Джоан Рос
Завръщането (47)

47.

Кара от малка мразеше да бездейства. Затова, след като се събуди в празната къща малко преди обед, тя реши, че вече достатъчно се е глезила. Влезе в банята и взе дълъг горещ душ, изми си косата. После облече джинси и тениска, сложи маратонки и слезе в кухнята да направи кафе.

Майка й позвъни по телефона точно когато кафето започваше да капе от машината. След като я увери още веднъж, че наистина, ама наистина нищо й няма, Кара с облекчение научи, че Дани вече е много по-добре и тримата се връщат от Портланд по-късно следобед.

Кара отново предупреди майка си за безпорядъка, който бяха оставили полицаите след себе си, но Фейт делово й каза да не се притеснява и че Сакс е уговорил някаква фирма от Салем, специализирана в почистване на местопроизшествия да изчисти къщата.

— Е, той явно всичко е уредил — малко нацупено отговори Кара.

— Това е чудесно, нали? — Дали й се причу, или майка й наистина чуруликаше като влюбено девойче?

— Как е Джон? — попита Кара.

— Абсолютно невероятен! — Вече нямаше съмнение за чуруликането. Поне никога не беше чувала подобни нотки в гласа на майка си. — Искам да говоря с теб — каза Фейт отново сериозна. — Като се прибера.

— Разбира се. — Кара се досети, че вероятно майка й планира да й обясни как и защо е започнала сериозна връзка с Джон.

Което пък означаваше, че колкото и да не й се искаше на Кара, май наистина ще е най-добре да се обади на Шери и да започне да си търси подходяща къща. Макар в дома на майка й със сигурност да имаше достатъчно място за трима възрастни и едно малко дете, на този етап от връзката си майка й и Джон О’Роарк определено няма да искат „постоянно присъствие“.

След като още веднъж увери майка си, че се чувства много по-добре, тя затвори телефона. После изпи два аналгина от медицинския шкаф на Сакс и се обади в службата.

— Нали днес трябваше да си почиваш — безцеремонно я отряза Мод.

— Почивам си. Даже в момента съм седнала на верандата на Дюшет и наблюдавам стадо китове.

— Браво. Остани си там.

— Аз съм шерифът все пак.

— Добре че ми напомни. За малко да забравя.

— Виж какво. — Кара издиша събраното напрежение. — Джон е в Портланд с Дани, който явно добре се възстановява.

— Знам. Джон ми звънна преди около три часа.

Кара се почувства като безотговорна поспалана.

— Освен това ми каза, че одобрява Кайл да участва в интервюто с онази журналистка от телевизията в Юджийн — разкри Мод.

— Нашият Кайл? — „с жълтото около устата“, добави тя наум.

— Че ти друг познаваш ли? — попита Мод. — Все пак ти го назначи на тази служба.

— Като заместник. Не като говорител на пресцентъра.

— Доколкото разбирам, ти не си цъфнала и вързала да се явяваш по телевизията. Джон го няма в града, другият ти заместник Маркъс, който е същият младок като Кайл, си взе отпуск преди малко, защото жена му влязла в болницата да ражда преди има-няма един час. Мен си ме знаеш, че не цепя басма и не знам какви ще ги наговоря за този празноглавец, дето гръмна Даниел Съливън, а това няма да е добър пиар за шерифската служба. Така оставаме с два варианта: Ашли — нашата кукличка „Барби диспечер“, или Кайл. И понеже журналистката е жена, а Кайл е много симпатичен, според мен Джон избра най-добрия кандидат.

— Кажи на журналистката да направи интервю по телефона — реши бързо тя. — С мен.

— Да, но вече е късно — каза Мод. — Тя е в града и се срещна с Кайл. И много държи да го покаже на екрана. Явно, за да спечели женската публика.

— Аз мога да му наредя да не говори с журналисти — каза Кара, разсъждавайки на глас. В крайна сметка тя все още беше шефът, макар че Мод честичко забравяше този важен факт.

— Би могла. Но тогава тя просто ще иде да говори с щатските ченгета. Те в момента обикалят квартала врата по врата, за да намерят свидетел, който е видял твоя нападател да влиза в къщата на майка ти.

— Още ли работят по случая?

— Наистина не се развълнуваха много от черепа, който ти откри. Но даже и те приемат съвсем сериозно всяко посегателство срещу служител на закона. Разбира се, много обичат и да говорят по телевизията. И може да извъртят историята така, все едно ти не си достатъчно квалифицирана да защитиш собствения си град.

Кара помисли, че всичко казано дотук е съвсем вярно. Местните и щатските полицаи, които са винаги от едната страна на огневата линия, когато от другата страна има престъпници, по традиция не се разбираха особено добре помежду си. И тя много добре знаеше, че щатските често гледат твърде надменно на свои колеги от малките градчета. Като нея самата.

— И даже да ги помолиш да не дават пресконференция, което Джон вече направи между другото, след като първо звънна на шефа им — някакъв, с когото той и Бен често ходели за риба — журналистката няма да има друг избор, освен да тръгне да интервюира хора по улиците, за да ги пита какво мислят за случилото се. А тогава бог знае какво ще излезе.

По дяволите. Диспечерката отново беше права.

— Ще разделим нещата — каза накрая Кара. — Аз ще направя телефонното интервю с нея. А Кайл може да й покаже местопрестъплението. Понеже не искам разговорът ни да излиза извън чисто полицейските въпроси, аз веднага ще му звънна и ще му кажа в никакъв случай да не прави каквито и да било предположения.

— Аз му казах. Защото и без това до този момент не разполагаме с нищо, освен парчетата от куршум, които майка ти извади от черепа на Даниел — обясни й Мод. — А след това да си затвори хубавата устичка. — Последва мълчание. — Но твоят вариант също е добър — призна тя. — Татко ти сигурно щеше да се сети за същото.

Този комплимент при това от жената, която още не беше казала добра дума на Кара за шестте месеца, през които беше седяла на стола на баща си, не трябваше толкова да я разчувства.

Но все пак я разчувства, мислеше Кара, докато набираше номера на Кайл Мърфи.