Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (88) (Някои политически и историографски митове на XX век)

2. Владетелят и изпълнителната власт според Търновската конституция

Всъщност Търновската конституция повтаря до голяма степен разпоредбите на белгийския основен закон от 1831 г., който от своя страна обобщава многовековния английски опит на конституционна монархия и на баланс между Короната и Парламента. Според чл.4 на Търновската конституция „Българското Княжество е монархия наследствена и конституционна с народно представителство“. Според чл.8 „лицето на Княза е свещено и неприкосновено“, както е и според белгийската конституция. Идеята е отговорността да се носи от министрите, за да се избягват конфликтите между владетеля и парламента. Наистина според чл.12 „испълнителната власт принадлежи Князю“ и „всите органи на тая власт действуват от негово име и под негов върховен надзор“, според чл.150 „Министерский Съвет се състои от всичките Министри“, като „един от тех, по избор на Князя, назначава се за председател на Съвета“, а според чл.152 „министрите се назначават и уволняват от Князя“. Това правомощие се отнася и за всички правителствени длъжности: „Князът има право да назначава лица на всичките Правителствени длъжности“ (чл.163), като „всеко едно длъжностно лице дава клетва, че ще е верно на Князя и на Конституцията“ (чл.164). Според чл.53 обаче „министрите са отговорни пред Князя и Народното събрание съвокупно за всички общи мерки, които те вземат, и лично всекой един за всичко, което е той извършил по управлението на поверената нему част“. Освен това Народното събрание „може да поканва министрите… да дойдът в заседанието, за да дават потребните сведения и разяснения“ по внесените законопроекти, като министрите „са длъжни да дойдът в Събранието и да дадът лично исканите обяснения“ (чл.91 и чл.92). Нещо повече, според чл.155 „Народното събрание може да предава министрите на съд за измена на отечеството или на Князя, за нарушение на Конституцията, за предателство или некаква вреда, причинена на Княжеството за лична полза“. Според чл.156 и чл.157 „предложенията за предаване министр на съд требва да стават писмено и да съдържат едно по едно всичките обвинения, и да са подписани най-малко от една четвъртина от членовете на Народното Събрание“, а „за да се предаде министр на съд, изискват се гласовете на две третини от присъствующите членове“. Министрите трябва да се съдят от специален Държавен съд (чл.158), като „Князът не може да опрости един обвинен министр без съгласието на Народното Събрание“ (чл.159).^[1]

С други думи, министрите и премиерът може да се назначават от владетеля, но са отговорни пред парламента, а не само пред монарха. Действително правото на княза да назначава и уволнява министрите и държавните сановници сякаш му дава едва ли не абсолютна власт и това впечатление се засилва от чл.11, според който „князът е върховен началник на всички военни сили в Княжеството както в мирно, така и във военно време“. В рамките на една конституционно-парламентарна монархия обаче това е най-ефикасният начин войската да бъде предпазена от политизация, тъй като и владетелят е a priori над партиите. Поради тази причина именно монархът трябва да бъде и върховен главнокомандващ, както е предписано в чл.II.^[2]

Според чл.9 „законодателната власт принадлежи на Князя и на народното представителство“, а според чл.108 „законодателната инициатива принадлежи на Князя и на Народното събрание“. Останалите законодателни правомощия на владетеля обаче се свеждат до правото му на вето, съдържащо се в чл.10, според който „Князът утвърждава и обнародва приетите от Народното Събрание закони“, както и в чл.45: „Приетий от Народното Събрание закон се представя на Князя за утвърждение.“ Чл.46 на свой ред доуточнява, че „след като се утвърди от Князя, законът в пълний си текст треба да се обнародва“, като се изтъкне изрично, че законът е приет от Народното събрание: „Никой закон няма сила и действие, докле той не се обнародва.“^[3]

На пръв поглед твърде голяма власт се дава на монарха от разпоредбите на чл.136 и чл.138 на Търновската конституция. Според чл.136 „Князът може да распуща Събранието и да назначи нови избори на народни представители“, а чл.138 гласи следното: „Членовете на Народното Събрание не могът да се събират на сесия, без да бъдът свикани от Князя; също те не могът да се събират на заседания след като се отложи, затвори или распущи Събранието.“ Чл.137 уточнява обаче, че „нови избирания треба да стават не по-късно от два, а новото Събрание треба да бъде отворено не по-късно от четири месеца след распущанъето на прежнето Народно Събрание.“^[4]

Може би по-същественото е, че подобни разпоредби се съдържат и в белгийската конституция от 1831 г., но никой не твърди, че в Белгия е имало някога „личен режим“. Белгийският основен закон определя страната като конституционна и представителна монархия под наследствен държавен глава. От Белгия са взети общо взето и основните гаранции, съдържащи се в Търновската конституция, за правото на сдружаване, свободата на словото и вероизповеданията и ненакърнимостта на частната собственост. В Белгия владетелят също е върховен главнокомандващ и има право на вето. За разлика от България парламентът на Белгия е двукамарен, но подобно на българския владетел белгийският крал, който между другото също назначава и уволнява министрите, има правото да свиква и разпуска и горната, и долната камара, както и двете камари едновременно, и то по своя собствена преценка.^[5]

Според белгийската конституция нито един акт на краля няма законна сила, ако не е приподписан от министрите, но привържениците на мита за големите правомощия на българския владетел преднамерено подминават чл.18 на Търновската конституция, който гласи същото: „Наредбите и распорежданията, които излазят от Князя, имат сила в такъв случай, когато те са подписани от надлежните министри, които приемат на себе всичката за них отговорност.“^[6]

Освен всичко останало това означава, че българският владетел може да уволнява министрите само с тяхното писмено съгласие. С други думи, едно правителство може да си отиде само ако неговият министър-председател си подаде писмено оставката и същото се отнася и за отделните министри. Едва след писмената оставка на правителството монархът може да пристъпи към формирането на нов министерски съвет, но отговорността на министрите пред Народното събрание задължава новото правителство или да потърси одобрението на мнозинството от депутатите, или да организира избори за нов парламент. Разбира се, механизмът си има и своята обратна страна — владетелят винаги може да блокира някое правителствено решение, като откаже да го подпише от свое име. Освен това той може да подхвърли премиера на силен натиск и да го принуди да си подаде оставката, а може също така да назначи едно правителство и в разрез с волята на парламентарното мнозинство. По-нататък ще се види дали и доколко е имало такива случаи при царуването на Фердинанд.

Така или иначе, разпоредбите на Търновската конституция, които се отнасят до правомощията на монарха, всъщност определят правата и задълженията на изпълнителната власт. На владетеля се дават и някои съдебни функции, изразяващи се в правото да помилва осъдени на смърт и да смекчава или отменя присъди (чл.14). И в тази насока обаче правомощията на Короната в България в никакъв случай не надхвърлят тези на държавните глави в останалите конституционно-парламентарни страни. При това чл.15 уточнява, че монархът може само да помилва, докато „правото на амнистия принадлежи на Князя заедно с Народното Събрание.“ Най-сетне в чл.16 се посочва, че „изложените в членове 14 и 15 правдини на Князя не се простират и на присъдите, по които са осъдени министри за някакво нарушение на Конституцията“^[7].

Още на времето си по-консервативната част от европейската общественост е възприемала Търновската конституция като едва ли не „полурепубликанска“. Това усещане се дължи най-вече на определените в конституцията начини за избор на държавен глава и за наследяване на трона. Наистина според чл.24 „княжеското достойнство е наследствено в мъжката нисходяща права линия на първий избран Княз“, но според чл.34 наследяването на трона всъщност трябва да се утвърди от Велико народно събрание, а всеки държавен глава е длъжен да се закълне във вярност към конституцията: „След смъртта на Князя, Наследникът му встъпва на престола и незабавно се распорежда, за да се свика Великото Народно Събрание, пред което той дава следующата клетва: «Кълна се во име Всемогущаго Бога, че свято и нерушимо ще пазя Конституцията и законите на Княжеството и че във всичките си распореждания ще имам пред очи само ползата и доброто на Княжеството. Бог да ми е на помощ».“ Това означава, че поне на теория Великото народно събрание може и да откаже на престолонаследника да заеме трона, а според алинея 1 на чл.143 Великото народно събрание трябва да се свика и „за избиранье нов Княз в случай, ако би царовавший Княз да се помине, без да оставя подиря си Наследник“. Този избор „става по вишегласие на две третини от членовете, които са в Събранието“. Единствено Великото народно събрание може да избира и тримата регенти при овакантяването на трона или при непълнолетие на престолонаследника, като този избор става с обикновено мнозинство (чл.27 и чл.143, ал. 2). Действително „царствующий Княз може още приживе да назначи тримата Регенти, ако Наследникът на престола е непълновръстен, но за това се иска съгласието и утвърждението на Великото Народно Събрание“ (чл.28).^[8]