Джоан Рос
Завръщането (19)

19.

Как става така, мислеше си Кара, докато седеше на донесеното от майка й одеяло за пикник и гледаше фойерверките, че когато е със Сакс, усещането беше едновременно толкова познато и странно притеснително.

Винаги беше мислила за него като за приятел. Не. Като за приятел на Джаред. От деня, когато за първи път го беше видяла при люлките, Джаред Конуей застана в центъра на всичките й отношения с останалите хора. Той беше яркото топло слънце, около което се въртяха всички други, които тя познаваше. И понеже Джаред беше много общителен, всичките му многобройни приятели бяха свързани с нея по различни начини пак заради връзката й е него.

Тя беше усетила, че има някаква уговорка между нейния годеник и Сакс още в деня, когато Джаред и Коул се качиха на автобуса на „Грейхаунд“ за първия военен лагер в Парис Айлънд.

Макар че беше планирала сама да закара Джаред до закусвалнята на автогарата, а след това да се върне сама вкъщи, след като му е помахала със смела усмивка и, естествено, малко сълзи, Сакс се беше появил в дома й, с Коул на предната седалка, а Джаред, настанен на задната седалка на камарото.

Сега, като се опитваше да си спомни, след като прегърна Джаред с една ръка в нещо като „мъжка прегръдка“, Сакс се беше оттеглил назад заедно с родителите си, като остави Джаред и нея да се сбогуват насаме, доколкото това е възможно в присъствието на още трима заминаващи и техните семейства.

Кара се държа толкова смело, че сама се изненада от себе си. Някак си успя да преглътне сълзите, които смъдяха под клепачите, и само повтаряше на Джаред, че всичко ще е наред и ще му пише всеки ден. Едно обещание, което изпълни изцяло.

След това, когато автобусът най-сетне изчезна в пелената от ситен дъждец, който цяла сутрин не спря да вали, без да каже нито дума, Сакс се доближи до нея с бавната си тежкарска походка, заради която половината момичета в гимназията припадаха по него, хвана я за ръка и я поведе като малко дете към колата.

А после, вместо да я върне обратно в празната къща, той тръгна с колата без посока.

Дали минаха минути, часове или цяла вечност, тя не знаеше, но камарото се носеше по крайбрежните шосета, докато тя плачеше, захлупила лице в дланите си.

Когато най-сетне сълзите секнаха, той без думи извади пакетче салфетки от жабката и й го подаде.

После я върна в града, където спря пред витрината на „Дейри куийн“ и поръча две мелби с шоколадова заливка и по чаша черешов сок за двамата.

Не каза нито дума, докато не стигнаха до дома й. Който беше празен, понеже и двамата й родители бяха на работа. Пак я хвана за ръка — по-скоро както се води детенце, отколкото момиче, в което си влюбен — и я изпрати до вратата. По онова време в Шелтър Бей никой не заключваше вратите, затова даже нямаше за какво да я чака, докато извади ключа си.

Вместо това той сложи длани на раменете й и с най-сериозното изражение, което някога беше виждала на лицето му, я погледна в зачервените и подути от плач очи и каза:

— Всичко ще се оправи, Кара. Ти ще се оправиш.

Сега, усещайки почти физически присъствието на бившия войник, седнал от другата страна на сина й (Трей беше настоял Сакс да остане), тя си спомни, че понеже успокоителните думи ги изрече точно Сакс, а не някой друг, тя му беше повярвала.

Фойерверките бяха синхронизирани с музиката от огромните тонколони. Когато диджеят от местното радио, който водеше събитието, беше обявил, че иска да използва стария топ в парка, както и петнайсет облечени в униформи от Гражданската война актьори, които да стрелят с мускетите си за финала, Кара отначало се стресна. Но както повечето радиоводещи, той явно беше роден сладкодумец и след като приключи с обяснението как и защо това ще се превърне в кулминацията на тържеството, тя реши, че изстрелите с топа и от мускетите едва ли ще са по-голям риск от самите фойерверки. Освен това бяха паркирали пожарния автомобил наблизо за всеки случай.

— Увертюрата „1812“ е композирана, за да се отпразнува победата на руснаците над французите — обясни тя на сина си, докато нощното небе избухваше в ослепителни цветове, придружени от възторжени възклицания на множеството. — Както чух от Джеймс Томпсън по радиото, когато половинмилионната френска армия нахлула в Русия, на хората им било казано да отидат на църква и да се молят за чудо, което да защити отечеството и живота им.

Какво направих, по дяволите. В момента, в който думите излязоха от устата й, Кара осъзна, че синът й сигурно ще попита защо, след като той всяка вечер се е молил за живота на баща си, Господ все пак не му е дарил чудо.

— Чуваш ли това? — бързо попита Сакс, с което хитро отне на Трей възможността да повдигне болезнената тема. — Това е „Марсилезата“, френският национален химн. Първата част, която чу, бяха виолончела и виоли, които са малко тъжни инструменти, тоест за да ти покажат, че хората преживяват мъка. А сега това е битката между руската народна песен и френския химн. Така разказват за битката.

— Френската песен звучи все по-силно — отбеляза Трей.

— Точно така. Ама ти вярно си много умно момче — одобрително каза Сакс. — Това е, понеже французите жънат победи. Нещата вървят натам, че сякаш скоро всички в Русия ще трябва да ядат жабешки бутчета и кроасани.

— Аз обичам кроасани.

— Не съм срещал човек, който да не ги обича — съгласи се Сакс. — Сега това чуваш ли го? Когато музиката се смени?

Трей наклони главица и заслуша съсредоточено.

— Да.

— Това е друга руска народна песен. Танцова. И с нея Чайковски, руският композитор, който е написал увертюрата, ни разказва как царят — това е като пожизнен президент, само дето не го избират — заповядва на своя народ да спаси родината. И по цялата държава хората от всички села излизат от къщите и от църквите и потеглят към Москва.

— А ето в тази част. Москва е вече в пламъци, французите продължават да настъпват и май по всичко личи, че въпреки усилията руснаците са обречени.

— Много впечатляващо — обади се Кара, — че знаеш всичко това.

До тази вечер познанията й за Чайковски се ограничаваха до постановката на „Лебедово езеро“, която беше гледала с майка си в Портланд, както и участието й като снежинка в коледното представление на „Лешникотрошачката“ в четвърти клас на началното училище в Шелтър Бей.

— Получих пълна стипендия да уча музика в Бъркли, след като завърших гимназията — напомни й той.

— Обаче не завърши. — По дяволите. Идваше й да си отхапе езика. — Извинявай.

— Няма за какво да се извиняваш. Ако искаш вярвай, там се справях доста добре и ми беше приятно да уча за различните видове музика и историята й и така нататък, но като дойде единайсети септември, как да кажа, свиренето вече не ми изглеждаше много подходящо занимание, затова, макар че майка ми никак не беше щастлива от мисълта, че момченцето й ще ходи на война, аз завъртях руля и потеглих към ВМС.

Поредната изненада. Когато Коул дойде в Оушънсайд, за да й помогне да пренесе тялото на Джаред до Шелтър Бей, той беше споменал, че Сакс е напуснал университета, за да стане „тюлен“, но тогава тя реши, че просто му е станало скучно в строгите академични среди. Или даже още по-вероятно — и сега се чувстваше ужасно заради това предположение — че са го изхвърлили, заради лошо поведение.

Това очевидно не беше вярно. Ясно се виждаше, че той продължава да обича музиката. И макар тя да знаеше, че той с неохота участва в тържеството, организирано в негова чест от общинарите, все пак неговото участие и това, че покани Трей да се качи с него в колата, беше обогатило живота на сина й. А за това тя му дължеше огромна благодарност.

— Но тази вечер е прекалено приятна, за да мислим за такива неща — каза той, когато се чу пронизителното изсвирване на изстреляна във въздуха ракета. Тъй като го наблюдаваше внимателно, Кара видя как Сакс трепна, а след това застина на място, сякаш всеки мускул в тялото му застана нащрек. Беше виждала същото да се случва с Джаред и знаеше, че това е неизлечим спомен от войната, когато свистенето на излитаща ракета предвестява не радост и светлина, а смърт.

Секунда по-късно, когато блестящите бели звезди на зарята бликнаха като фонтан, тя видя как той отново се отпуска. Но нагнетеното напрежение още се усещаше в тялото му.

— И така — продължи той разказа за увертюрата, — в последния момент бог се намесва и изпраща свирепа зима. По-тежка и мразовита зима Русия никога не е преживявала! А пък аз съм бил там и мога да ти кажа, че руските зими наистина са кучи студ.

— Чувам вятъра! — Трей заподскача от вълнение. Кара не го беше виждала в такова настроение, откакто Джаред се върна след първата мисия от Ирак. Преди нещата у дома да станат напрегнати и неприятни.

— И аз го чувам — додаде тя.

— Музиката, когато е майсторски направена, може да създава направо свирепи образи — каза Сакс. — Ето сега французите се опитват да минат в отстъпление, обаче оръдията им са замръзнали в земята. И тогава руснаците завземат оръдията и ги обръщат срещу тях… След една минутка ще чуеш как звънят всички църковни камбани, а оръдията стрелят победоносно, докато руснаците благодарят на бога и празнуват спасението от врага.

— Господин Томпсън каза, че композиторът първоначално планирал шестнайсет истински оръдия да гръмнат при изпълнението на тази част. — Кара беше доволна, че и тя може нещо да добави към разговора. Това беше и аргументът на убедителния диджей да се използва старото оръдие в парка.

— Правилно е казал — добави Сакс. — Чайковски даже направил електрическо табло с бутони, по един бутон за всяко оръдие. Наистина сложна система. Явно прекалено сложна за онова време, затова не му позволили да я изпробва.

Макар че не обичаше да мисли за себе си по този начин, Кара все пак трябваше да признае, че като всички полицаи, а защо не и като всички хора изобщо, беше склонна да преценява хората по стереотипи. Светът и особено нейната работа бяха доста по-лесни за ориентиране, когато нещата са в черно и бяло — има добри и лоши и всеки носи на гърба си невидим етикет като тези, дето ги лепяха в училище.

Обаче Сакс Дюшет никога не се побираше лесно в готовия калъп. Тя знаеше, че повечето хора в Шелтър Бей, включително родната й майка, го познаваха само като „луда глава“. Но заради обещанието, което Сакс беше дал на Джаред, тя успя да види една друга страна от личността му — нежната, загрижената, готовата да защити.

Разбира се, и двете му лица бяха греховно привлекателни. Не че някога си беше позволила да мисли по този начин.

Освен една-единствена вечер.

— Много жалко. — Трей прекъсна тези неспокойни спомени. Не беше се сещала за целувката от години. А сега сцената се превърташе в главата й отново и отново като безкрайно повтарящ се филмов кадър. — Жалко, че не са използвали оръдия.

— Вярно. — Сакс посегна и разроши косичката на сина й. — И аз винаги така съм мислил.

Секунда по-късно единственото оръдие в града гръмна тържествено. Кара въздъхна от облекчение, че гюллето не беше отнесло нечия ръка. Мускетите също стреляха във впечатляващ синхрон с възторжената музика, а като финал цялото небе сякаш избухна в ослепително червено, бяло и синьо чудо на пиротехниката.

Събралото се множество, сякаш затаило заедно дъх, мълчеше. А след това, когато угасна и последната звездица от зарята, всички избухнаха в аплодисменти.

Както се пееше в онази стара песен на Джим Кроус, някои неща човек просто не бива да прави.

Не бива да плюе срещу вятъра. Да дърпа наметалото на Супермен. Или дявола за опашката.

А едничкото нещо, което пазител на реда никога не трябва да прави, за да не урочаса всичко, е да си каже — или даже да си помисли — „Колко тихо и спокойно е всичко“.

Все пак Кара мислено се поздравяваше, че най-голямото обществено събитие от мандата й като шериф беше преминало без сериозни инциденти. И точно в този момент все още задименият въздух над парка беше пронизан от човешки писък.