Джоан Рос
Завръщането (65)

65.

— Денят е просто идеален — каза Сакс, докато вървяха по плажа под къщата. Яркосиньото небе изглеждаше безкрайно, бризът духаше от океана — по-добри условия за пускане на хвърчило нямаше как да искат.

Сакс носеше пъстрото хвърчило с форма на дракон, което беше купил на Сакс в началото на лятото. Трей беше облечен с нова фланелка, която беше помолил Сакс да му купи, на която пишеше „МАМА Е ШЕРИФ И МОЯТА ГЕРОИНЯ“. Момчето здраво стискаше бележката до баща си, написана същата сутрин върху парченце картон, който бяха купили за подвързване на тетрадките.

Когато Сакс се събуди посред нощ и установи, че Кара не е в леглото, веднага се досети, че тя е в кухнята и пише собствената си бележка до Джаред.

Сакс знаеше, че с част от сърцето си Кара винаги ще обича Джаред. Вече бяха говорили за това и той я беше уверил, че напълно го приема. Защото всичко, което е изпитвала към Джаред, техният живот заедно, синът й, който беше и негов — всичко това я правеше жената, в която се беше превърнала. Жената, която той обичаше.

Затова той не се притесняваше от факта, че Джаред Конуей е първият съпруг на Кара. Защото Сакс щеше да бъде последният.

След като вдигнаха хвърчилото във въздуха, Сакс показа на Трей как да направи резка в картона, да го свие и да го застопори във връвта.

— Леле! — възкликна момчето. — Много високо се е качило.

— Не съм виждал хвърчило да се качва по-високо — каза Сакс.

Беше ред на Кара. Докато сгъваше бележката, Сакс забеляза, че тя беше вързала нещо в хартията — двете половини на халката, която не беше слагала от деня, когато я бяха срязали в болницата. Макар че беше махнала снимките от скрина, Сакс знаеше, че тя държи халката в чекмеджето на нощното си шкафче. Когато я видя сега, той вече беше сигурен, че Кара е готова за новия им живот заедно.

Бележката се издигна по връвта малко по-бавно от тази на Трей, заради допълнителната тежест. Майката и синът държаха здраво връвта.

— Кажи ми, когато си готов — каза тя на Трей.

Той погледна хвърчилото за последно. В очите му блестяха сълзи.

И не само в неговите.

— Удари джакпота, Сакси — прозвуча познат глас, докато Кара и Трей пуснаха връвта и хвърчилото се издигна свободно.

Момчетата не се бяха появявали вече няколко месеца. Сакс се доближи до тях.

— Вярно — кратко отвърна той.

— И крайно време ти беше. Мястото е готино — каза Каубоя с провлечения си акцент. — Обаче сега, след като вече си добре, време е да продължим нататък.

Смисълът на казаното най-сетне стигна до съзнанието му.

— Значи това е била мисията, а? Да преодолея вината и да намеря Кара?

— Тя е само бонус — каза Ранди. — Нея сам си я извоюва. Иначе — да, ние, „тюлените“, не оставяме свой в беда. Затова, докато беше закъсал в афганистанските планини и отказваше да помръднеш, нямаше как да те зарежем.

— Но сега вече можете? — Хвърчилото се издигаше все по-високо и по-високо, докато се превърна в ярка точка в безоблачното небе.

— Три пъти ура! — извикаха те в един глас точно както едно време на военните обучения. И на толкова много мисии, на които бяха ходили заедно.

— Ура — тихо повтори Сакс. Тримата му мъртви другари се стопиха в пространството. В същия момент хвърчилото на Трей заедно с бележките към още един мъртъв баща и съпруг изчезна отвъд хоризонта. Кара се обърна и тръгна към него заедно със сина си — с пълни със сълзи очи, но и с усмивка на красивото си лице.

— Готов ли си? — попита тя.

— Готов — отговори той.

После Сакс я хвана с лявата си ръка и подаде дясната на Трей.

И тримата заедно тръгнаха обратно към стъпалата в скалата.

Към дома.