Джоан Рос
Завръщането (57)

57.

Оказа се, че Ийв Върнън все пак се беше изселила от Шелтър Бей. За късмет обаче не беше напуснала Орегон, а живееше в едно градче на около час и половина с кола навътре от крайбрежието, където според местния шериф вече няколко пъти е била арестувана за магистрална проституция.

Макар че не беше в нейния район, след като Кара увери колегата си, че не действа официално, той се съгласи двамата със Сакс да разговарят с майката на Силия.

Шерифът наистина предложи да дойде с тях, но без особен ентусиазъм. Затова те решиха да говорят с нея сами. По същата причина, поради която Сакс беше убедил Кара да я придружи — Ийв и съседите й вероятно не обичат никак ченгета.

Майката на Силия и навремето си беше повлекана. Но през годините, откакто Сакс не я беше виждал, се беше сринала съвсем. Когато почукаха на вратата на ръждясалата каравана, подпряна на тухли, им отвори кльощава жена, облечена в разголен потник и минипола, разкриващи зашеметяващ брой татуировки. В едната ръка държеше бира, а от устата й висеше цигара.

Явно бирата не беше първата за деня. След като разбра, че новодошлите не са „клиенти“, тя се нацупи и обяви, че не иска да говори за дъщеря си, която била егоистична малка кучка и избягала нарочно, за да не сподели получените пари със семейството си.

— Пари?

— Беше надула корема. Най-старият номер, за да изнудиш един мъж! — Жената огледа Кара от главата до петите. — Ама ти това сама си го знаеш.

— Моля? — попита Кара.

— Силия работеше на щанда с козметиката в големия магазин в Нюпорт, от който си купила теста за бременност. Като те видяхме как се омъжи набързо веднага след абитуриентския, двете с нея хубаво се посмяхме, че примерната отличничка май не е била чак толкова примерна.

Кара усети как Сакс настръхна до нея. И макар че нищо не каза, тя осъзна, че това обвинение вероятно повече ще засегне него, отколкото нея. В крайна сметка се беше наслушала на какво ли не по свой адрес през годините като полицай.

— Подали сте съобщение за издирване на Силия — Кара невъзмутимо се върна към темата. Нямаше никакво намерение да обсъжда Джаред и Трей с тази отвратителна жена. — Значи сте се притеснили за нея.

— Не можах да я намеря, проклетницата. — Жената запали още една цигара от фаса на последната. — Беше ми казала, че намерила човек с много пари. Та си рекох, ако шерифът я намери, ще мога и аз да получа своя дял. Децата дължат поне това на майките си, нали? Не съм била задължена да я родя, малката шафрантия. Можех да се отърва от нея, като разбрах, че съм бременна.

Оттук нататък разговорът не донесе нищо по-интересно.

— Направо е невероятно — въздъхна Кара, докато потегляха с колата от това отвратително място, което изглеждаше като декор за „Избавление II“. — Значи някои стереотипи наистина съществуват.

— Казах ти, че мястото е неприятно — напомни й той.

— Родителите на Джаред живеят в парк за каравани до Лас Вегас.

— Да, Коул ми спомена нещо такова. — Те бяха напуснали града, след като разпръснаха праха на сина си, както той беше поискал.

Първо, беше му казал Коул, защото искали да се преместят на по-топло и слънчево място. Но най-вече защото им било тежко да живеят в град, в който, накъдето и да се обърнат, всичко им напомня за мъртвия им син.

— Двамата с Трей им гостувахме няколко пъти. Там е много красиво — каза Кара. — Навсякъде цветя, всички са много гостоприемни хора.

— Сигурно са гостоприемни, защото нямат Ийв Върнън и разни като нея, които да живеят в техния парк — предположи той.

Съседите на Ийв изглеждаха така, сякаш като нищо биха застреляли и двамата със Сакс, за да продадат камарото на местната автоморга.

— Май си прав. Можеш ли да си представиш майка да говори по този начин за дъщеря си? Все едно е някаква разменна вещ?

— За съжаление, мога.

— Да. — Тя въздъхна. — И аз. Виждала съм такива неща в Калифорния. Но не мисля, че някога мога да свикна с тази мисъл.

— Не ти и трябва — заключи той.

— Прав си. Жалко, че тя нищо не си спомни за каубоя от Пендълтън.

— Сладурче, на тази жена мозъкът й се е спаружил още преди много години. Тя сигурно не помни какво е яла за закуска.

— Ами, как да не помни — отвърна Кара.

— Бира! — казаха двамата в един глас.

— Силия не беше такава — Сакс се чувстваше задължен да поясни. — Вярно, беше навита и ходеше с много момчета, а и на седемнайсет години нямах намерение да откажа щедростта й, но поне беше човек.

Спомни си как веднъж бяха намерили котенце, изоставено покрай пътя. Силия го беше кръстила Призрачко, защото козината му беше черно-оранжева като цветовете на Хелоуин и го беше занесла вкъщи, където го скрила в стаята си. Всеки път, когато ходеха с колата до скалите или пък в гората, тя носеше и котето.

Един ден се появи без него. Когато той я попита, тя избухна в сълзи и му каза, че пастрокът й го открил в стаята й. Тъй като не искаше да знае подробностите, Сакс не я и попита. Но сега си припомни, че след инцидента с котето тя беше станала още по-безразсъдна.

— Пишеше стихотворения — спомни си той.

— Наистина? — Кара погледна към него, явно изненадана.

— Да. Повечето бяха типични тийнейджърски глупости за автомобилни катастрофи, разбити сърца, самоубийство. Но имаше и доста хубави. Даже написах музика за някои, понеже говореше, че иска да се захване с пеене в някой бар, когато стигне до Пендълтън.

— И аз се сетих за това, когато майка й каза, че намерила човек с пари. Вярно, богатството е относително нещо, но не съм чувала за богат каубой.

— Може да е имал собствено ранчо. Или пък баща му да е имал.

— Вярно. Но тя не ти е споменавала дали каубоят е богат?

— Не, нищо.

— Спомена самоубийство. Може би каубоят или който там е бащата на детето е отказал да се ожени за нея? Дали може да се е самоубила от мъка?

Не за първи път през последните няколко дни Сакс си помисли каква ирония на съдбата е, че се беше върнал вкъщи, за да избяга от насилие и смърт, а те сякаш го преследваха по петите. Като черния облак, който непрекъснато висеше над главата на онзи герой от комиксите, който помнеше от детството си.

— Всичко е възможно — предположи той. — Но ако беше се самоубила, някой щеше да я открие.

— Може би Велкро я откри.

— Може би. Но все пак няма как да се е погребала сама, нали? Та приливът трябваше да е изхвърлил костите й преди много години.

— Вярно… Майка й не ми приличаше на човек, който редовно води детето си на зъболекар — разсъждаваше на глас Кара. — Тоест сигурно няма стоматологичен картон.

— Може да не е ходила редовно, обаче Силия имаше страхотни зъби. Както ти казах, мечтаеше да става певица. Или даже актриса. Затова се грижеше за тях. А веднъж, когато й се счупи зъб…

— Или някой друг й го счупи — предположи Кара.

— Да. Тогава не се сетих за такъв вариант — каза той, докато колата минаваше през остър завой по пътя, наближавайки вече гледката на крайбрежието. — Но й дадох назаем пари, за да сложи коронка.

— Тя върна ли ти заема?

— Не. Но това не е важно. Когато й предложих, не очаквах да ми ги върне.

— Спри за малко — каза тя изведнъж.

Понеже помисли, че Кара сигурно се е сетила нещо важно за случая, Сакс завъртя внезапно волана и спря край пътя.

— Какво?

— Това. — Тя си разкопча предпазния колан, наведе се над лоста за скоростите и го целуна силно по устните.

— С какво го заслужих? — попита той.

— Дани е прав.

— За какво е прав?

— Че наистина си от добрите.

— Ама това аз съм ти го казвал вече!

— И знаеш ли какво друго каза Дани, за което също е прав?

— Не, какво?

Тя пак го целуна. Този път дълга проникваща целувка.

— Че сме страхотна двойка — обясни тя, когато и двамата успяха да си поемат дъх. Сакс се засмя на глас. Черният облак май се разнасяше.

— Ама аз и това съм ти го казвал!