Джоан Рос
Завръщането (29)

29.

Фейт се събуди и първото, което видя, беше сивото небе навън. Проливен дъжд удряше прозореца, стичаше се по стъклото и скриваше външния свят.

На някого тази гледка може да се стори мрачна. За нея обаче беше истински уютно преживяване.

До нея Джон спеше по гръб, с една ръка върху главата си, а другата — преметната върху нейните голи гърди. Когато тя се пресегна да притегли чаршафа, за да се покрие, той измърмори нещо насън и я придърпа още по-близо до себе си.

Тя, разбира се, можеше да се отдръпне, но й беше толкова приятно отново да се събуди в мъжки обятия. Когато я беше целунал — не с леко, нежно докосване на устните, а дълбока, проникваща целувка, която тя усети чак в петите си — Фейт си беше казала наум, че това е просто секс. Нищо особено. Хората го правят през цялото време, без ангажименти. Такива връзки за една нощ беше чувала да има още в колежа, а после и в медицинския университет. Самата тя обаче не беше го правила досега. Преди да срещне Бен, беше имала две продължителни връзки.

И двете бяха сериозни, дори погрешно беше мислила, че ще се превърнат в постоянни.

Първата беше още в началото на обучението й в „Дюк“ точно когато Женският колеж и колеж „Тринити“ се бяха слели в „Колеж Тринити по хуманитарни и природни науки“.

Момчето, на което тя даде сърцето и девствеността си, беше рибарски син, който учеше със стипендия. Двамата се срещнаха още първия учебен ден.

Очите му бяха сини като на Пол Нюман, тялото му беше младо, твърдо й мъжествено, а провлеченият южняшки говор, толкова различен от нейния акцент, караше даже името й да звучи като поезия.

Той учеше рисуване, беше истински бохем, винаги със скъсани джинси, бели тениски, а понякога дори ходеше бос на занятия. Покрай него Фейт беше открила, че мъжките стъпала могат да са изключително секси.

Избраникът й пушеше марихуана, пиеше евтино вино с литри, а през втората година си пусна брадичка, която често протъркваше кожата й на места, където не беше си и представяла, че може да стигне мъжката уста.

Естествено, родителите й бяха абсолютно шокирани, когато за първи път го заведе у дома за Деня на благодарността. По-късно Фейт осъзна, че тяхното неодобрение всъщност беше голяма част от чара му.

Тя го обичаше с всичкия плам и страст и — сега го признаваше — наивната глуповатост на първата голяма любов. След като той разби сърцето й, като я заряза заради някаква красавица, която работела като модел в упражненията им по рисуване на човешко тяло, Фейт се беше заклела да не се занимава повече с мъже и отдаде цялото си внимание на ученето, за да влезе медицина в университета.

Следващите месеци и години наистина прекара като монахиня, дала строг обет за безбрачие. Това продължи до стажа й, когато един хирург — който страдаше от сериозен комплекс за грандомания — успя да пробие защитата, като й позволи да му асистира при операция на тригеминална невралгия с използване на радиохирургия, прилагайки експериментална техника с гама нож.

И той се оказа със слаб ангел, но тя така и не можа да му се ядоса истински, когато разбра, че редовно вкарвал в леглото си както хубавките стажантки, така и медицински сестри. Понеже при тази важна операция, на която я покани, тя беше открила призванието си като лекар. Самият той по-късно направи великолепна кариера, но по ирония на съдбата беше починал от тумор в мозъка преди няколко години.

Междувременно и художникът не се беше справил никак зле в живота. Съвсем неотдавна Фейт чу, че негова картина се продала за половин милион долара, а той и петата му съпруга — богата галеристка, която се занимавала с картините му — притежавали апартамент на Парк Авеню, а също и къщи във Флоренция и Париж.

Бен не беше нито зашеметяващо привлекателен, нито богат. Той беше нещо съвсем различно — беше добър човек. От онзи тип, които наистина вярват в мотото на полицията да „защитава и да служи“. Тя много добре знаеше колко го харесват хората в Шелтър Бей. Все пак толкова пъти го бяха избирали за шериф, а последните три кампании даже никой не си направи труда да се състезава срещу него. Но нямаше и представа до живота на колко много хора се е докоснал той. Сякаш нямаше човек в града, който да не може да разкаже поне една история за добротата му.

Джон приличаше на него в много отношения. Верен на жена си, грижовен и състрадателен. А и беше по-спокоен от Бен, което като млада вероятно би сметнала за отрицателна черта. Но днес, когато отговорностите й вече идваха доста в повече, това качество определено й харесваше.

Като че ли усетил, че тя го изследва, той отвори очи. И се усмихна срамежливо.

— Извинявай — каза той. — Май ме поизмори. — Очите му блестяха весело, когато плъзна поглед по нея. — Излязъл съм от форма.

— Ако така се любиш, когато не си във форма, чакам с нетърпение отново да влезеш, така да се каже.

— Досега не са се оплаквали от уменията ми. — Не прозвуча като хвалба, а просто като факт, в който тя и без това не се съмняваше. — Обаче, като си помисля, съм бил само с една жена в живота си.

— Само една?

— Двамата с Глори загубихме девствеността си заедно последната година в гимназията. Стана на задната седалка на колата ми, паркирана на една висока канара над морето. И на мен тя винаги ми е стигала. Никога не съм търсил друга.

— Аз срещнах Бен, когато и двамата бяхме доста по-големи. Така че съм била с двама мъже преди него. Но и аз като теб, когато го открих, бях дотам.

Тя се опитваше да издърпа чаршафа нагоре сега, когато Джон вече беше буден, но той хвана ръката й, вдигна я до устните си и отново се усмихна над свързаните им ръце.

— И двамата значи сме пропуснали сексуалната революция — каза той шеговито.

— Така излиза. — Как беше възможно само заради докосването на устните му по пръстите й да я обхващат такива отдавна забравени желания? — Макар че да си призная, едва ли сме пропуснали много. Никога не съм си падала по свалки за една нощ.

— И аз. — После изражението му стана по-сериозно. — Това не беше за една нощ.

Той не го изрече като въпрос, но Фейт реши все пак да му отговори.

— Не, не беше. — Тя знаеше, че двамата доста време се бяха приближавали стъпка по стъпка към това, което се случи между тях снощи. Злополуката с племенника на Джон просто им даде допълнителен тласък, който явно им е бил нужен. — Не знам накъде води това…

— Понякога най-хубавите пътешествия са неочакваните.

Това го беше чувала и преди. Но никога не беше готова да приеме такива възгледи. Все пак тя беше неврохирург перфекционист до най-дребния детайл.

— Аз много не умея да се пускам по течението.

— Няма проблем. Аз умея. Ще науча и теб.

Тя вирна брадичка.

— Винаги съм била много независима.

При тези й думи той се засмя. Дълбок, весел, гърлен смях. Тя даже усещаше всяко движение, защото той беше притиснат в гърдите й.

— Защо не ми кажеш нещо, което не знам? — предложи той.

След това, все още държейки ръката й, той прокара свободната си длан през косата й, която, стресна се тя изведнъж, сигурно изглежда кошмарно. Но ако се съдеше по погледа му, той или не забелязваше това, или изобщо не му правеше впечатление.

— Дали можем да говорим за това по-късно? — попита той. — Понеже след часовете, прекарани в болницата вчера, наистина ми се иска да си взема един душ. — Широката длан, която милваше косата й, се премести надолу към рамото, а пръстите му докоснаха гърдите й. — И не искам да съм сам под душа.

Фейт искрено се изненада, че това предложение я накара да се изчерви като девойка. Усещаше как горещината се издига към лицето й толкова ярка, че той нямаше как да не я забележи.

Последния път, когато се беше „пуснала по течението“, беше, когато остави Бен да я омая през нощта на първата им среща. Тя беше на фестивал в Портланд с приятели. И ето как свърши всичко, припомни си Фейт.

Точно бяха влезли под горещия душ, когато блекберито й започна да звъни от масата в хола.

Годините работа като лекар я бяха направили много чувствителна към този звук. Особено когато имаше пациент след операция, който още е в болницата.

— Извинявай. — Тя се вдигна на пръсти, бързо целуна Джон по устните, грабна една хавлия от закачалката, уви се в нея и изтича обратно към стаята, оставяйки мокри отпечатъци по килима след себе си.

Обаждането беше от болницата, което оправда страховете й. Не говори дълго, тъй като забеляза Джон, застанал до вратата с увита около кръста си хавлия.

— Какво е станало с Дани? — попита той.

— Сигурна съм, че не е нещо сериозно — отговори тя с най-успокоителния си лекарски глас.

— Фейт. — Той пресече стаята и я хвана за раменете. — Не е нужно да ме жалиш. Аз съм полицай. Прекарвал съм дни наред по разни болници с Глори. Просто ми кажи какво му има, а после ще мислим какво да правим.

— Добре. — Тя издиша. — Но първо трябва да разбереш, че медицинските термини не означават непременно някаква прогноза и…

— Фейт — повтори той, прекъсвайки я. Макар да говореше високо, лицето му беше пребледняло. — Просто ми кажи.

Тя не за първи път изричаше тези думи пред роднините на свой пациент. Но никога не й се беше случвало роднината да й е толкова близък.

— Съжалявам, Джон — каза тя и постави успокоително длан на ръката му, — Даниел е изпаднал в кома.