Джоан Рос
Завръщането (43)

43.

— Той ти има доверие — каза Кара, докато той я носеше като перце нагоре към спалнята.

Мебелите от миртово дърво бяха простички, напълно изчистени. Стените бяха боядисани в бяло, с обрамчени маслени пейзажи на плажа и изгледи от Шелтър Бей, които тя знаеше, че са нарисувани от бабата на Сакс. Кара подозираше, че прозрачните тюлени перденца едва ли са негов избор, а сигурно са останали от баба му и дядо му.

— Както ти казах, той е добро дете. И днес мисля, че си прекара чудесно.

— Да, като Дисниленд, „Морския свят“ и зоопаркът на Сан Диего, събрани в едно — добави тя. — Задължена съм ти.

— Понеже пиеш силни лекарства, ще се направя, че това последното не съм го чул.

— Но…

— Абсолютно нищо не ми дължиш. — Той я положи на леглото.

— Защото сме приятели? — Та нали самата тя беше предложила да си помагат…

— Аз реших, че тази работа няма да стане.

— Така ли? — Слава богу, тези кратки думи не разкриха разочарованието й.

— Виж сега. — Дюшекът потъна, когато той седна на ръба на леглото. — Двамата с теб не сме вече в пубертета. Големи хора сме. Неженени пълнолетни хора без ангажименти, и двамата преживели какви ли не перипетии, което няма как да не ни се е отразило. Обаче работата е там, че и двамата сме станали по-силни от преживяното.

Когато тя отвори уста, за да му отговори, той постави пръсти на устните й.

— Може ли поне по този въпрос да се съгласим?

Тъй като тя точно това и мислеше да направи, Кара само кимна.

— А когато те целунах? Тогава на плажа? Вечерта на абитуриентския?

— Съжалителната целувка. — Въпреки всички бурни събития от последните дни, спомените й непрекъснато се връщаха някак против волята й към онази вечер.

— Та така, има едно нещо, което трябва да ти кажа ясно. Наистина, когато тестът за бременност излезе положителен, това обърна живота ти наопаки. И ти си имаше всички основания да си уплашена и притеснена, а аз, разбира се, ти съчувствах. Дали ми беше мъчно за теб? Естествено. Но целувката не беше от съжаление. Наистина започна импулсивно като опит да те успокоя, обаче аз те желаех, Кара. Желаех те тогава, желая те и сега. Преди беше недостъпна, защото принадлежеше на Джаред.

Тя си помисли дали да не му каже, че не е принадлежала на никой. Но щеше да бъде лъжа. Понякога даже й беше трудно да разпознае себе си в лудо влюбеното девойче, което беше някога.

— Но сега него го няма… и аз адски съжалявам затова, наистина. Но нито ти, нито аз можем нещо да направим, за да го променим. А и честно да ти кажа, девет години са си много дълго време човек да се чуди какво ли би станало между нас, ако…

— Мислил си за мен девет години?

— Не, не съм.

— Е, това е болезнена честност.

— Ти беше недосегаема — напомни й той отново. — Проблемът с несподеленото влюбване е, че накрая те оставя напълно разнищен. Така че, да, мислено ти пожелах щастлив живот с Конуей и продължих нататък. Но сега ти си пак у дома, аз също и вече нищо не ми пречи, така че ще направя всичко, за да станеш моя.

Тя повдигна брадичка.

— И си мислиш, че това е лесна работа?

— Виж, миличка, когато става дума за теб, нищо не е лесна работа.

— Искам да ти кажа, че се държиш като мъжкар и то доста непривлекателно.

— Приемам. Можеш да ме наречеш примитивен неандерталец, ако искаш. Но което ти казвам, е истинско… Има едни думи, които те учат на военните лагери в спецчастите: „Никога няма да се отказвам. Продължавам напред и се боря с препятствията. Ако ме съборят, аз пак се изправям, винаги. За мен битката никога не свършва“.

— Не знаех, че водим битка. — Тя потърка чело, където от раната под лепенката явно се усещаше придърпване на заздравяващата кожа.

— Облечена ли си с нещо под халата? — попита той.

Не е възможно да мисли за секс?! Точно в момента?

— С твоята тениска. Защо?

— Защото мислех да ти помогна да го съблечеш, да изпиеш още едно хапче и да поспиш.

— Не искам още едно хапче.

— Аз не те и питах. Тялото оздравява по-бързо, когато не се налага да се бори с болката.

— Не трябва да се успивам. Трябва да заведа Трей на училище сутринта.

— Остави това на мен. Нужен ти е ден почивка.

— Аз съм шерифът.

— Който си има трима заместници.

— Двамата са неопитни младоци. А Джон…

— … се връща в Шелтър Бей тази вечер. Говорих с него преди малко. — Той й хвърли остър поглед. — Ако случайно вълна от престъпления залее града, аз ще ти докладвам веднага.

— Това, че простреляха Дани в главата, а после нападнаха мен, за Шелтър Бей си е истинска вълна на престъпления.

— Точно затова трябва да си в добра форма, когато се върнеш на работа. Затова ето как ще стане… оставаш тук, даже ако трябва да те вържа за леглото.

— Не би посмял.

— Права си. — Палавата му усмивка отново я накара да усети вече познатата възбуда ниско в корема, която за момент победи даже болката. — Но трябва да призная, че идеята е много привлекателна.

Толкова естествено го правеше. Толкова лесно. Роден флиртаджия. Много пъти беше виждала как само с тази невероятно усмивка, от която заблестяваха сините му очи, всички жени наоколо от осем до осемдесет години бяха готови да паднат в краката му. Беше го виждала и как сменя момичетата като носни кърпички и въпреки това някак успяваше да не си развали отношенията с нито едно бивше гадже.

През последната година в гимназията готините момичета, които дотогава не бяха обръщали грам внимание на зубрачка като нея, изведнъж с необичаен ентусиазъм се втурнаха да й стават приятелки. След като три години я бяха игнорирали напълно. На Кара не й трябваше шестицата по математика и логика, за да осъзнае, че го правят само за да имат повод да са по-близо до Сакс.

— Не ми се мисли за това сега.

— И пак си права. Денят беше ужасен, а и както винаги моментът никак не е подходящ.

Дланите му се плъзнаха към кръста й и той развърза колана на халата, след това я повдигна да седне и й помогна да го съблече. Макар че огромната тениска стигаше почти до коленете, тя се почувства напълно разголена.

Той дръпна чаршафа нагоре, за да я завие, след това влезе в банята. Тя чу как се пуска чешмата, после дрънченето на хапчетата в пластмасовата бутилка. След малко той се върна с чаша вода, която й подаде заедно с кръгла бяла таблетка.

— Мразя ги тези — измърмори тя, но послушно изпи хапчето.

— И аз съжалявам, че трябва да ги пиеш.

Наведе се към нея. Нали нямаше да я целуне точно сега? Когато приличаше на жената на Франкенщайн? И когато синът й може да нахлуе в стаята всеки момент?

— Сега си почини. — Устните му докоснаха крайчеца на ухото й. Това беше почти единствената част на тялото й, която не болеше. — Всички казват, че утрото е по-мъдро от вечерта.

Макар да знаеше, че това невинаги е вярно, Кара се почувства успокоена не само от думите, но и от силното му стабилно присъствие.

— Може ли да помоля за една услуга? — попита тя.

— Само кажи — отвърна той веднага.

— Можеш ли утре сутринта да се отбиеш през къщата на майка, след като заведеш Трей на училище, и да вадиш дали кутията с неразкритите случаи, които взех от Джон, още е в килера на спалнята ми? Това е горе, в края на коридора.

— Мислиш, че човекът, който те нападна, е търсил тях?

— Едва сега ми хрумна — призна тя. — Но да. Има логика.

— Особено ако някой от тези случаи има нещо общо с черепа и костта.

— Точно.

Този път усмивката му изгря бавно и я стопли като слънце.

— Винаги си ми била умница. Искаш ли да ти помогна да ги прегледаме?

— Не. Наистина трябва да се захванеш сериозно с „Бон тан“, за да е готов за сватбата на Коул. Двамата с Трей и без това ти отнехме достатъчно време.

— Понеже сигурно хапчето е почнало да действа, просто ще приема, че то ти е замъглило ума и няма да отвърна какви смехории говориш. Но не се притеснявай. Нали говорих с ченгетата от щатската полиция, преди да дойда в болницата. — Според тях няма никакви признаци, че нападателят се е качвал горе. Май си го изненадала малко след като е влязъл в къщата.

— Е, поне едно хубаво нещо.

— Да. Значи ще взема кутията и ще я донеса тук.

— Мерси.

— За нищо. Сега заспивай. — Той вдигна дланта й и нежно я стисна. Явно лекарствата, които й бяха изписали, наистина действаха бързо, защото тя вече беше започнала да се унася, докато го гледаше как излиза от стаята.

Виждаше го двойно и доста размазано, но видя как спря до вратата, погледна я през рамо и каза: „Ще ме сънуваш“.

Това заплаха ли беше?

Или обещание?

Каквото и да беше, помисли тя, докато съзнанието й потъваше в бездната на съня, той сигурно беше прав.

— Напомни на Трей, че трябва да си легне в девет и половина. И даже ако токът дойде, през последните трийсет минути преди това никаква телевизия, може само да чете.

— Лягане девет и половина. Без телевизия. Четене позволено. — Сакс изкозирува шеговито. — Тъй вярно.

— И не забравяй да го накараш да си измие зъбите, преди да си легне. Досега няма нито един кариес. Искам така и да остане.

— А искаш ли да му вися на главата и докато ползва конците за зъби?

— Може да съм тъпкана с лекарства — каза тя, — но все още разпознавам сарказма.

Единственият отговор на Сакс беше весел смях.

После й изпрати въздушна целувка и излезе от стаята.

Едва след като той затвори дървената врата, тя се пресегна, хвана въздушната целувка в дланта си и я залепи на устните, които, макар че със сигурност беше само плод на въображението й, подпомогнато от успокоителните, сякаш се затоплиха.

Кара не знаеше колко време е спала, но когато се събуди, страшно много й се пишкаше от всичкия чай и супа, с които Сакс я беше налял. Макар че проверката с лампата показа, че токът още го няма, самата буря беше отминала и пълната луна осветяваше стаята почти като дневна светлина.

Тя мина през тоалетната, след това погледна часовника си на масичката до разрязаната брачна халка и видя, че има още пет минути, за да каже на Трей лека нощ.

Прекоси коридора и тихичко отвори вратата. Онова, което видя, накара сърцето й да се обърне от вълнение.

Трей беше седнал в леглото, облечен с пижамката си на Батман, а Велкро се беше проснала в краката му. Плюшеният булдог Чести, който Сакс предвидливо беше донесъл от къщата, беше настанен до него, а от другата страна беше седнал Сакс, прегърнал с една ръка сина й все едно цял живот го беше правил. А Трей четеше на глас книжката „Капитан Гащи и неговите невероятни приключения“.

Макар че Трей наистина харесваше тази серия за началния учител, който се превърнал в супергерой от двама палавници с техния хипнопръстен, Кара си мислеше, че книжките може би са му толкова любими заради палавия стил и даже включените тук-там неприлични думи, което пък дразнеше баба му.

Понеже не искаше да ги прекъсва, а най-вече защото не беше сигурна дали ще може да изговори и една дума, без да се разплаче, тя тихомълком се върна обратно в леглото си. В леглото на Сакс.

Но докато лежеше, заслушана в дъжда по покрива и следейки лъча на големия морски фар на Шелтър Бей по стените на спалнята, Кара изведнъж осъзна, че някак неусетно Сакс Дюшет беше успял да си прокара път към нейното самотно сърце.