Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (9) (Някои политически и историографски митове на XX век)

2. Марксизмът на Ленин

Ленин винаги се е смятал за марксист и многобройните му писания изобилстват с цитати от творбите на „класиците“, ще рече на Маркс и на Енгелс. В съответствие с марксистката традиция, създадена през 1848 г., е и преименуването на „Руската социалдемократична работническа партия (болшевици)“ в „Руска комунистическа партия (болшевици)“ през март 1918 г. В действителност обаче Ленин си позволява толкова свободно тълкуване и преднамерено изопачаване на марксизма, че твърде много автори се съмняват дали той е бил изобщо марксист. Това проличава най-вече в разбирането му за такива основни категории на марксистката доктрина като „пролетариат“ и „обществен прогрес“.^[1]

Наистина в духа на „героичния материализъм“ на XIX в. Маркс и Енгелс смятат, че историческото развитие се подчинява на също толкова точни закони, колкото и феномените на физиката. Това ги кара да сведат историята до някакъв еднолинеен процес, валиден за всички човешки общества и цивилизации на планетата. За двамата историята не е нищо повече от един преход от първобитен към високоразвит и съвършен комунизъм, като и в двата случая няма място не само за частна собственост, но и изобщо за неповторими човешки личности. За самия преход обаче Маркс и Енгелс допускат известна многолинейност. Например в брошурата си „Произход на частната собственост, семейството и държавата“ Енгелс отбелязва, че робството не е съществен елемент на производството нито в античния Изток, нито в средновековна Европа. Изтокът познавал само „домашното робство“, докато келтските и германските племена избегнали блатото на робството и преминали направо от първобитното кланово общество към феодализма. Заниманията на Маркс и Енгелс върху „азиатския начин на производство“, който според тях не е характерен за Западна Европа, също посочва най-малкото готовност да се приеме известен „плурализъм“ в историята.^[2]

За Ленин обаче и при прехода от първобитен към „съвършен“ комунизъм цялото човечество задължително преминава през едни и същи класови обществени форми — робовладелство, „крепостничество“ и „капитализъм“. В разрез с Енгелс Ленин дори твърди, че през „робовладелското общество“ е „преминала цяла съвременна цивилизована Европа“ и „грамадното мнозинство от народите в другите части на света“. Същото се отнася, разбира се, и за „крепостничеството“, като Ленин умишлено не прави никаква разлика между руските крепостни, които нямат никаква собственост и чийто статут е всъщност едва ли не еднакъв с робския, и западноевропейските зависими селяни, които са все пак собственици на обработваните от тях парчета земя.^[3]

Коренно нов спрямо марксизма момент е и теорията на Ленин за „класовото съзнание“ на „пролетариата“, което според него трябва да се внесе на същия този „пролетариат“ отвън. Още през 1902 г. бъдещият вожд на руските болшевици забелязва, че, оставени сами на себе си, промишлените работници никога няма да стигнат до идеята за „пролетарска революция“ и за ликвидиране на частната собственост и няма да надхвърлят „трейдюнионизма“. Другояче казано, промишлените работници ще се задоволят с всекидневната борба за подобряване на трудовите условия. И наистина, както всеки войник носи в раницата си маршалски жезъл, така и всеки промишлен работник мечтае, ако не да стане един ден сам фабрикант, то поне да получава по-добра заплата. Като всяко човешко същество промишленият работник се стреми към собственост, тъй като частната собственост е най-сигурната гаранция за известна независимост на личността спрямо колектива и спрямо държавата.

За Ленин това е анатема, поради което някой задължително трябва според него да революционизира промишления работник. В тази насока той сякаш доразвива идеята, застъпена от Маркс и Енгелс в „Манифеста на комунистическата партия“ от 1848 г., че в „пролетариата“ непрекъснато се вливала по някаква част от останалите „класи“, включително и от „буржоазията“, която давала по този начин на „пролетариата“ образование и съзнание. Ленин отива обаче много по-далече и в действителност дефинира „пролетариата“ и „революционния авангард“ по начин, който няма нищо общо с вижданията на Маркс и Енгелс. „Класовото политическо съзнание може да бъде донесено на работника само отвън“, подчертава Ленин и продължава: „Областта, от която единствено може да се почерпи това знание, е областта на отношенията на всички класи и слоеве към държавата и правителството, областта на взаимоотношенията между всички класи.“ Поради това, „за да дадат на работниците политическо знание, социалдемократите трябва да отидат при всички класи на населението, трябва да разпращат отряди от своята армия по всички посоки“^[4].

С други думи, в името на щурма за властта трябва да се „революционизира“ не само „пролетариатът“, но всички обществени слоеве, а този, който ще ги „революционизира“, е „професионалният революционер“, който фактически няма нищо общо с промишления работник. Още през 1869 г. руският теоретик на тероризма Сергей Нечаев определя „професионалния революционер“ по следния начин: „Революционерът е обречен. Той няма лични интереси, вещи, чувства, собственост, няма дори име. Цялото му същество е обхванато от един-единствен интерес, загърбващ всичко останало, една-единствена мисъл, от една-единствена страст — революцията. Дълбоко в себе си, но не само на думи, а и на дело той е скъсал всяка връзка с обществения ред и с целия цивилизован свят, с всички закони, с благоприличието, със социалните конвенции и моралните правила на този свят. Революционерът е непримирим негов враг и продължава да живее в него единствено за да го разруши.“ Ленин впряга така описания „професионален революционер“ в своята болшевишка партия, която се изгражда като свръхдисциплинирана полувоенна организация за превземането на властта.^[5]

Надали е някаква изненада при тази ситуация, че в първия „Съвет на народните комисари“, който Ленин създава под свое ръководство след болшевишкия преврат от 7 ноември 1917 г., няма нито един работник или селянин, ако не се смята Шляпников, но и той от дълги години е вече „професионален революционер“. По социалното си потекло, но не и по социалната си принадлежност, членовете на първото правителство на комунистическа Русия са дворяни или аристократи (Ленин и Луначарски), издънки на предприемачески родове или държавни служители. Като цяло и членската маса на болшевишката партия повтаря социалната структура на Русия от началото на XX в. — процентите на селяните, дворяните, държавните служители, промишлените работници и т.н. са едни и същи както в руското общество, така и в болшевишката партия. Очевидният извод, който се налага, е, че в „пролетарската диктатура“, прогласена от Ленин на 7 ноември 1917 г., няма нищо „пролетарско“ дори и в тясно марксисткия смисъл на думата.^[6]

Ленин се измъква от този логически капан с тезата, че не е съществено социалното потекло или социалната принадлежност, а това на какви „класи“ служи „обективно“ даден човек или определено политическо течение. През такава призма всички, които отричат „партийността и партийната дисциплина“ на болшевишката партия, водят до „пълно разоръжаване на пролетариата в полза на буржоазията“. По този начин всички, които не са съгласни с Ленин, са „предатели, опортюнисти, социалшовинисти“ или просто „паплач“. Както може да се очаква, след като болшевиците са вече на власт, в същата категория попадат и промишлените работници, които със стачки или други средства се опитват да постигнат по-добри условия на труд. За Ленин такива работници не са нещо повече от „хулигани“, а „пролетарската диктатура“ трябва да бъде според него „безпощадна в смазването както на експлоататорите, така и на хулиганите“. Нещо повече — „за мъките от глада и безработицата е виновен всеки, който нарушава трудовата дисциплина във всеки завод, във всяко стопанство, във всяка работа“ и поради тази причина „трябва да умеем да намираме виновните за това, да ги даваме под съд и наказваме безпощадно“. Така Ленин сам признава, че режимът му не е „диктатура на пролетариата“, а „диктатура над пролетариата“, което означава диктатура срещу всички съветски поданици, тъй като с одържавяването на цялата икономика всички са лишени от собственост и всички са станали „пролетарии“.^[7]

Надали е за учудване, че в повсеместния терор срещу всички инакомислещи режимът изтребва и немалко промишлени работници. Така например през юни 1918 г., при разпръсването на една протестна манифестация на работници от Березовския завод близо до Екатеринбург са застреляни 15 човека, а малко по-късно са екзекутирани още четиринадесетима. По същия кървав начин са потушени различни работнически манифестации и походи на гладните в Колпино (близо до Санкт Петербург), в Сормово, Ярославъл, Тула, Нижни Тагил, Белорецк и т.н. На 12 февруари 1920 г. централният орган на болшевишката партия в. „Правда“ разтръбява, че „най-доброто място за стачника, този жълт и вреден комар, е концентрационният лагер!“^[8]

С довода, че „религията е опиум за народа“, комунистическият режим се нахвърля с подчертано настървение и върху църквата. Манастири и храмове се вдигат във въздуха или се превръщат в складове и дори в музеи на атеизма. Подир национализацията на всички църковни имоти се конфискуват и всички скъпоценности и всичкото злато и сребро, които се пазят в оцелелите черкви. В писмо до членовете на Политбюро на комунистическата партия от 19 март 1922 г. Ленин декретира: „Стигам до категоричното заключение, че сега е моментът да бъде сразено черносотническото духовенство по най-решителен и най-безжалостен начин, с такава жестокост, че да я помни с десетилетия“. Само през 1922 г. са разстреляни 2691 свещеници, 1962-ма монаси и 3447-ина послушници. Повечето от останалите духовни лица се хвърлят в концентрационни лагери. Арестуван е и целият синод начело с патриарх Тихон, като не се позволява създаването на нов синод. Така е унищожена и Московската патриаршия. Това войнстващо безбожие се придружава и от ожесточеното отричане на всякакъв морал като „буржоазна измислица“. Още през 1918 г. един вестник на репресивните служби изтъква по този повод следното: „Ние отхвърляме овехтялата система на моралност и «човечност», измислена от буржоазията, за да потиска и експлоатира «низшите класи»… За нас всичко е позволено, защото ние сме първите в света, които вдигат меч не за да потискат и поробват, а да освободят човечеството от оковите му… Кръв ли? Нека текат кървави реки!“^[9]