Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (22) (Някои политически и историографски митове на XX век)

2. Мусолини и Ленин

На 18 март 1904 г. Мусолини е един от ораторите на международна сбирка на социалистическата емиграция в Женева в чест на годишнината от Парижката комуна от 1871 г. На тази сбирка присъства и Ленин, който също държи реч. По всичко личи, че дребният на ръст руски революционер не е направил никакво впечатление на Мусолини, но и бъдещият диктатор на Русия не е запомнил с нещо по-младия си високопарен италиански „колега“. Много по-същественото събитие за Мусолини на женевската сбирка е запознанството му със социалистката Анджелика Балабанова, с която започва поредната си любовна връзка. Под закрилата и напътствията на Аджелика Мусолини чете произведенията на Маркс и Енгелс и научава немски. Благодарение на това Мусолини превежда от немски на италиански някои работи на германските социалдемократи Карл Кауцки и Вилхелм Либкнехт. С помощта на Балабанова Мусолини слуша и някои лекции в Женевския университет, включително и на италианския философ Вилфредо Парето.^[1]

Това е времето, когато Мусолини започва да се самоопределя като марксист. Той възприема с ентусиазъм преди всичко преклонението на Маркс и Енгелс пред революционното насилие и в тази насока също попада в съзвучие с доктрината на Ленин, макар че самият Ленин има към това време твърде слабо влияние в Социалистическия интернационал. По-специално във Франция и Италия социалистическият екстремизъм се оформя в началото на XX в. като анархосиндикализъм. Главната идея е, че бъдещата революция трябва да се подготви от синдикатите, които трябва да се организират като кълновете на бъдещото „безкласово общество“. Сред най-изтъкнатите теоретици на анархосиндикализма са италианецът Антонио Лабриола и французинът Жорж Сорел. Според Сорел няма обществено действие без мит и митът на „работническото движение“ трябвало да бъде насилието и всеобщата стачка. Тъкмо тези идеи започва да споделя и Мусолини.^[2]

Под непрекъсната заплаха да бъде арестуван и екстрадиран, Мусолини решава да се върне в края на 1904 г. в Италия, като се възползва и от една амнистия по случай раждането на италианския престолонаследник Умберто за онези, които са избягали от военна служба. От януари 1905 до септември 1906 г. Мусолини служи в армията и стига до идеята, че войската може да се присъедини към една революция само ако самите революционери са добре въоръжени. В момента, когато узреят условията за революция, анархосиндикалистите трябва вече да са изградили свои собствени партийни милиции. От този период са останали някои негови писма и изказвания, възхваляващи героите на националното обединение на Италия и изтъкващи нуждата италианците да се подготвят за ефикасно противодействие срещу щурма на „северните варвари“. В статия, която публикува, след като вече е отбил военната си служба, той с гордост подчертава, че гениалните световни творци винаги са имали две родини — тяхната собствена и Италия като втора творческа родина. Както се вижда, подобно на Ленин социализмът на Мусолини не е ни най-малко интернационален. Нещо повече — според Мусолини не „пролетариатът“ няма отечество, както твърди Маркс, а „буржоазията“ няма отечество, докато „пролетариатът“ не може да очаква нищо само от отечеството в сегашния му вид.^[3]

Подир казармата Мусолини отново учителства известно време, като и този път учителската му кариера е прекъсната от женски скандал. Заради участието си в едни вълнения в родния му край е арестуван и осъден на три месеца затвор. След като е освободен, заминава за Тренто, което се намира тогава под австро-унгарска власт, за да поеме ръководството на тамошния Секретариат по труда и за да стане главен редактор на местния социалистически седмичник. За шест месеца написва над сто статии и дори се пробва в белетристиката, като публикува две новели. През септември 1909 г. е арестуван само поради подозрение, че е получил пари от обира на една банка, за да се организират демонстрации срещу Хабсбургите за съединението на Тренто с Италия. Съдът го оправдава, но австро-унгарската полиция го експулсира, което предизвиква и една стачка на солидарност с Мусолини в Тренто.^[4]

През 1910 г. Мусолини се жени за Ракеле Гуиди — момиче от село, което е близо до родното му място. Още предната година е натоварен с редакторството на местния социалистически вестник в град Форли, който също е в непосредствена близост до родното му село. Мусолини сам избира името на вестника — „La lotta di classe“ („Класова борба“). В статиите, които пише през този период, се нахвърля между другото и срещу франкмасонството. Според него масоните са свързани с едрия капитал и буржоазията и поради това е недопустимо те да членуват в Социалистическата партия, която трябва да бъде авангардът на „пролетариата“. Идеята за партията като авангард несъмнено също е в съзвучие с вижданията на Ленин по този проблем. На партийния конгрес, който се провежда обаче в Милано през пролетта на 1910 г., привържениците на революционното крило са само една четвърт от делегатите, като при това не смеят засега да скъсат напълно с партията, както иска Мусолини. Отхвърлена е и проекторезолюцията му срещу масоните в партията.^[5]

През 1911 г. в Италия избухва остра полемика между различните политически сили, както и вътре в тях, относно назряващата война срещу Османската империя за завладяването на Триполитания (Либия). Разпокъсана е и левицата, тъй като републиканците, революционните синдикалисти и умерените социалисти се застъпват в полза на войната, докато Мусолини категорично я осъжда. По този повод той цитира във вестника си една мисъл на руския анархист Кропоткин, която по-късно ще бъде подета и от Ленин: „И така войната между народите се превръща във война между класите.“ Заради организирането на една всеобща политическа стачка Мусолини е арестуван и осъден на пет месеца затвор, което го прави доста популярен сред революционните социалисти.^[6]

От 1912 г. нататък Мусолини започва да споделя и още един основен принцип на Ленин, а именно, че синдикатите трябва да бъдат подчинени на партията, тъй като макар и да има нужда от стопанска борба, основното е идейното и политическото ръководство на революцията. Мисията на Социалистическата партия според Мусолини е_ „да изпълни стопанските организации със социализъм, да обхване надигащото се пролетарско движение с една героичнорелигиозна атмосфера, да създаде от главните сили на пролетарската армия авангард дотогава, докато тази пролетарска армия ще може вече да оформи от собствените си недра будния авангард на мисълта и социалистическото действие“_. Всъщност подобно на Ленин Мусолини се интересува от промишлените работници само дотолкова, доколкото революционният авангард или „аристокрацията“ (по израза на Мусолини) има нужда от армия, а „без войници… няма армия, без клетки няма организъм“. Иначе работниците според Мусолини са си „стадо овце“, а според Ленин, както се видя, те са просто, „хулигани“.^[7]

Изцяло в съзвучие с ленинските концепции е и тезата на Мусолини, че парламентарната група на Социалистическата партия трябва да се подчинява на партията, а не на избирателите си. Той предлага резолюция в този смисъл на партийния конгрес, който се провежда през юли 1912 г. Към това време партията вече доста се е радикализирала и конгресът не само одобрява предложената резолюция, но избира Мусолини в Управителния комитет, където революционните социалисти се сдобиват с мнозинство. През ноември същата година Управителният комитет единодушно избира Мусолини за главен редактор на централния партиен всекидневник „Avanti“ („Напред!“). Ленин ентусиазирано поздравява промяната, изтъквайки, че Италианската социалистическа партия „стъпи на верния път, като отстрани от редиците си синдикалистите и десните реформисти“. Показателно е, че младите сътрудници, с които Мусолини бърза да измести старите членове на редакцията, по-късно ще станат или фашисти, или комунисти. Не по-малко показателно е и това, че следващият конгрес, проведен две години по-късно, одобрява и резолюцията на Мусолини за изключването на франкмасоните от Социалистическата партия.^[8]

Ситуацията коренно се променя след избухването на Първата световна война с нападението на Австро-Унгария срещу Сърбия на 28 юли 1914 г. Както се знае, Италия отказва да изпълни задълженията си по съюзния договор с Германия и Австро-Унгария и оповестява неутралитет. Твърде скоро обаче италианското общество се разделя на две непримирими части — „интервенционисти“ и „неинтервенционисти“. „Интервенционистите“ искат Италия да се намеси колкото се може по-скоро във войната, за предпочитане на страната на Антантата, докато „неинтервенционистите“ държат неутралитетът да се запази до края. Италианската социалистическа партия застава решително на страната на „неинтервенционистите“, като подчертава, че неутралитетът означава „да не се напада и да не се саботира“.^[9]

Тази позиция задоволява повече реформистите, отколкото радикалните елементи в партията. Някои анархосиндикалистки среди напускат партийните редици и създават „Революционно фашо за интернационално действие“ („Fascio rivoluzionario dell’azione internazionale“). На италиански „fascio“ означава „сноп, връзка“, но думата напомня и за античния Рим, когато консулите и други върховни сановници били придружавани от специални служители — ликторите, носещи сноп от пръчки с брадвичка в тях. Може би по-същественото в случая е, че по-късно повечето дейци на „Революционното фашо за интернационално действие“ ще се присъединят към Мусолини и неговите фашисти.^[10]

На пръв поглед становището на Италианската социалистическа партия, както между другото и на тесните социалисти начело с Димитър Благоев в България, съвпада с позицията на Ленин. Вождът на руските болшевици обаче отива далеч по-нататък, като направо обвинява ръководителите на Социалистическия интернационал в предателство за това, че повечето членуващи в интернационала партии са гласували в полза на военните кредити. Според него това бележи ни повече, ни по-малко краха на Втория интернационал. Този крах трябвало да се признае от всички, за да се пристъпи към изграждането на нова международна организация, на нов интернационал, който щял да бъде „освободен от опортюнизма“ или, с други думи, който ще споделя идеите на Ленин и неговите болшевици. Нещо повече: „Превръщането на съвременната империалистична война в гражданска война е единствено правилният пролетарски лозунг, който… произтича от всичките условия на империалистичната война между високоразвитите буржоазни държави.“^[11]

Пасивният неутралитет на Италианската социалистическа партия не е по вкуса и на Мусолини. Официално той се солидаризира с тази позиция, но видимо не е забравил прогнозата на Кропоткин, че една война между народите лесно може да прерасне във война между класите. В частни разговори Мусолини споделя виждането си, че Социалистическата партия не трябва да затваря вратата пред възможността Италия да влезе във войната на страната на Франция срещу Австро-Унгария, още повече че Рим има териториални претенции именно към Хабсбургската монархия заради земите, населени с италианци. След като Германия погазва белгийския неутралитет, Мусолини вече открито прави разлика между двете воюващи коалиции, като изтъква на страниците на вестник „Avanti“, че от едната страна се намира „бруталният милитаризъм“ на „тевтонската орда“, а от другата — онези, които се бият за „собственото си отечество“. Най-сетне на 18 октомври 1914 г. той разкрива напълно картите си в една статия, публикувана отново в „Avanti“ под надслов „От абсолютен неутралитет към активен и резултатен неутралитет“. Отново в съзвучие със схващанията на Ленин Мусолини напомня за пореден път тясната връзка между войната и революцията: „За да избегнем войната, трябва да съборим по революционен начин държавата.“ В такъв случай обаче войната трябвало да бъде започната от революцията най-малкото поради нуждата от отбрана срещу реставрационните усилия на Централните сили. Така или иначе, имало два пътя — или да се вземе страната на правителството в името на една национална война с надеждата, че по-късно ще избухне революция, или да се приготви революция, която щяла да направи войната неизбежна, но щяла също така да застраши националната победа.^[12]

С други думи, за разлика от Ленин Мусолини държи на победата на собствената си страна във войната. Същевременно той е твърде близо до Ленин по своята увереност, че дори ако победи, Италия надали ще се спаси от революцията, която войната твърде вероятно ще предизвика. Повече или по-малко е очевидно, че и Ленин, и Мусолини преценяват Първата световна война преди всичко през призмата на шансовете, която тя им дава за щурмуване и завземане на властта. Именно от такава гледна точка Мусолини ще да е стигнал до извода, че пасивният неутралитет на Италианската социалистическа партия не води до властта, дори ако той самият се окаже начело на тази партия. Това го кара да си подаде на 20 октомври 1914 г. оставката като главен редактор на_„Avanti“_.^[13]

Идеята му е да започне да издава свой собствен вестник, с който да събере верни привърженици за нова политическа организация. Тъй като вече е доста известна фигура, той съумява да получи немалка сума от редица едри предприемачи и банкери, заинтересувани най-вече от по-нататъшното разпокъсване на левицата, както и от съществуването на един ляв център, който да пропагандира за влизането на Италия във войната. Дори и този епизод не е без аналог с Ленин, комуто германското военно командване също заплаща обилни парични средства, за да извади Русия от войната. Както и да е, на 15 ноември 1914 г. Мусолини издава първия брой на вестник „Il popolo d’Italia“ („Италиански народ“) с поднаслов: „социалистически всекидневник“. За мото си избира девиза на френския революционер и социалист Луи Огюст Бланки „Който има меч, има и хляб“, както и мисълта на Наполеон „Революцията е идеята, спечелила щикове“. На 24 ноември социалистите го изключват формално от редовете си, макар че Мусолини всъщност вече е напуснал партията. До май 1915 г. го следват още няколко хиляди_ „интервенционисти“_.^[14]

Още през януари 1915 г. Мусолини създава първото „фашо“ под свое ръководство, а на 23 май същата година Италия влиза в Първата световна война на страната на Антантата. Мусолини участва във войната като пехотинец и е ранен на 23 февруари 1917 г. Това несъмнено му създава авторитет сред демобилизираните фронтоваци подир края на войната. През цялото това време „Il popolo d’Italia“ не спира да излиза, но през август 1918 г. поднасловът „социалистически всекидневник“ е заменен с „всекидневник на бойците и производителите“.^[15]

Очевидно и с тази промяна Мусолини е в синхрон с Ленин, като наместо към „пролетариата“ решава да се обърне към „всички класи“, за да набере сред тях свои фанатични привърженици. На 18 март 1919 г. той откровено декларира новото си кредо на страниците на „Il popolo d’Italia“ по следния начин: „Това, което различава партиите, не е програмата, точката на тръгване и точката на пристигане… Ние тръгваме от почвата на нацията, на войната, на победата… Искаме материалното и духовното издигане на италианските граждани (не само на онези, които се наричат пролетарии…) и величието на нашия народ в света. Колкото до средствата, ние нямаме предразсъдъци — приемаме онези, които са потребни, законните и т.нар. незаконни.“^[16]

Също подобно на Ленин и Хитлер, големият час за Мусолини настъпва благодарение на отчайващата социална, политическа и духовна криза, в която Италия изпада след войната. Страната започва да се тресе от стачки и окупации на фабрики и имения, усещането за хаос и безпътица е едва ли не повсеместно. В тази атмосфера Мусолини започва да подготвя учредяването на нова организация, за която оповестява, че няма да бъде партия, а „антипартия“. Видимото му намерение е да се възползва от всеобщото разочарование от традиционните партии, без оглед на това дали са леви, или консервативни. В тази връзка посочва следното: „Ние си позволяваме лукса да бъдем аристократи и демократи, консерватори и прогресисти, реакционери и революционери, спазващи и неспазващи закона според условията на времето, мястото и средата.“^[17]