Джоан Рос
Завръщането (37)

37.

Къщата на майката и таткото на Сакс нямаше нищо общо с тази на баба му. Още щом влезе от вратата, госпожа Дюшет го прегърна топло и го целуна по челото от радост. След това го попита дали е гладен.

Въпреки чийзбургера и картофките, които беше изял в Клуба на ветераните, Трей умираше от глад.

— Не искам да ви притеснявам — учтиво каза той, както го бяха учили.

— Недей ми приказва щуротии, млади човече! — И госпожа Дюшет разроши косичката му.

Макар че сигурно трябва да е доста стара, след като е майка на Сакс и Коул, тя беше, като изключим майка му, най-хубавата жена, която Трей изобщо беше виждал. Достатъчно хубава, за да я дават по телевизията или на кино. Даже много му напомняше Снежанка, с която се беше снимал, когато майка му и татко му го бяха завели в Дисниленд. Макар че тогава беше на не повече от пет годинки, той вече разбираше, че жената, облечена в костюма, не е истинската Снежанка. Но въпреки това му стана много приятно, когато тя се наведе и го целуна по бузката. Госпожа Дюшет го караше да се чувства по същия начин.

— Най-много от всичко обичам да храня гладни мъже — каза майката на Сакс. — И добре че е така, защото откакто се оженихме с моя Люсиен, все има гладни мъже покрай мен. — Тя се обърна към високия човек в другия край на стаята и му прати въздушна целувка.

Незнайно защо, само като ги гледаше така двамата, очите на Трей се напълниха със сълзи.

— Милото ми чедо! — Госпожа Дюшет изглежда се готвеше пак да го прегърне. Той нямаше нищо против, макар че го беше срам, че почти се разплака. Но вместо да го прегърне, тя сложи пред него купа с нещо в нея. — Последните дни бяха доста тежки. А и това, което стана с Дани Съливън… Слава богу, няма проблем на света, който една купа пикантно гъмбо от лангуста да не може да поправи.

Трей никога не беше ял гъмбо. Ястието определено изглеждаше различно от всичко, което беше опитвал в живота си, но татко му го беше научил на дисциплина, а майка му — на добри маниери, затова той нямаше никакво намерение да засегне тази хубава жена, като откаже.

Гъмбото, което беше нещо като супа, но с ориз, отначало опари езика му като огнена топка. Той посегна към чашата вода, която госпожа Дюшет му подаваше.

— Малко е пикантно — каза тя. — Но ти ми изглеждаш момче, което няма да се уплаши от малко истинско каджунско табаско.

Тъй като много му се искаше да й се хареса, той събра смелост и хапна още една лъжица. Този път, понеже Трей беше по-подготвен, не лютеше толкова силно. Посегна трети път с лъжицата и този път всички аромата на ястието се събраха в едно и той си помисли, че едва ли някога е ял по-вкусна супа.

— Много е хубава — каза той между две хапки. Определено беше по-хубава от супата в консерви, на която беше свикнал.

— Ето един млад мъж с изтънчен кулинарен вкус — каза госпожа Дюшет на съпруга си, докато слагаше голямо парче бял хляб на масата до купата му. — Това ще ти трябва, за да отопиш последното от супата. А кажи ми сега искаш ли и малко хлебен пудинг?

— Звучи страхотно! — Трей никога не беше опитвал хлебен пудинг, но беше готов да се довери на майката на Сакс.

— Никой не може да прави хлебен пудинг като моята жена — каза господин Дюшет. — Цял ангелски хор запява от този божествен вкус.

И беше съвсем прав. Когато приключи и с десерта, Трей реши, че ангелите трябва да се чувстват късметлии, че са опитали хлебния пудинг на госпожа Дюшет.

Вече му бяха показали магазина за стръв на Дюшетови, където миришеше… ами, на стръв. Тъкмо губеше една игра на дама от възрастния брадат мъж, който се оказа дядото на Сакс, когато старомодният телефон на стената иззвъня. Госпожа Дюшет размени погледи с Коул и със съпруга си, докато вървеше към апарата.

Тя се извърна настрани. Разговорът беше съвсем кратък. И за първи път, откакто влезе в тази къща, Трей усета напрежение.

Момчето беше развило истински нюх към настроенията на възрастните, откакто татко му се беше върнал от последната мисия. Майка му се опитваше да го успокои, като казваше, че татко е просто напрегнат, задето толкова време не е бил у дома, и че трябва да са търпеливи и да му дадат възможност да свикне, че вече не се бие на война. Но Трей беше дочул много караници на висок глас, които го плашеха. Много от родителите на приятелите му се бяха развели, след като татковците се върнаха окончателно от войната. И макар че майка му непрекъснато му казваше, че всичко ще се оправи, че баща му много ги обича и двамата, той все пак се притесняваше, че и неговите родители могат да се разделят.

След това баща му го убиха и колкото и ужасно да беше това, и колкото и да му ставаше тъжно, когато чува майка си да плаче нощем, когато си мислеше, че той спи, имаше моменти, когато Трей се чувстваше виновен, задето изпитва и малко облекчение, че вече не трябва да се притеснява да не ядоса случайно баща си.

Даже много дълго време се преструваше, че баща му изобщо не е мъртъв. Че просто отново е отишъл на мисия.

— Беше Сакс — каза му госпожа Дюшет, след като затвори телефона, който беше същият цвят като лангустата в гъмбото. Същият цвят, който със Сакс бяха избрали за стените на „Бон тан“ тази сутрин. Тя се усмихваше, но гласът й звучеше много подобно на гласа на майка му след някой скандал с баща му. Такъв един стегнат и тъжен. — Ще се позабави още малко. А майка ти още работи по случая. И каза, че се надява да искаш да поостанеш още малко.

— Няма проблем — отвърна Трей, опитвайки се да разчете погледа, който тя току-що хвърли на Коул.

— Хей, юначаго! — каза Коул с изкуствен ентусиазъм, който даже Трей разпозна. Звучеше точно както бащата на Трей, когато се правеше, че всичко е наред. Макар че нищо не беше наред. — Мисля да извадя „Кели“ на водата да видим дали ще потръгне риболовът. Какво ще кажеш да дойдеш с мен?

Сакс му беше казал, че Коул е рибар. Така че Трей се досети, че „Кели“ сигурно е лодката му. Тъй като все още се опитваше да се ориентира какво става, той не отговори веднага.

— И аз ще дойда с вас двамата — включи се и бащата на Сакс. — Няма нищо по-хубаво от разходка с лодка по залез.

— Тогава вземете и мен — добави старецът и стана от люлеещия се стол. — От сто години не съм излизал на водата.

Сега вече всички се държаха подозрително.

Трей погледна към госпожа Дюшет, която сякаш прочете мислите му, защото пак го прегърна топло и пошепна в ухото му: „Не се притеснявай, cher. Всичко ще бъде наред, обещавам.“

Тя не беше неговата майка. Но все пак беше майка. И то не на кой да е, а на Сакс.

И затова, тъй като разходка с лодка из залива наистина звучеше интересно, Трей реши да й се довери.

— А ще видим ли китове? — попита той.

Коул се усмихна широко, което много му напомни за Сакс.

— Гаранция! — обеща той.

На Трей толкова му стигаше.