Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шелтър Бей (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Homecoming, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
varnam (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Джоан Рос

Заглавие: Завръщането

Преводач: Валентина Рашева-Джейкъбс

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Санома Блясък

Година на издаване: 2013

Редактор: Мая Жилиева

ISBN: 978-954-041-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1946

История

  1. — Добавяне

16.

— Хубава кола — каза Сакс на Джералд, когато той извади от гаража форд феърлайн кабриолет от 1959 г. Сакс смяташе, че когато комплиментът е заслужен, човек не трябва да го премълчава. Освен това щеше да му е нужно одобрението на Джералд за заема, с който да ремонтира „Бон тан“. — Изглежда така, както когато за първи път са я извели от шоурума.

Банкерът/автотърговец/погребален агент се наду като паун.

— Аз лично я възстанових в тоя вид.

— Страхотна работа си свършил. — Колата беше лъсната до блясък.

— Името ти трябваше да го напишат с по-големи букви — отбеляза Трей, като четеше малкия надпис в черно и бяло „Добре дошъл у дома, сержант Дюшет“ на задната врата. Затова пък огромните реклами на автокъща „Гарднър“ покриваха и двете предни врати, както и почти целия багажник.

— Джералд има какво да рекламира — великодушно отбеляза Сакс. — Аз нямам.

— Надписите за автокъщата бяха готови, правили сме ги за други случаи — с неудобство каза Гарднър. — А пък надписът за теб такъв са го направили в печатницата.

— Много си е хубав.

Сакс реши, че нищо няма да спечели, ако посочи липсващото „т“ в името си. Особено като се има предвид, че почти със сигурност не е станало случайно. Джералд му имаше зъб още от едно време, защото, макар че неговият баща купуваше екипите за бейзболния отбор на Шелтър Бей, бащата на Сакс, треньор на отбора, почти винаги го оставяше да търка резервната скамейка.

Люсиен беше обяснил както на самия Гарднър, така и на баща му, че в решението няма нищо лично. Просто според него Джералд хич не го бивало с бухалката. Още по-лошо Джералд хвърлял като момиче.

Оркестърът от гайди и ударни на Шелтър Бей водеше парада, оглавен от красиво маршируващия ръководител на ударните инструменти с висока шапка и обграден от три хубави гимназистки с блестящи облекла, които високо вдигаха жезлите си.

Зад колата облечени в униформи ветерани от войните в Корея, Виетнам и Персийския залив показваха, че още са във форма, като стегнато маршируваха под звуците на военна музика от високоговорителите, качени на камион с плоска каросерия заедно с тримата все още живи ветерани от Втората световна война.

Хората временно изоставиха сергиите и будките и се подредиха от двете страни на шосето. Онези от тях, които бяха служили в армията, козируваха при минаването на кортежа, което беше малко странно, понеже Сакс нямаше офицерски чин и нямаше навика да му козируват. Останалите мъже и жените стояха изправени с ръка върху сърцето.

Децата махаха с флагчета, чуваха се поздравителни викове и скандиране на името му, когато минаваше край множеството. Това беше още по-странно от козируването.

Гарднър шофираше, а Шери драматично махаше на тълпата от предната седалка. Тъй като не искаше хората да си помислят, че той се отнася презрително към това, че са дошли да го поздравят за завръщането, макар да се чувстваше като пълен идиот, Сакс също помахваше.

— И моят татко има много медали — каза синът на Кара, гледайки украсените гърди на Сакс.

— Ти сам каза, твоят татко е истински герой. Справедливо са му дали медали за храброст.

— Предпочитам да имам татко, отколкото медали.

— Разбирам те. Моят татко беше във Виетнам, като бях малък. Много ми липсваше. И все се притеснявах за него.

— Обаче се е върнал.

— Да.

Тишина. След това дълга въздишка.

А после:

— Занесох ги в училище. Медалите. В една специална кутия, която терапевтката каза винаги да съм заедно с мама, когато я отваряме.

Сакс изведнъж усети, че се е приземил по средата на минно поле с този разговор. Една грешна стъпка и всичко ще избухне.

— А мама знаеше ли? — попита той много по-спокойно, отколкото всъщност се чувстваше.

— Да. Тя се притесняваше, но баба ме откара до училище и предаде кутията на учителката. След това ме прибра пак с колата, за да не я загубя. — Малкият завъртя драматично очи. — Все едно ще направя такава глупост.

— Хубаво е човек да внимава все пак.

— След като показах медалите, учителката предложи да съберем разни неща за войниците и да изпратим колет до Ирак.

— Чудесна идея.

— И мама така каза… Тя плаче някой път.

Майко мила! Значи минно поле насред плаващи пясъци.

— Така ли?

— Ами да. Плаче тихо, щото мисля, че не иска аз да я чуя, обаче понякога като ставам да пишкам през нощта…

Мисълта, че вдовицата на Джаред заспива, плачейки за него, удари Сакс право в сърцето. Той потърка гърдите си. Това не помогна.

Даже и да имаше представа как да говори с детето по толкова важна и лична тема, и да знаеше какво да каже, това определено не беше мястото. Затова Сакс реши да смени темата.

— Значи — каза той, докато се обръщаше, за да помаха и на хората от другата страна на улицата — харесваш китове, а?

— Супер са. Татко ми ме заведе до „Морски свят“, когато живеехме в Калифорния. Там имаха китове убийци, които бяха дресирани да правят номера. Много готино. Обаче ми беше мъчно за тях, щото не са свободни в океана.

— Лоша работа е да си затворник. — Сакс това го знаеше от личен опит.

— Татко каза, че не им викали убийци, защото убиват хора. И че даже не били китове, а големи делфини.

— Косатки — каза Сакс.

— Да. Обаче, макар че ги хранят с риба и така нататък, пак ми беше мъчно. Те не са от животните, които могат да живеят с хора. Като кучета и котки. Тате обеща, че ще идем в кучешкия приют да изберем кученце другата събота и неделя след „Морски свят“. Ама после го застреляха. — Очите на детето подозрително заблестяха и сърцето на Сакс се сви още повече. — Много му се ядосах заради това.

Господи, дай ми сила да не оплескам нещо.

— Моят татко още е жив. Обаче загубих приятели през войната. Така че те разбирам много добре защо си сърдит, нормално е.

— И терапевтката каза така. — Той притисна до гърдите си плюшения кит, все едно беше кученцето, което така и не беше получил, и погледна Сакс с големите си сини очи. — Според теб татко знае ли, че не съм му се сърдил нарочно?

— Сто процента. — Сакс, който си имаше достатъчно проблеми със собствените си призраци, не можеше и да си представи какво е да си на осем години и да те преследват мисли за неща, които са можели да се случат. — Аз пък си имам куче.

— Наистина ли? — Момчешкото любопитство успя да избута тъгата. — Каква порода е?

— Не съм много сигурен. — Тази Шери как издържаше, по дяволите? Войниците уж са силни мъже, обаче ръката му вече започна да се схваща от това глупаво махане. Добре, че улицата не беше много дълга, че можеше да си загуби ръката, преди циркът да приключи.

Пак смени ръцете и се обърна на другата страна.

— Според мен е някаква кръстоска между ирландски вълкодав и бронетранспортьор. Обаче като лае, звучи досущ като тюлен. Ама не „тюлен“ от военноморските. А истински, от тези с плавниците, които ядат риба.

Малкото луничаво личице се сбръчка така, че много заприлича на майчиното.

— Това е шега, нали?

— Ами, чакай да я видиш и да я чуеш. Сам ще решиш.

— Веднъж дойде една госпожа да ни говори в училище. За работата на ветеринаря.

— Сигурно доктор Тиърнън.

— Точно. Тя ръководи и приюта. За кучета и котки, които си нямат дом. Исках да идем да го разгледаме, обаче мама каза, че понеже и двете с баба работят, няма да е честно за животното.

Сакс даже си представи тона, с който Кара е казала тези думи. Въпреки всичките й твърдения, че с майка й са коренно различни, между двете жени всъщност имаше повече общо, отколкото самите те осъзнаваха.

— Може би е права по тоя въпрос. Майките обикновено много ги разбират повечето работи. Обаче Велкро е достатъчно голяма, за да има и за теб.

Пак бръчкане на челцето. Мъничките предни зъби — единият даже беше паднал — прехапаха долната устна.

А после:

— Ти я наричаш Велкро, щото не иска да се отлепи от теб, нали?

— Виж как позна! Ти си много умно момче. Може пък да ми помогнеш да я обуча. Досега се е научила само да донася разни работи. Макар че невинаги донася обратно, каквото й хвърля. Обаче в яденето и спането много я бива.

— Не знам дали мама ще разреши.

— Ние с майка ти сме стари приятели. Остави на мен и мисля, че ще успеем да я склоним.

— Супер! — Отново усмихнат до уши, той вдигна победоносно юмруче. Синът на Кара най-после се вля в общото празнично настроение и лудо замаха към тълпата.

Усетил същото облекчение, все едно е избягнал смъртоносно сражение, Сакс изпусна дълго сдържания дъх, усмихна се както подобава на завърнал се у дома герой и си припомни, че колкото и да е лошо положението, поне се беше прибрал вкъщи жив и здрав.

За разлика от неговите призраци.

И за разлика от Джаред Конуей.