Джоан Рос
Завръщането (6)

6.

— Мамо! — По стълбите се чу тупкането на обути в маратонки крачета. — Не мога да си намеря книгата от библиотеката. Ако закъснея, сърдитата госпожа Бернар пак ще изперка. Като миналия път!

— Не е учтиво така да говориш за учителката си — каза Фейт.

— Тя не ми е учителка. Тя е библиотекарката. И даже не е истинска библиотекарка, понеже почна да замества, когато госпожа Робъртс, която беше много готина, излезе в отпуска, за да си роди бебето. Освен това не беше обида, бабче. Беше прилагателно — този срок в училище учеха частите на речта. — Като я погледнеш, все едно по цял ден смуче лимони. Нали, мамо?

— Нали сме говорили, че за книгата не се съди по корицата? — каза Кара.

— Ама тя не е книга. — Без изобщо да мисли нито за собствената си безопасност, нито за мебелите на баба си, Трей Конуей се метна към тежкия тапициран стол от ковано желязо.

— Обаче това важи и за хората. — Кара сложи пред него купа овесени ядки, подправени с малко канела и нарязан на кръгчета банан, заедно с чаша мляко.

— Знам. — Момчето въздъхна тежко и се намръщи на закуската. — Майката на Джими Браун му дава да яде сладка зърнена закуска и бисквитки с пълнеж всяка сутрин. И имат един огромен килер, който е пълен с разни вафли и чипс.

— Госпожа Браун май има нужда от уроци по правилно хранене — отбеляза Фейт.

— Бисквитите с ягодов пълнеж са най-хубави. Изядох няколко на закуска, когато спах у тях.

— Е, като специална почерпка за гости може — опита се да се намеси Кара, за да успокои Фейт и нейните лекарски наставления.

— Ами, не. — Макар да мрънкаше, че предпочита сладки неща, той с охота се захвана със закуската. Трей от малък имаше страхотен апетит, даже Джаред се шегуваше, че май има дупка в стомаха. — Джими вика, че си ядял такива вкусотии през цялото време.

— Семейният зъболекар сигурно много ги обича — измърмори Фейт.

— Всяко семейство си има традиции. — Кара си наля кафе в термоса, който да вземе със себе си към плажа. След неспокойната нощ, изпълнена от странните сънища със Сакс, тя направо умираше за кафе. — А ние в това семейство смятаме, че закуската е най-важното ядене през деня.

— Значи, когато Джими дойде да спи у нас, ще го карате да яде овесени ядки?

— Е, може да приготвим нещо друго. Палачинки например.

— С шоколадов сироп и бита сметана? Като на госпожа Браун?

— Ами защо толкова труд, направо ще ви дам да ядете захар от пакета — продължи да недоволства Фейт.

— Може и с шоколадов сироп — съгласи се Кара. — Ако изкараш шестица на диктовката.

— Правописът е лесно нещо. — Той я дари с беззъба усмивка. — Ще изкарам шестица. А може ли тогава да ядем и пица?

— Че какво е гости с преспиване без пица? — каза Кара и получи мрачна въздишка от майка си, която беше също толкова твърда по въпроса за храненето, колкото и за всичко останало.

— Супер! — Той вдигна победоносно юмруче.

— Книгата ти от библиотеката е на плота — информира го Фейт. — Намерих я долу в хола, докато чистех праха снощи.

Кара беше готова да се обзаложи на цяла месечна заплата, че майка й е единствената жена на планетата, която пуска прахосмукачка и обира праха всяка вечер преди лягане. В цялата къща едва ли имаше повърхност, върху която д-р Бланшар да не може направо да положи пациента и да пристъпи към хирургическа операция.

— Мерси, бабче! — изфъфли Трей с пълна уста.

— Няма защо. И недей да говориш с пълна уста, млади момко!

С това Фейт си спечели изразително въртене на очите, обаче момчето все пак първо преглътна залъка, преди да мине към следващата тема.

— Мамо?

— Кажи. — Кара много добре познаваше този тон. Синът й го използваше само за много важни желания, за които беше готов да я преследва и увещава, докато не стане на неговото.

— Може ли да занеса кутията в училище?

— Мога ли да занеса — автоматично го поправи Фейт.

Кара моментално усета познатото свиване в стомаха. Изобщо не й се наложи да пита коя кутия. След смъртта на Джаред психотерапевтът ги беше посъветвал всеки да избере негови вещи, които смята за най-важни. Държаха ги в една кутия, като правилото беше Трей никога да не вади нищо от нея, освен ако не са и двамата заедно. По този начин според терапевта Кара щяла да може да е по-близо до сина си, когато той най-силно изживява мъката от загубата на татко си.

— Ох, миличък…

Молбата й дойде като гръм от ясно небе. Точно в момента не искаше да говорят за това. Такава чувствителна тема изисква време. Трей никога не е бил вироглаво дете и тя знаеше, че няма да я моли за такова нещо, ако не е особено важно за него. Но все пак той си беше обикновено осемгодишно момченце. И както сочеше третата загубена книга от библиотеката само за един месец, беше нехаен като всяко дете.

— Обещавам да се грижа за нея. И да не я загубя — настояваше той.

Кара се спря за момент, погледна часовника си. Като шериф смяташе, че е важно първа да отиде на евентуалното местопрестъпление. От друга страна — божичко, защо винаги трябва да има и друга страна — ролята й на майка беше по-важна от тази на шериф.

Тя седна на стола срещу него. Огледа мъничкото му сериозно лице — все едно виждаше Джаред, когато съпругът й беше на тази възраст.

— Кутията я направихме за нас двамата — каза тя. — Защо искаш да я показваш на децата в училище?

— Защото някои от тях не вярват, че татко е герой. А понеже днес е „Ден с татко“ в училище, исках да занеса медалите му. Така, все едно че ще е с мен. И ще докажа, че не съм си ги измислил.

Във вестникарските изрезки, които Кара беше събрала, се описваше ясно защо Джаред беше получил „Кръст на военноморските сили“ и „Сребърна звезда“ — за „изключителна смелост в бойните действия срещу врага“.

Едва след смъртта му тя научи, че неговият взвод е бил нападнат от засада във Фалуджа, при което той преминал под вражески огън, успял да унищожи една картечница, да обезвреди самоделна бомба, а после, заедно с още трима морски пехотинци, ликвидирал над десет бунтовници. Докато втората вълна от вражеските сили стреляла по тях от околните покриви, четиримата успели да изнесат трима ранени пехотинци на безопасно място и да приберат телата на двама убити другари.

Джаред, естествено, изобщо не обръщаше внимание на медалите и не даваше да се вдига шум около тях. Казваше, че всички, които са били там в деня на засадата, заслужават същото признание, както и че просто си е вършил работата, за която са го обучавали като морски пехотинец.

Точно за тази скромност си мислеше Кара всеки път, когато погледнеше медалите, а не за героичните му действия в боя. И макар че Джаред не се вълнуваше от медалите, тя знаеше, че Трей ще ги оцени даже още повече, когато порасне. Затова и не й се искаше да рискува, като му позволи да ги занесе в училище.

Ами ако загуби някой?

В кутията беше и полицейският медал „За храброст“, присъден му посмъртно от управлението в Оушънсайд. Кара знаеше, че Джаред щеше да се чувства също така неудобно и от това отличие.

— Разбира се, че не си измисляш. — Тя спря за миг, докато мозъкът й работеше на бързи обороти, за да стигне до някакъв компромис. — А и не си спомням да си ми казвал, че ще има такъв ден на бащите в училище. — По дяволите. Ако знаеше предварително, щеше да намери някой приятел, който да отиде с него вместо баща му. Или поне да говори с учителката, за да я предупреди колко чувствителна е тази тема за Трей.

Той сви тесните си раменца, облечени в сивата тениска, която вече му беше малка, но той не спираше да я носи, понеже на нея пишеше „Татко ми е истински войник“.

— Не исках да ти стане мъчно. Не можеш да върнеш татко само заради някакъв тъп ден на бащите в училище.

Заболя я. И наистина, макар че беше готова на всичко за сина си, Трей беше напълно прав — тя нямаше как да върне Джаред.

— Защо не закарам аз Трей до училище — предложи Фейт, — вместо да ходи с автобуса? Така ще можем да дадем кутията направо на учителката му, за да я пази, а той после да покаже медалите на баща си. След това или ти, или аз можем да го докараме обратно вкъщи.

Кара отдъхна с облекчение.

— Това е най-доброто решение. — Тя разроши с ръка русата коса на сина си. — Тичай горе да я донесеш!

— Мерси, мамо!

— Трябва да кажеш мерси на баба си.

— Мерси, бабче! — Фейт като че ли замръзна и не знаеше какво да прави с ръцете си, когато малкият обви ръчички около кръста й в гореща прегръдка.

Докато Трей топуркаше нагоре по стълбите, за да вземе скъпоценната кутия, украсена с емблеми на морските пехотинци, Кара прекоси кухнята и сложи глава на рамото на майка си.

— Благодаря ти.

Баща й винаги беше обичал физическата близост. Фейт Бланшар обаче не беше такава. Но този път в рядък изблик на чувства тя погали косата на Кара.

— Това беше най-логичното решение.

Вярно, че беше логично. Но по някаква странна причина очите на Кара се насълзиха от него.

— Нямаш ли операции тази сутрин?

— Не, днес е лесен ден. — Фейт се откъсна от прегръдката на дъщеря си и се захвана усърдно да шета. — Визитация сутринта, а после в единайсет имам най-обикновена ТЛИФ — трансфораминална лумбална интеркорпорална фузия.

— Звучи доста сериозно.

— Пациентът е рибар с хронична дискова херния заради физическия характер на работата му. Просто ще съединя два прешлена, така че да се елиминира движението на ставите там. Идеалното решение би било да спре да се занимава с риболов, но понеже трябва да храни семейството си, а риболовът е не само единственото, което прави, но и единственото, което умее и иска да прави, да се надявам, че така ще намалее болката при движението.

Каза го с обикновен, делови тон. Все едно Кара да обяснява как се пише фиш за превишена скорост. Но същевременно със самочувствие, което Фейт сякаш генетично излъчваше.

— След това имам прегледи в кабинета с няколко пациенти без много сериозни оплаквания — продължи тя. — Значи трябва да съм свършила до към три и половина. Ако ти още не си приключила при Дюшет, аз ще взема Трей от училище.

— Много ти благодаря, мамо.

Фейт сви рамене, обвити в елегантна копринена блуза.

— Аз съм му баба. Такава ми е работата.

След това, сякаш осъзнала, че прозвуча като задължение, добави:

— А и е толкова приятно да съм с него. Казах ли ти оня ден, че искал да стане доктор, като порасне?

— Това е чудесно. — Разбира се, по-миналата седмица пък беше твърдо решен да става художник на комикси. А преди това искаше да стане супергерой, който има силата да взривява разни предмети само с мощта на ядрения си поглед.

— Мисля да му купя детски лекарски комплект. Не за да го притискам или да го задължавам, разбира се. Но ако на момчето му е интересно…

— Сигурна съм, че ще му хареса. — Най-малко щеше да използва пластмасовата инжекция, за да впръсква „убийствена отрова“ във фигурките на лошите „трансформъри“.

Пет минути по-късно, когато Кара тъкмо беше изпратила майка си и сина си към училището, на вратата се звънна.

— Да му се не знае, точно днес да ми свърши кафето — каза вместо поздрав Джон О’Роарк, когато тя отвори.

С проницателния поглед на полицай Кара веднага забеляза, че дънките му са изгладени като на войник, което въобще не беше наложително, ако ти предстои цял ден да се ровиш из влажния пясък, за да търсиш човешки кости.

— Мислех дали няма да мога да пийна едно тук, преди да тръгнем към плажа.

Явно не беше забелязал двата супермаркета по пътя от дома си и големия пристанищен пазар, където съвсем наскоро бяха направили кафене. Хм, интересна работа.

— Съжалявам. Мама изми кафеварката. Но ако искаш, мога да сложа нова?

— Не, не, недей! — Обветреното му лице се промени и сега приличаше на тъжно куче. Надникна зад рамото на Кара навътре в къщата. — Значи е тръгнала вече за болницата?

— Разминахте се за секунди.

— Мислех, че днес не е в болницата отрано.

За втори път Кара отбеляза наум, че е интересно откъде той знае толкова.

— Предложи тя да заведе Трей на училище.

— А, много мило.

— Макар че според нея това й било работата като баба, аз също мисля, че беше много мило.

— Каква баба е тя, като я погледне човек каква хубавица е — изтърси Джон. Кара го погледна смаяно, а после забеляза как ушите му почервеняват като раци от неудобство.

— Тук съм напълно съгласна с теб. Извинявай за кафето. По пътя обаче има бензиностанция, където продавали хубаво кафе с канела.

— Градски глезотии. — Той прокара длан по късата подстрижка, с която Кара го помнеше, откакто тя самата се помнеше. — Както са тръгнали, скоро може да бутнат „Рачешка барака“ и да сложат някой „Старбъкс“ на негово място. Искам да пия едно най-обикновено черно кафе.

— А, сигурна съм, че на бензиностанцията ще имат и от обикновеното — успокои го тя. Никак не беше в стила на Джон О’Роарк да мрънка и да се оплаква. Той винаги е бил заедно с баща й най-ведрият човек на света.

И тогава дойде прозрението. Джон беше гостувал у тях достатъчно пъти през годините и нямаше как да не знае, че Фейт никога и нищо не прави просто обикновено. Включително кафето, което напоследък беше от специално избрани органично гледани зърна, печени специално за френско кафе.

Като приложи детективските умения, които й преподаваха в Полицейската академия на Сан Диего, плюс факта за трите кафенета, които беше подминал, плюс това необичайно избухване, Кара осъзна, че Джон О’Роарк въобще не беше дошъл в дома им, за да пие кафе.

Беше дошъл заради майка й.

Ставаше още по-интересно.