Джоан Рос
Завръщането (2)

2.

— Беше убийство грозно! — настояваше пострадалата от престъплението вече за десети път, откакто Кара Конуей, шерифът на Шелтър Бей, беше пристигнала пред дома й.

— Това е от Шерлок Холмс, нали? — попита заместникът на Кара.

— Не. — Възрастната жена тръсна глава. Тя бе обсипана с дунапренови ролки, чийто цвят идеално подхождаше на бонбоненорозовия й плюшен халат. — Засрами се, Джон О’Роарк! Ако беше внимавал повече в часовете по английски в десети клас, щеше да разпознаеш, че тези думи са излезли изпод перото на самия Бард! Това е цитат от „Хамлет“. Когато призракът, размишлявайки мрачно над собствената си смърт, казва „Убийство — грозно както най-доброто от всичките убийства, но от всички по-грозно, отвратително и подло!“^[1] Така да погубят моята бедна и невинна пощенска кутия — продължи старицата в изблик на истински яд. — И то за втори път този месец! Наистина е отвратително и подло.

И тримата погледнаха едновременно към „погубената“ пощенска кутия, обляна в светлината на охранителните лампи, които стопанката беше поставила около къщата си. Горката кутия беше обезглавена и съборена от поставката си. Най-вероятно с бейзболна бухалка, реши Кара.

Потискайки въздишка, Кара си припомни наум, че се беше върнала у дома от Южна Калифорния, за да поеме службата на баща си и да осигури безопасна среда за своя осемгодишен син. В този малък град, където корените на местните се впиваха дълбоко в песъчливата почва, където всеки познаваше другия поне по име, където хората се грижеха един за друг, а децата можеха да играят на воля в градския парк, без около тях като притеснени квачки да кръжат разтревожени родители.

И където престъпността се изчерпваше с оплаквания от силен кучешки лай, неправилно пресичане, а от време на време и по някое сбиване в „Смахнатия рак“ — любимата кръчма на местните рибари, които работеха здраво и пиеха още по-здраво.

Явно престъпността включваше и посегателства срещу пощенски кутии.

Затова човек трябва да внимава какво си пожелава.

Когато Джон й позвъни, за да каже, че Една Лоутън е настояла самият шериф да дойде на „местопрестъплението“, Кара беше приключила с вечерята, беше проверила домашните на сина си и се надяваше на дълга и приятна ароматна вана с някой любовен роман, в който, за разлика от реалния живот, въпреки всички премеждия и трудности на главните герои и читателите е гарантиран щастлив край.

— Виждаш ли тези следи от гуми? — Една посочи със старческия си пръст следите в калния коловоз. — Ще трябва незабавно да вземеш отливки. Докато са пресни. После пускаш проверка на моделите автомобили за нашия окръг и ще откриеш злосторника. За да се въздаде истинско правосъдие.

— Не става точно така… — Кара се опита да прояви търпение.

Бившата й учителка упорито вирна брадичка.

— Това съм го гледала в „От местопрестъплението“. И в „Закон и ред“.

— Всъщност шериф Конуей имаше предвид — намеси се нейният заместник, преди Кара да успее да обясни, че сериалите са все пак художествена измислица, — че нашите техници криминолози в момента работят с федералните по едно много важно разследване чак в Салем.

С федералните? Техници криминолози? Откога тяхната скромна служба от трима заместници и две диспечерки имаше техници криминолози? И какво ли можеха да правят тези измислени техници в щатската столица?

— Но ми се струва, че тази вечер няма да вали. — Той умело отряза всяка възможност Кара да каже и дума.

Старателно избягвайки въпросителния й поглед, Джон О’Роарк вдигна очи към обсипаното със звезди небе.

— Значи разбираме се шериф Конуей да изпрати техниците утре рано сутринта, за да вземат отливки. Нали така, шерифе? — попита той.

— Ами… да — отвърна Кара. И в главата й веднага нахлуха спомени каква желязна дисциплина цареше едно време в часовете на пенсионираната учителка. — Разбира се — опита се да звучи колкото може по-ентусиазирано. — Абсолютно!

— Е, радвам се, че приемате случая сериозно — обяви възрастната жена.

— Винаги приемаме престъпността сериозно — каза Кара. Това поне беше чистата истина.

— Добър човек беше баща ти — неочаквано добави Една. Ролките подскочиха, когато тя поклати глава със съжаление. — Каква трагедия, така да го застрелят.

— Да… — Неочакваната смърт на баща й, официално обявена за злополука по време на лов и то само година и половина, след като самата Кара овдовя, още беше отворена рана. И може би никога нямаше да зарасне.

— Ужасна трагедия. — Една вдигна глава към О’Роарк. — А ти така и не откри кой го застреля.

— Така е, госпожо. — Кара знаеше, че темата е много болезнена за Джон, който почти три десетилетия беше не само заместник на баща й, но и най-добрият му приятел. Двамата ходеха заедно на лов през есента, на риболов през пролетта и лятото, целогодишно спореха по спортни теми и единственото, по което бяха на едно мнение, бе кое е най-доброто нещо на света в петък вечер — футболният мач на „Делфините“, гимназиалния отбор на Шелтър Бей.

— Но няма просто така да приключиш делото, нали? — не мирясваше Една.

— Не, госпожо. — Дрезгавият му от цигарите глас звучеше решително, но Кара знаеше, че в момента и двамата си мислят едно и също — освен ако ловецът, който беше объркал баща й с дивеч, не си признаеше сам, те разполагаха само с една празна гилза, каквито продаваха навсякъде в магазините за оръжие, за ловни пособия, та даже и в големите супермаркети.

— Хубаво. — Една насочи фенерчето си към лехата разкошни розови и лилави петунии около пощенската кутия. — А тази бирена бутилка не беше там, когато си взех пощата днес следобед. Знаете ли какво означава това?

Кара, която не беше очаквала да я разпитват като ученичка, отвърна:

— Може да е изхвърлена от колата на този, който е съборил пощенската кутия?

— Който я е погубил — делово я поправи Една. — От нея вече нищо не става. Би трябвало да я вземете. Бутилката, не пощенската кутия. Да извлечете ДНК от нея. За да хвърлите малкото идиотче в затвора.

— Чудесна идея — намеси се пак Джон О’Роарк. — Дали случайно нямате ръкавици? Да не вземем да унищожим някое веществено доказателство.

— Изкарахте голям късмет, понеже точно днес си купих нови домакински ръкавици. Няма защо да се притесняваме, че ще замърсим пробите с остатъци от препарата за чинии. — Старицата се завъртя и розовите й пантофи сръчно затопуркаха към поовехтялата сива къща.

— Изследвания на ДНК? — Кара вдигна вежди, когато останаха сами. — Отливки от автомобилни гуми? Я ми кажи какво съм пропуснала, докато с Трей решавахме задачи за умножение? Да не би шерифството в Шелтър Бей да е спечелило от лотарията? Как иначе да наберем достатъчно пари за нужното оборудване.

— Никакво оборудване не е нужно нито пък много време да накарам Лони да дойде тук сутринта и да излее малко гипс в следите от гумите — каза Джон и сви едрите си рамене.

Макар че заместникът й беше подминал шейсетте, тялото му беше все така изправено и яко като в дните, когато работеше по риболовните траулери. Обветреното му лице беше покрито със ситни бръчици, но добряшкото излъчване караше хората веднага да му се доверят. Още едно нещо, по което си приличаше с покойния й баща.

— А пък за анализа на ДНК… Племенницата ми Сидни — това е средната щерка на брат ми Уеб — идва веднъж седмично да чисти у Една. Тя ми е казвала, че старицата записва на видео всички епизоди от тези полицейски сериали.

— Ето защо постоянно звъни в шерифската служба — каза Кара.

— Може. Макар че според мен просто не иска да е сама. Така или иначе, тя се смята за експерт по криминалните въпроси, затова няма да е трудно да обвиним за забавянето на резултатите щатската лаборатория, която е заета с нашумели убийства и терористични заплахи.

Двамата се обърнаха към Една, която тъкмо излизаше от къщата и пристъпваше към тях завидно целенасочено и енергично за жена, която гони деветдесетте.

— Добър човек си ти, Джон О’Роарк — каза Кара.

Той пак сви рамене — явно му беше неудобно да слуша комплименти по свой адрес.

— Нашата работа е да защитаваме и да служим на града. А тази вечер точно това правим — служим.

— Ето ръкавиците — обяви Една. — Сега ги извадих от пакета. Донесох и торбичка, за да сложите в нея доказателствата.

— Страхотна сте, госпожо Лоутън! — Джон с мъка напъха едрите си ръце в яркожълтите гумени ръкавици. — Утре сутрин Лони ще ви донесе нова пощенска кутия. След като приключи с вземането на отливки от гумите, ще я постави, където трябва.

— Благодаря много, Джон — рече старицата. И без особено да се смущава от униформата и блестящата значка на гърдите му, тя се повдигна на пръсти и го потупа по бузата. — Винаги си бил добро момче. Макар че все трябваше да ти извинявам отсъствията през първия ден на ловния сезон за сърните — всяка учебна година.

— Ама аз винаги носех бележка — оправда се той, съвсем искрено учуден.

— Глупости, подправяше почерка на майка си — сряза го тя.

Джон гърлено се засмя и даже не се опита да отрече обвинението.

Докато заместникът й внимателно поставяше бирената бутилка в пликчето, мобилният телефон на Кара иззвъня. На екрана се изписа номерът на шерифството.

— Конуей — отговори тя.

— Шерифе — гласът на младата нощна диспечерна звучеше развълнувано, — току-що ми се обадиха за евентуално престъпление.

— Е, на нас това ни е работата.

— Ама става дума за истинско престъпление. — Да, гласът на Ашли Нелсън определено беше развълнуван. — Нали знаете, че Сакс Дюшет се е прибрал?

— Май чух нещо такова.

Щеше да е трудно да не го чуе, защото целият град говореше само за честването на местния герой от войната. Понеже познаваше и харесваше родителите му, а имаше и лична причина да бъде благодарна на брат му, Кара се надяваше едновремешният калпазанин да не се беше върнал към старите навици.

— Взел си, моля ви се, и куче. Някакъв огромен пес, който уж купил от някакви рокери в Портланд.

Това с рокерите не звучеше много подобаващо за герой. Все пак може да не са били от някаква банда, а просто обикновени момчета, които обичат мотоциклети. Или даже да са от групата „Гръмовержците“, които ескортираха погребенията на военни ветерани из цялата страна.

— Кучето изровило кост на плажа под къщата на Дюшет. — Последва дълга драматична пауза. След това гласът й се снижи почти до шепот: — Човешка кост.

Макар че доскоро се поздравяваше, че е оставила полицейската работа в миналото, след драматичното съобщение от Ашли Кара усета прилив на адреналин.

— Тръгвам веднага — отговори тя. — Междувременно инструктирай Дюшет и всички, които са при него, да не се отдалечават и да не се движат много из зоната. И му кажи да заключи кучето в къщата.

Ако случайно беше истинско местопрестъпление, Кара не искаше разни цивилни да объркат всичко. След като пожела лека нощ на Една, която с интерес беше подслушала разговора, Кара остави Джон да приключи „случая с пощенската кутия“.

После се обади на майка си, при която живееха с Трей, предупреди я, че ще закъснее, и подкара черно-белия шерифски джип от Шелтър Бей към брега. Към къщата на скалите, която пазеше толкова много сладко-горчиви спомени.