилно.

Сграбчила дръжките на кутията, тя се втурна през дъжда към едноетажната сграда, в която имаше приемна, „мъжка стая“ за заместниците й, собственият й кабинет, стая за почивка/кафе/обяд/пресконференции, както и две арестантски килии, които служеха най-вече за безплатен изтрезвител.

Нейната диспечерка/рецепционистка/секретарка от дневната смяна, като я видя да идва, беше отворила стъклената врата, което й спести оставянето на кутията на земята.

— Ама плющи навън, нали? — Мод Дютон беше на седемдесет и три, кръгла като поничка, с боядисана в яркочервено коса, вдигната на огромен старомоден кок. Освен това секретарката, която Кара беше наследила от баща си, имаше истински талант да съобщава очевидното.

Докато Кара закачаше дъждобрана си до вратата, Мод й наля чаша кафе от каната, която старателно държеше винаги пълна. Едно от нещата, които не се променяха във всички полицейски участъци и в големи, и в малки градове беше любимото „гориво“ — кофеинът.

Мод разгледа кутията, надзъртайки над грозноватите очила, които използваше, за да работи с компютъра.

— Джон рече, че си приключила у Дюшетови, преди да удари бурята.

— В последната секунда. — Кара взе хартиена салфетка от поставката и изтри мокрото си лице.

— Значи тука е главата на мъртвеца, така ли? — Мод погледна кутията боязливо, все едно от нея може да изскочи Джак Изкормвача.

— Не се знае дали е мъж, или жена. Човешки череп е, обаче не е окървавен като във филм на ужасите. Времето и вълните са го изчистили напълно.

— Пак си е страшничко, ако питаш мен — каза Мод и потрепери театрално. После тръсна глава, разклащайки огромните висящи обеци, които никак не вървяха на камуфлажната й униформа (така колосана, че според Кара униформата би стояла права и без Мод). — Не мога да повярвам, че доживях такова нещо да се случи в Шелтър Бей.

Кара като че ли усети обвинение в тона на диспечерката. Не за първи път Мод правеше намеци, че смяната на Бен Бланшар с дъщеря му беше донесла проблемите на големия град в техния малък пасторален рай.

— Е, ако костта от крак и черепът, който намерихме днес, са толкова стари, колкото изглеждат, то собственикът им със сигурност не е загинал вчера.

Тя отпи от кафето, което беше тъмно като черна коприна. Понякога Мод наистина беше нетърпима, но освен че беше точна като швейцарски часовник, тя правеше най-страхотното кафе.

— Баща ти работеше по някои неразкрити случаи, преди да умре — каза Мод.

— Не знаех това.

— Нямаше и защо да знаеш. Ти тогава не работеше тук.

— Аз даже не знаех, че той е имал неразкрити случаи.

— Че вие всичките ли случаи успявахте да разкриете там долу, в Калифорния? — Не за първи път тя произнасяше името на щата южно от Орегон все едно казва Содом и Гомор. Кара знаеше, че няма и да е за последен.

— Не. Но там нещата са други. Хората не са толкова свързани помежду си, колкото тук.

— И все пак има изчезнали. Или ги намират убити. Като баща ти.

— Той загина при ловна злополука.

— Обаче още не знаеш кой точно е стрелял по него, нали?

Не, не знаеше. И то не защото не беше положила усилия. Бог й е свидетел, че двамата с Джон О’Роарк бяха оставали седмици наред и след работно време, за да разберат кой беше убил баща й. Но тъй като не искаше да губи време в обяснения за метода си на работа, тя попита:

— Татко имал ли е случаи с безследно изчезнали?

Мод сви рамене.

— Да, няколко.

— Дали ги е държал отделно от другите папки?

— Естествено. — Изражението на лицето й, както и тонът, бяха все едно говори на пълен идиот. — Държеше ги в папка „Неразкрити случаи“.

— Проверявала съм всичките документи. Не съм видяла папка с етикет „Неразкрити случаи“.

— Може би ги е занесъл у дома. Често носеше работа вкъщи.

Това беше вярно. Някои от най-милите детски спомени на Кара бяха как тя си играе в кабинета му, докато той работи на бюрото. Понякога пишеше доклади. Друг път четеше специализирани списания. Шелтър Бей наистина не беше някакво средище на престъпността, но ако лошите решаха да дойдат в неговия град, шериф Бен Бланшар искаше да е подготвен.

След като заключи кутията в килера, който на шега наричаха „хранилището с веществените доказателства“, Кара влезе в кабинета си и позвъни на майка си.

— Нали знаеш какъв беше баща ти — каза Фейт по телефона. — Никога нищо не изхвърляше. Бяхме се разбрали той да държи вратата на кабинета затворена, а аз да не се дразня от валмата прах, които се търкалят из него.

— Но сега в кабинета му няма нищо. — Майка й се беше погрижила за валмата прах почти веднага след погребението. Докато Кара успее да опакова багажа от Калифорния и да се върне у дома, кабинетът на Бен Бланшар вече ставаше за снимки за „Дом и градина“. — Ти изхвърли ли нещата му?

— Разбира се, че не. Трябва да призная, че се изкушавах. Но макар че тук няма особена престъпност, намерих служебни дневници чак от времето в Портланд. Човек не знае кога някой престъпник ще се опита да обжалва или пък ще са нужни допълнителни подробности в съда, затова реших да запазя всичко.

Майка й не само беше най-подреденият и организиран човек, който Кара беше виждала, но и най-практичният. И най-далновидният. Кара си помисли дали баща й някога е обсъждал разследваните случаи с нея. Джаред не обсъждаше у дома работата си, но това беше различно. Службата му в армията го пращаше по някои от най-опасните места на планетата, а това невинаги става за разговори край масата вечер.

Но даже още в гимназията нейният тогава бъдещ съпруг беше мълчалив и предпочиташе да преживява всичко вътре в себе си. Макар че тя никога не се беше съмнявала, че той обича и нея, и Трей, Джаред просто не умееше да изразява чувствата си.

Пълна противоположност на Сакс Дюшет, който никога не се беше притеснявал да споделя всичко на глас.

Това на свой ред насочи мислите й отново към Сакс. Трябваше да се съсредоточи върху разследването на загадката, а не върху мъжа, чиито яркосини очи така безмилостно привличаха нейните, че не можеше да отвърне поглед от него. Въпреки хубавите неща, които беше казала на майка си за него, Сакс винаги беше означавал само едно — беля на главата.

Ето още едно нещо, което не се беше променило в Шелтър Бей.

Отърсвайки се от мислите, за които сега нямаше време, тя се насили отново да се съсредоточи в разговора.

— Значи си наела сейф някъде?

— Не, не се наложи.

— Защо?

— Защото още преди да ги подредя по кутиите, Джон дойде и предложи той да ги пази.

— Джон О’Роарк?

— Разбира се. Все пак той беше заместник на Бен. Да не мислиш, че с лека ръка бих предала на първия срещнат всички служебни документи на баща ти?

— Не. — Главоболието от по-рано се появи отново и то още по-силно. След като каза на майка си, че може да закъснее за вечеря, Кара затвори телефона.

Идваше време за нощната смяна. Мод тъкмо се беше напъхала в жълтия униформен дъждобран, с който приличаше на огромен лимон, когато Ашли Мелсън връхлетя тичешком през вратата, потропвайки на високите си ботуши, които отказваше да смени с униформените ниски обувки. Ашли приличаше на жива кукла Барби, а обяснението за високите токчета беше: „Че аз да не ходя да гоня престъпници по улиците“.

— Джон тръгна ли си вече? — обърна се Кара към Мод.

— Веднага след като се върнахте от къщата на Дюшет — обясни дневната диспечерка и така енергично поклати глава, че огромният й кок, приличен на кошер на диви пчели, едва не се катурна. — Каза, че щял да си купи пържени миди от „Рибната къща“, да се прибере и да си гледа бейзбола на новия голям телевизор, дето даде луди пари за него.

— Мерси.

Кара реши на път за дома да се отбие през къщата на Джон. Беше почти невероятно майка й просто да беше натъпкала папките в кутии, без първо да ги подреди по хронология. Което означаваше, или поне Кара се надяваше да е така, че тя ще успее да намери папката с неразкритите случаи, преди да е захванало следващото десетилетие.

И ако имаше късмет да открие и случаи с безследно изчезнали, доколкото познаваше страстта на баща си към подробностите (по това двамата с майка й много си приличаха), то задължително щеше да има и стоматологични картони. А това може поне да й помогне да даде име на горкия череп.

— Казах на нашата Ашли за мъртвешката глава. — Гарвановочерните очи на по-възрастната жена блеснаха палаво. — Не я знам тази нощ дали ще е много във форма за работа, почти изпадна в хистерия, като разбра.

— Не е вярно! — Русокосата диспечерка вирна упорито брадичка, която идеално завършваше миловидното й лице.

— Хайде де, побеля като платно и за малко да се катурнеш.

Кара си спомняше само два-три пъти Мод в наистина добро настроение. Днес беше един от тях.

— Може за малко да ми се завъртя главата, обаче това е от лекарството против алергия — настояваше Ашли. — Полените по това време на годината са ужасни.

И трите знаеха, че това си е пълна лъжа. Но момичето поне се опитваше да се държи.

Кара много добре си спомняше първия труп, който видя още като млад и зелен полицай. Беше на жена, обезглавена при автомобилна катастрофа.

Кара, разбира се, беше израснала с разни полицейски истории, но още през първата си седмица на работа разбра колко много грозни подробности баща й не беше посмял да сподели. Наложи се да впрегне цялата си воля, за да не повърне директно на местопроизшествието.

— Не е това, което сигурно си мислиш — обади се отново Кара. — Останал е просто череп. Няма полуразложена плът, няма изгнили очи. Всъщност изглежда почти като пластмасовите, които хората си купуват за карнавала на Вси Светии.

— Аз не купувам — в един глас казаха Мод и Ашли. Явно двете най-после бяха намерили тема, по която да са на едно мнение.

— Просто кутията е в килера и няма защо да мислиш за нея — каза Кара, докато си обличаше дъждобрана. Ашли и без това не можеше да стигне до кутията, понеже ключът беше само един, и тя, както беше правил и баща й, го държеше на собствения си ключодържател.

Проливният дъжд беше преминал и сега едва ръмеше, което поне даваше надежда, че единственият заместник-шериф, който оставаше нощна смяна, няма да се наложи рисково да излиза на повикване. Последният път, когато беше валяло така, Марвин Милър беше катастрофирал, излизайки от криволичещия тесен път към дома му на връщане от работа в „Рибената къща“.

Понеже Марвин живееше сам, пийваше си доста, заради което често закъсняваше за работа, и освен с неколцина пияници от постоянното присъствие на „Смахнатия рак“ не общуваше с много хора, катастрофиралият пикап беше открит едва на другия ден, когато местен рибар заплел мрежата си в антената на колата. Невероятно, но докато се търкалял по стръмния скалист бряг, пикапът беше заседнал между един огромен камък и приведено от вятъра кипарисово дърво. Когато бащата на Кара пристигнал със спасителния екип, Марвин още бил жив. Със страхотен махмурлук, обаче жив.

— Искаш ли, преди да тръгна, да звънна на Джон и да му кажа, че ще се отбиеш през него? — попита Мод, която явно нямаше вяра, че нощната й заместничка може да свърши тази работа.

— Не, няма нужда.

— Искаш да го изненадаш? Да не би да мислиш, че може да крие нещо.

— Разбира се, че не мисля така. Просто знам, че бързаш да се прибереш у дома навреме, за да гледаш „Колелото на съдбата“.

— Наистина искам да видя какво ще е облякла днес Вана Уайт — съгласи се Мод. — Четох във вестник „Стар“, че от първото предаване насам е носила пет хиляди рокли почти без да ги повтаря. Ти представяш ли си колко й е голям гардеробът на тази жена? И как мислиш, дали сама си купува тоалетите за всяко предаване? Или някоя асистентка й ги избира?

— Всички телевизионни водещи си имат професионални стилисти — намеси се компетентно Ашли. — Просто отиват на работа и дрехите вече са готови и ги чакат в гримьорната.

— Блазе им — каза на излизане Мод, чийто съвкупен гардероб се състоеше от униформата, няколко чифта еластични дънки и четири-пет безформени блузона.

Мъглата се издигаше от морската шир като бяла стена, в която се отразяваше светлината на фаровете, докато Кара шофираше към къщата на Джон О’Роарк на края на града.

Замисли се за обвинението на Мод и реши, че не е възможно главният й заместник нарочно да е скрил полицейски документи от нея. Та той беше най-добрият приятел на баща й. И толкова много й беше помогнал да навлезе в работата.

Все пак имаше едно общо качество — освен пристрастеността към кофеина — което беше неизменно за всички полицаи — трудно вярваха на някого изцяло. Което си беше и логично, понеже работата бързо ги научаваше, че всички понякога лъжат.

Но макар да беше недоверчива по природа, Кара в никакъв случай не изпитваше недоверие към Джон.

Въпреки това, докато свиваше по покритата с чакъл алея към дома му, тя продължаваше да се чуди защо той никога не беше споменал, че баща й е имал стари неразкрити случаи от прашасалата папка.

И защо тази папка, вместо в шерифската служба, където й беше мястото, се беше озовала в дома на заместник-шериф О’Роарк.

Който, дяволите да го вземат, дори не беше споменал за съществуването й.