Джоан Рос
Завръщането (36)

36.

Кара мразеше болници. Последния път, когато беше в болница, беше, за да роди Трей. И макар Джаред да не присъстваше, понеже беше на мисия, все пак поводът беше щастлив.

А този не беше. След като свалиха окървавените й дрехи, тя премина какви ли не прегледи при всякакви специалисти, докато накрая я оставиха сама да гледа към тавана и да се опитва да помисли кой точно я е нападнал и защо. И да се притеснява за сина си.

Междувременно взе назаем мобилния телефон на една от сестрите, тъй като полицаите бяха прибрали нейния, и се обади на майка си в Портланд, за да я успокои.

— Знам — отвърна Фейт. Гласът й беше нетипично развълнуван. — Сакс се обади веднага след като линейката тръгнала, за да ми каже какво се случва.

— А спомена ли каква бъркотия оставиха полицаите след себе си?

— Това изобщо не е важно. — Даже само тези думи показваха колко притеснена е майка й, която по принцип беше нетърпима чистофайница. — Къщата винаги може да се изчисти. Най-важното е, че ти си в безопасност. И че Трей не е бил там, когато са те нападнали.

— Опитвах се изобщо да не мисля за тази възможност — призна Кара.

— Истински късмет, че е бил при Сакс — съгласи се Фейт. Още едно много нетипично изказване. — Освен това Сакс ми каза, че брат му е завел Трей у родителите им. Току-що говорих с Морийн Дюшет. Малкият може да остане колкото е необходимо.

— Много мило от нейна страна. Но той е умно момче и се боя, че ще започне да се притеснява. Особено след като се наложи и снощи да остане в къщата на Сакс, задето простреляха Дани. Аз мислех да говоря с него за инцидента, ако се е притеснил, свързвайки го с това как застреляха Джаред.

— Сакс каза, че не изглеждаш много добре в момента.

— Имам доста синини. И носът ми може да е счупен. Но бих могла да му кажа, че съм се блъснала с колата.

Кара ненавиждаше дори мисълта, че трябва да лъже сина си. Но докато не заловеше нападателя, за да успокои Трей, че вече няма страшно, тя не искаше детето да се притеснява за сигурността й. Особено след като Сакс й беше казал, че Трей е подслушал разговора с майка й за нападението в Калифорния.

— Вероятно така е най-добре — каза Фейт. — Но не можеш да го върнеш в къщата, докато тя е отцепена от полицейска лента.

— Добре, че ми напомни. — Това беше нещо, за което тя трябваше да се сети. И сигурно щеше да се сети, ако главата й не беше надута като шиник.

— Очевидно да се отиде на хотел също не е добра идея, тъй като той ще започне да задава въпроси. — Фейт спря за момент. — Мисля, че единственият вариант е двамата да прекарате нощта в къщата на Сакс.

Я гледай ти! Кара дори си помисли дали да не се ощипе, за да е сигурна, че не халюцинира. Може би наистина мозъкът й е пострадал.

— Не говориш сериозно.

— Това е единственото логично решение. Сакс го предложи.

— Така ли? — Без дори да го обсъди с нея.

— Да. И двамата се съгласихме, че това е най-разумно при създалите се обстоятелства.

— Сега знам как се е чувствала Алиса, докато е падала в заешката дупка. — Вече очакваше отнякъде да се появи Лудия шапкар и да я покани на чай.

— Сарказмът е хубаво нещо — коментира Фейт. — Показва, че мозъкът ти работи добре. Освен това мисля, че точно ти ми каза, че Сакс може би не е вече онзи калпазанин, когото си спомням като малък. В крайна сметка всеки се променя, а годините в армията изглежда са го направили по-зрял.

Това забележително изказване я накара да си помисли, че може би трябва да се обади на местния вестник и да им каже да спрат печатницата, за да сменят заглавието на първа страница: „Д-р Фейт Бланшар току-що каза добра дума за бившия нехранимайко, а впоследствие герой от спецчастите Сакс Дюшет“.

— Щеше да е хубаво някой да се сети да попита и мен — скастри я Кара.

— Трябваше да се вземат решения, а ти не беше на разположение да участваш. Освен това си голямо момиче. Можеш да откажеш предложението на Сакс. Ако имаш по-добро.

Кара, разбира се, нямаше по-добро. И майка й много добре го знаеше.

— Как е Дани? — попита тя, за да смени темата.

— Върна се в съзнание, което е добър знак. Джон ще остане тук при него, а аз се прибирам, за да се грижа за теб.

— На мен нищо ми няма — каза Кара. — Е, не точно нищо — бързо добави тя, тъй като усети, че майка й, която без съмнение беше вече говорила с местната болница, беше готова да спори. — Но те даже не смятат да ме оставят тук през нощта за наблюдение.

— Защо ли си мисля, че това е така, защото си отказала да останеш?

— Нищо ми няма — повтори тя. — Даже и дето ме докараха тук беше истинска загуба на време, а ще се чувствам виновна, ако оставиш Дани в това нестабилно състояние, за да се върнеш.

— Аз не съм единственият неврохирург в Орегон.

— Така е, но си най-добрата. И никога няма да си простя, ако нещо стане с Дани, докато ти си тук, за да слагаш лед на тъпите ми синини.

Кара беше свикнала майка й да пропуска някои от най-важните събития в живота й — представления в училище, състезания, както и изложбата в шести клас, макар че Фейт беше помогнала на Кара да направи модел на мозък от папиемаше.

Беше пропуснала и сватбата на Кара. Не по своя вина, разбира се, тъй като Кара и Джаред бяха избягали в Мексико, за да се оженят. И раждането на внука си.

Наистина Фейт и Бен бяха зарязали веднага всичко, за да стигнат до Калифорния, когато Кара беше нападната. Но понеже майчинските грижи не бяха най-силната й страна, а и Кара беше ужасен пациент, отношенията между двете бяха се напрегнали до крайност. А междувременно нейният иначе много спокоен баща почти се беше пренесъл да живее в полицейското управление, тъй като беше твърдо решен да не допусне колегите на Кара и прокуратурата да объркат нещо и нападателят на дъщеря му да се измъкне от правосъдието.

Разбира се, и двамата й родители настояваха тя да се върне у дома в Орегон, за да могат да се грижат за нея и за Трей.

Тогава обаче Кара беше настояла да остане сама, освен това се притесняваше да лиши сина си от обичайната му среда след всичко, преживяно от него. Тогава още не беше готова.

— Сега не е като в Калифорния — опита се тя да увери майка си. — Наистина нищо ми няма. Повече ме е срам, че някакъв идиот ме нападна в собствената ми къща, отколкото да съм ранена физически. Трябват ми само торби с лед, аспирин и един хубав дълъг сън. Така че няма какво да направиш за мен. Освен това даже ако оставиш Дани на друг лекар, Джон има нужда от теб. След всичко, което е преживял с Глория, сигурно никак не му е приятно отново да се озове в болница.

— Той е като баща ти, не споделя лесно какво му е на сърцето. Но подозирам, че си права.

— Ами ето тогава. Разбрахме се.

— Ако си сигурна, че така е най-добре — каза Фейт, която все още звучеше много несигурно, което беше нетипично за нея.

— Абсолютно. Може ли да ми направиш една услуга?

— Разбира се. Ти си ми дъщеря.

— Би ли се обадила на Дюшетови и да кажеш на Трей, че съм се забавила, но ще прекарам нощта у Сакс.

— Разбира се. Щях да се обадя на Трей, за да му пожелая лека нощ, така или иначе. Както направих и снощи. Като го чух колко се вълнува покрай игрите с кучето и плановете да ходят в строителния магазин, сигурна съм, че ще се зарадва много да преспи там отново.

Майка й беше звъняла на Трей в дома на Сакс?! Още една изненада.

— Благодаря.

— Няма проблем. И още нещо, Кара?

— Да?

— Нямаш представа какъв ужас изживях, когато чух, че си в опасност. Ако те бях загубила… — Гласът на майка й заглъхна, но Кара успя да чуе подозрително изхълцване. — Нямаше да има за какво да живея.

Кара познаваше това чувство. Много добре, за съжаление.

— Чудесно съм, мамо — каза тя още веднъж.

— Ти си много повече от чудесна, миличката ми. Обичам те и ти се възхищавам много повече, отколкото можеш някога да си представиш.

Кара винаги беше знаела, че и двамата й родители я обичат, но като чу тези думи, в гърлото й се надигна буца от вълнение.

Гласът й засече. Овладя се.

— И аз те обичам, мамо.

След като приключи разговора, Кара продължи да се взира в тавана и изведнъж я осени мисълта, че не си спомняше някога да е чувала тези думи от майка си, нито самата тя й ги е казвала.

Което значеше, че поне в това отношение нападението, заради което се наложи да стои в болница, беше донесло неочаквана награда.