Джоан Рос
Завръщането (12)

12.

Малката къща с каменни плочи по покрива, в която живееше Джон О’Роарк, беше почти извън града. На никой не би му хрумнало да прави хирургически операции по неговия под и по мебелите, но пък не беше толкова разхвърляно, колкото в кабинета на татко й.

На къщата й липсваше женска ръка и беше доста различна от времето, когато съпругата му беше жива. Пердетата на цветчета изглеждаха все едно не са прани от години, а по мебелите и рамките на картините се беше събрал един пръст прах.

— Неразкрит случай? — Той се намръщи и почеса късо остриганата си глава. — Ти сигурна ли си, че е работел по стари случаи?

— Така ми каза Мод.

— Е, тя сигурно знае. Интересно, че на мен не ми е казвал.

— Може просто да ги е преглеждал. За да види дали си струва да се захваща с някой от тях.

— Сигурно е точно така. Бен харесваше Шелтър Бей, но винаги имах чувството, че му липсва истинската сериозна работа.

Тя го последва в една стая, където имаше билярдна маса, голям телевизор и стар фотьойл, който беше още по-одърпан от този на баща й. Дупките в кожените подлакътници бяха сръчно залепени с тиксо. Билярдната маса в момента беше затрупана с кутии.

— Можеше да ги донесеш в службата — каза тя.

— Помислих си, че ако Бен искаше те да са там, щеше сам да ги остави — каза Джон и бръкна в първата кутия. — Освен това и там няма много място.

Това беше вярно.

— Мама можеше да ги прибере на тавана.

— Тя не искаше да останат в къщата. — Джон сви рамене. — А аз с радост й помогнах.

— Служи и защитавай — каза Кара, като си спомни какво беше казал той за пощенската кутия на Една.

— Абсолютно. А, като ми припомни, открих хлапетата, които са строшили кутията. Съгласиха се лично да се извинят, а след това да отделят четири часа следващия месец да плевят градината на госпожа Лоутън, както и да я возят с колата и обратно до пазара всяка събота.

— Това законно ли е? Ти да си полицай, съд и съдебни заседатели едновременно?

— Представа нямам. Но не ми и пука много, важното е, че върши работа. Е, да, сигурно има места, където родителите ще се наежат и ще се обадят на адвокатите си. Но в нашия град правосъдието не е нужно да минава през толкова много инстанции. Това първо го измисли баща ти преди доста години, когато Стив Грейнджър, който винаги караше като джигит, не успя да вземе един завой с кадилака си и се заби в къщата на семейство Мичел. Тогава Бен му написа фиш за превишена скорост и го осъди да поправи повреденото. Докато Стив работеше по къщата, той се сближи със семейството и в крайна сметка разбра каква глупост е направил. Че ако беше карал още малко по-бързо, щеше да нахълта и в другата стая, където е било кошчето с бебето, и щеше да го убие. Най-после му дойде акълът и оттогава нито баща ти, нито аз сме го хващали да кара бързо.

— Това е хубава история. — И толкова характерна за баща й.

— И аз така мисля. Много научих от твоя татко. Все хубави неща.

— Обаче не искаше да поемеш поста му. — Отначало тя се притесняваше за това. И досега се притесняваше от време на време.

— А, не. — Той извади цигара от кутията в джоба на ризата си, счупи я през средата (странният му метод да намалява пушенето) и запали. — Отговорността ми идва твърде много. Аз съм добро ченге. Добре работя с хората, достатъчно съм умен, за да разкрия случай с повалена пощенска кутия.

С цигара в устата той продължи да рови из кашона.

— Но предпочитам да ходя за риба, отколкото да се пазаря с общинарите за повече пари, а да не говорим за шерифските избори всеки четири години. Освен това не съм се учил в големия град, както вие с баща ти, затова ако не дай си боже наистина стане сериозно престъпление, примерно този череп да е на някой убит човек, знам, че не съм подходящ аз да водя разследването.

— Мисля, че много се подценяваш.

— А аз мисля, че ти си твърде мила. — Той тръсна глава. — Много неща има в тези кутии. Защо не ги прегледам тази вечер и да видя какво ще мога да извадя?

Предложението беше много привлекателно. Особено след като снощи беше спала не повече от час — между сънищата със Сакс и притесненията, че в нейния град може да е било извършено убийство.

Но както Джон сам каза, той не беше преминал същото обучение като нея. Включително четирите седмици в Академията на ФБР. Тъй като искаше винаги да държи нещата под пълен контрол, макар че наистина й се щеше да се прибере у дома и да се потопи във ваната с някоя хубава книга, тя се страхуваше, че той може да пропусне нещо. Нещо, което да се окаже важно.

Освен това, ако можеше да се вярва на Мод, а нямаше никаква причина да не й се вярва, нейният баща, който никога нищо не изхвърляше, може да е намерил нещо в една от папките в тези кутии, което да е възбудило любопитството му.

— А може би — предположи Джон — на баща ти просто му е станало скучно и затова е решил да се зарови в старите папки. Може даже да е било случай отпреди идването му тук.

Макар че самата тя беше тук едва от няколко месеца, Кара добре разбираше защо баща й от време на време може да е съжалявал за решението си да напусне Портланд.

— Не, не, няма нужда — каза тя. — Не че имам нещо по-интересно да правя тази вечер.

— Хубава жена като теб трябва да има някой ухажор за петък вечер. — Той потърка брадата си. Погледна я замислено. — Имам един племенник. Може и да го помниш. Дани Съливън.

— Играеше футбол. После почна бейзбол. Трета база — спомни си тя. — Стигна до щатското първенство, отбеляза на срещата от шампионата, а след това го взеха в Балтимор, нали?

— Същият. Стигна до най-високите позиции и вече го спрягаха за професионалната лига, когато получи удар в главата по време на мач.

— О, съжалявам. Добре ли е сега?

— Да, нищо му няма. Беше получил страхотно сътресение. — Джон си изтръска цигарата в една празна чаша за кафе на билярдната маса. — Но нямаше да е толкова зле, ако беше за първи път. Обаче не беше. Беше му се случвало и преди, когато играел европейски футбол. Затова, когато двойното виждане не минаваше, както и амнезията, клубът го изпрати на специалист. И той му забрани да спортува.

— Сигурно го е преживял много тежко. — Кара си го спомни сега. Симпатичен, с рошава кестенява коса, кафяви очи и трапчинки. Винаги й беше приличал на Дони от семейство Озмънд.

— Попари всичките му надежди. На всичкото отгоре малко по-късно майка му — това е сестра ми — и баща му загинаха при самолетна катастрофа. Когато се прибра у дома доста позакъсал, помолих майка ти да го прегледа. Да не би първият доктор да е сгрешил.

— И какво стана?

— Тя каза, че той страдал от нещо, наречено „синдром след мозъчно сътресение“, което значи, че не може да спортува. Той искаше да продължи да тренира сам и се надяваше да се върне в играта, обаче майка ти му заяви, че ако го направи и пак го ударят, можел да умре. Това доста го стресна.

— Съжалявам — повтори тя, като много добре знаеше, че звучи кухо. От друга страна животът я беше научил, че разочарованието е по-добро от смъртта.

Джон сви рамене.

— И той съжаляваше. Особено когато жена му го заряза заради най-добрия играч в отбора.

— О, съжалявам!

— Е, не искам да говоря лошо за никого, но това го очаквах. Още от самото начало разбрах, че нея я привлича блясъкът. В момента, в който той не можеше вече да играе, тя тръгна да търси друг, който да я направи съпруга на знаменитост. Ако питаш мен, Дани повече го заболя, когато загуби мечтата си, отколкото жена си. Той винаги е бил уравновесено момче, но това няма как да се приеме лесно. А отгоре на това и майка ти, която по принцип не си мери много думите.

— О, на мен ли го казваш?! — каза Кара.

— Ами тя си поговори сериозно с него и му каза всичко в очите. Той си е умно момче, затова, макар да не му хареса, разбра за какво става дума. Сега преподава история, тренира момчетата в гимназията, преживял е някак болката и е продължил напред.

— Това е хубаво.

— Да. Много го бива с децата.

— Ако е гледал вуйчо си как работи, не съм учудена, че е много общителен.

— Купи си и къща. От онези красиви едноетажни къщи, които построиха наскоро по Хил Роуд. Три спални, две бани, страхотна веранда с изглед към залива и хубав заден двор. Има достатъчно място за люлки, когато се задоми.

— Явно добре си е планирал нещата.

— Така си е. Затова и реших, че може да поиска да те покани на среща. Да речем вечеря в „Рибената къща“, а после филм в „Бридж бижу“. Може пък да си допаднете.

Кара погледна своя заместник.

— Джон О’Роарк, ти да не си тръгнал да ме сватосваш?

И без това червендалестите му ирландски бузи сега пламнаха още повече.

— Дани е симпатично момче. Добър човек. Работи здравата, не пуши и не пие, никога не съм го виждал да избухва. Дали споменах, че много го бива с деца?

Не беше нужно да споменава, че тя по една случайност има дете. Което, както вчера беше казала на Сакс, определено има нужда от мъж в семейството. И все пак…

— Е, има и много по-лоши от него — скромно додаде Джон. — Разбира се, не искам да клюкарствам, но той определено проявява интерес към теб.

Онзи Дани Съливън, който тя помнеше, беше много популярен сред момичетата. И много общителен.

— Той знае ли, че говорим за него?

— Ами, разбира се, че не! Обаче аз знам, откакто Глори си отиде след рака, колко самотен се чувства човек… Както ти казах, Дани е приятно момче. Ти си приятно момиче. И двамата си нямате никого, поне така виждам. Ако не си отвориш очите навреме, ще се окажеш в моето положение — да ядеш готова храна пред телевизора всяка вечер, а животът просто да те подминава.

Много привлекателно, нали?

— Знам, че искаш да помогнеш. — Кара се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. — Но според мен не трябва толкова да подценяваш симпатичния си племенник. Ако още е такъв чаровник, както едно време, няма да му е трудно сам да си намери момиче.

— Е, да. Но човек трябва да търси, за да намери.

— Чувала съм приказката, че понякога най-подходящият се изявява точно когато спреш да търсиш.

— Това и аз съм го чувал. Обаче знаеш ли какво ще ти кажа?

— Какво?

— Че са само врели-некипели.

Тя се засмя.

Макар че кутиите не бяха никак тежки, Джон, който беше от старото поколение кавалери, настоя да изнесе папките до колата.

По някаква странна причина това й напомни как той беше дошъл у тях сутринта. Само един ден ли беше минал оттогава? Струваше й се цяла вечност.

Пак се зачуди дали той беше дошъл заради майка й. Точно както според него Дани Съливън трябвало да си търси жена. Почуди се дали майка й беше забелязала, че той търси.

Зачуди се дали може би…

Не. Както самата тя не беше готова да приеме сватовничество от човека, който винаги й е бил като роден чичо, така и нямаше да се намесва в живота на другите.

Съвсем унесена в мислите как биха изглеждали заедно прошареният Джон и собствената й майка перфекционистка и бивша светска лъвица, Кара не забеляза скритата в сенките на боровете фигура, която ги наблюдаваше.