Метаданни
Данни
- Серия
- Шелтър Бей (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Homecoming, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валентина Рашева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джоан Рос
Заглавие: Завръщането
Преводач: Валентина Рашева-Джейкъбс
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: Санома Блясък
Година на издаване: 2013
Редактор: Мая Жилиева
ISBN: 978-954-041-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1946
История
- — Добавяне
13.
Кара пътуваше към дома, когато по мобилния й звънна Ашли.
— Кайл излезе по повикване за семейна свада — каза тя, имайки предвид един от заместниците на Кара. — А Мод ми е наредила, че никога не трябва да позволявам само един униформен да ходи по такива сигнали. Затова ти се обаждам.
— Правилно си постъпила. — Точно Кара знаеше много добре от горчив личен опит колко опасни могат да бъдат такива „невинни“ скандали. — Този, който се обади, много ли беше уплашен?
— Не. По-скоро беше бясна. Такова… ядосана — поправи се диспечерката. — Направих, каквото сте ми казвали с Мод — слушах внимателно дали на заден план се чува шум от трошене или нещо друго, но ми се стори съвсем тихо.
— Попита ли дали в къщата има оръжие?
— Да, шерифе. Тя каза, че няма.
— Добре. Дай ми адреса, тръгвам нататък. И кажи на Кайл да не приближава вратата, докато не пристигна. Освен ако няма признаци, че нечий живот е директно застрашен.
— Добре, шерифе.
Адресът беше единственият в Шелтър Бей, който имаше висока ограда отвсякъде и портал. Още като спря пред дома, Кара разпозна, че това е къщата на най-богатото семейство в града. Едно време това щеше да я изненада, но сега вече знаеше, че за съжаление домашното насилие не е характерно само за определени прослойки от обществото. Само че богатите често успяваха по-добре да скрият такива случаи.
Джералд Гарднър, търговец на коли, банкер и местен строителен предприемач, отвори входната врата.
— Кара? — Той изглеждаше много изненадан да види нея и Кайл пред прага си. — Какво правите тук?
— Получихме обаждане на деветстотин и единайсет — отвърна тя. — Постъпило е от този адрес.
— Не е възможно. — Той тръсна глава. — Сигурно системата ви не работи както трябва.
— Диспечерката е разговаряла с жена ви, господин Гарднър. — Както Сакс беше казал по-рано през деня, в Шелтър Бей всеки познаваше всеки. Тя беше учила заедно с Джералд, който даже я беше поканил на среща, преди да се ожени миналия месец. Даже й беше странно да го нарича господин Гарднър, но сега не беше дошла като бивша съученичка, а като шериф. Кара погледна над раменете му към фоайето. — Може ли да влезем и да разговаряме с нея?
Той запречи вратата.
— Мисля, че вече е заспала.
— Тогава може би ще я събудите? — Това не беше обикновена молба и те и двамата го знаеха. Кара освен това знаеше, че Джералд по закон може да й откаже достъп до дома си. Но не й се вярваше да иска дотам да изостри нещата.
И беше права.
— Разбира се. — Той отстъпи настрани и с жест ги покани в двуетажното фоайе. Подът беше от бял мрамор, по покритите с копринени тапети стени висяха скъпи картини. — Изчакайте тук — каза им той. — Ще ида да я извикам.
— Леле! — възкликна Кайл, гледайки нагоре към полилея с размер на фолксваген, който висеше от таван, изписан с изгледи от стария Шелтър Бей, където семейството на Джералд беше сред първите заселници. — Хубава къщурка, а.
— Не завиждам на тоя, който трябва да чисти висулките на полилея — отбеляза Кара.
Маргарет Гарднър се появи, облечена в син копринен пеньоар, което потвърждаваше казаното от Джералд, че се е приготвяла да си ляга. Жената държеше чаша червено вино.
Петно от плесница на бузата й ясно показваше, че точно тя е звъняла на 911.
— Госпожо Гарднър. — Бяха се запознали едва миналата седмица, когато жената започна кампания за събиране на средства за пострадали от домашно насилие. Сега Кара се чудеше дали каузата не й е била толкова близка заради собствените й преживявания. — Както вече съобщих на съпруга ви, получихме обаждане за някакво спречкване в дома ви.
— Беше грешка. — Тя пристъпи колебливо със сатенените пантофки, които бяха същият цвят като пеньоара. — С Джералд се сдърпахме малко.
— Мога ли да попитам какъв беше поводът? — внимателно попита Кара.
— Коли — отговори Джералд, преди жена му да успее да си отвори устата.
— Коли?
— Маргарет си е втълпила, че иска беемве кабриолет като сватбен подарък.
— Първата ми кола беше беемве — обясни тя. — Татко ми я купи на шестнайсетия рожден ден. — Тя хвърли остър поглед към съпруга си. — Беше почитател на германското качество.
Джералд се изчерви, при което Кара се зачуди колко ли често му се налага да го сравняват с бащата на жена му. Който, ако не я лъжеше паметта, беше някакъв милионер и борсов брокер в Портланд.
— Опитах се да й обясня, че не е подходящо тя да кара кола от марка, която аз не продавам — каза той. — Особено пък чуждестранна марка.
— Разбирам. — Кара се обърна пак към жената: — И спорът премина във физическа разправа?
— Естествено, че не. — Маргарет вирна упорито брадичка. — Как може дори да си помислите, че ще се сбием заради такова тривиално нещо? Не че има нещо тривиално в това човек да притежава кола, която му отговаря на положението. — Тя не можа да се въздържи да „ухапе“ съпруга си.
— И все пак сте позвънили на 911 — продължи да настоява Кара. — И сте разговаряли с диспечерката.
— О, това ли?! — Тя замахна с ръката, в която държеше чашата, при което част от червеното вино се изля на снежнобелия под. — Това беше глупава грешка.
— Грешка?
— Бях ядосана на Джералд. И да си призная, май бях попрекалила с виното. Затова, когато той ми заяви, че няма да ми купи чуждестранна кола, понеже това щяло да е унизително за него, реших да му покажа какво значи истинско унижение.
— Спешният номер не е измислен с цел съпрузите да се наказват един друг — каза Кара, — а за да осигури защита.
— Да, разбирам това. — Маргарет капризно сви устни. — И се извинявам.
— Още сутринта ще напишем чек като дарение за шерифската служба — увери я Джералд.
— Това не е необходимо. — Подразни я фактът, че той я смята склонна да приеме подкуп. Постара се обаче тонът и изразът на лицето й да останат спокойни. — Имам обаче още един въпрос. — Тя се обърна отново към съпругата: — Мога ли да попитам откъде се появи тази червенина на лицето ви?
— Моето лице? — Жената вдигна ръка, украсена с огромен диамантен пръстен, към бузата си. — А, това ли, чак ме е срам да кажа. Докато се карахме, май не броях чашите вино. И после, като реших да си лягам сама — тя хвърли още един многозначителен поглед към Джералд, — се препънах в раклата до леглото и си ударих лицето в колоната на балдахина.
Кара беше абсолютно сигурна, че това е лъжа. Много често й се беше случвало подлагани на насилие съпруги по най-различни причини да прикриват насилниците си.
Реши да опита още веднъж.
— И сте напълно сигурна, че точно това се случи?
— Абсолютно. — Очите на Маргарет Гарднър се разшириха. — Не ми казвайте, че подозирате Джералд, че ме е ударил!
— Ние сме тук в момента, защото сте позвънили на 911 — отново й напомни Кара. — От червенината на лицето ви личи, че такъв вариант не е изключен.
— Съпругът ми понякога е неразумен, но никога не би посегнал на никого. — И тя тръсна професионално изрусената си коса. — Съжалявам, госпожо шериф. Това обаждане беше недоразумение. Взех си поука и искрено се извинявам, че разкарах вас и заместника ви чак дотук.
Кара нямаше какво повече да направи. Поне този път. Искрено се надяваше да не се налага намесата й и в бъдеще.
— Изментиха ни, нали? — попита я Кайл, когато се върнаха до колите. — Госпожа Гарднър просто искаше да си го върне на мъжа си.
— Може и да е станало както тя каза — предположи Кара.
— Обаче не вярвате, че наистина е така?
— Честно да ти кажа, не съм сигурна.
— Но ще отразите инцидента.
— О, задължително.
Времето, когато полицаите „забравяха“ да впишат такива инциденти, отдавна беше минало, надяваше се тя.
— Така че ако се окаже, че Джералд все пак бие жена си, тя поне ще има официален документ за сигнала тази вечер.
— Гадна история, ако тя наистина излъга, за да го защити.
— Едно от нещата, които научих в полицията — каза тя, — е, че няма как да помогнеш на всички.
— Това го знам. Но пак си е гадно.
Кара нямаше как да не се съгласи.