Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (53) (Някои политически и историографски митове на XX век)

7. Втората световна война — борбата срещу „фашистката агресия“ (1941–1945 г.)

Едва след нападението на Хитлер срещу Сталин на 22 юни 1941 г. и след японската атака срещу Пърл Харбър на 7 декември същата година се оформят и двете основни коалиции на Втората световна война — Обединените нации начело със САЩ, Великобритания и Русия, от една страна и Оста начело с Германия, Япония и Италия, от друга. Американската, британската и руската пропаганда започват да разкрасяват войната като борба срещу „фашистката агресия“, макар че единствената фашистка държава в Оста е Италия. Сталин позира с видимо удоволствие като „антифашист“ и преднамерено подхранва самоизмамите на Запад, че след като участва в една справедлива кауза, той рано или късно ще „демократизира“ и собствения си режим. Още на 14 август 1941 г. американският президент Франклин Д. Рузвелт и британският премиер Уинстън Чърчил излизат със съвместна декларация, която става известна като Атлантическата харта и която е нагледно свидетелство за илюзиите на двете водещи западни демокрации. Рузвелт и Чърчил се застъпват за мир без териториални промени, „които не съответстват на свободно изразената воля на заиинтересованите народи“. Признато е и „правото на всички народи да избират формата на управление“ и се изтъква желанието да се „видят суверенните права и самоуправление възвърнати на онези, които са били силом лишени от тях“. САЩ и Великобритания се задължават също така „да подпомогнат всички държави, големи или малки, победители или победени, в получаването им на равни начала на достъп до световната търговия и суровини, необходими за икономическото им благополучие“. Бъдещият свят трябва да се опира на „подобрени условия на труд, икономически напредък и социална сигурност за всички“. Подчертава се освен това надеждата, че „след окончателния крах на нацистката тирания“ ще се възцари мир, „който да осигури на всички народи средства да живеят в сигурност в границите на собствената си страна и да им вдъхне увереност, че всички хора по всички краища на земята ще могат да изживеят живота си освободени от страха и нищетата“. Накрая се изтъква, че „до създаването на една по-широка и постоянна система за обща сигурност“ трябва на първо време да се разоръжат народите, „които застрашават или могат да застрашат с агресия извън своите граници“^[1].

Както се вижда, в Атлантическата харта изобщо не се споменава за доскорошния съюз между Сталин и Хитлер, нито има какъвто и да било намек за евентуални гаранции срещу бъдещи съветски агресии. В пълен разрез с обещанията за свобода и сигурност е и поведението на американските власти към гражданите на САЩ от полско потекло. По доста безцеремонен начин се задушават всякакви критични бележки към злодеянията на съветския окупационен режим в Полша. Общо взето американската администрация се сеща за грижите и притесненията на американополяците само по време на поредната избирателна кампания.^[2]

Всъщност Съединените щати се съюзяват с един диктатор срещу друг — със Сталин срещу Хитлер. За източноевропейците Втората световна война завършва със замяната на германския националсоциализъм с руския комунизъм. При това Румъния, България и Унгария, които са се ползвали все пак с някаква самостоятелност като съюзници на Хитлер, са превърнати с един замах в обикновени подопечни територии на Москва, а Тито като някакъв Франкенщайн възкресява Югославия под собствената си тоталитарна власт. Демокрацията се възвръща само върху половината от Германия, докато останалата част също е включена в съветската империя. Единствено следвоенното развитие на страни като Италия и Австрия и освобождението на Франция, Белгия, Нидерландия, Люксембург, Дания и Норвегия от нацистка окупация изпълняват поне донякъде обещанията, съдържащи се в Атлантическата харта от 14 август 1941 г.^[3]

Някои американци са твърде скептични към „освободителната роля“ на страната си във Втората световна война. В романа „Параграф 22“ Джоузеф Хелър приписва на съдържателя на един публичен дом в Сицилия мисълта, че американците нито са първите, нито са последните освободители, които идват по тези места, но винаги е имало, има и ще има заведения като неговото. Направо зловещи пък са сетнините от двете атомни бомби, които американската авиация пуска над Хирошима и Нагасаки през август 1945 г. и които причиняват смъртта на повече от 100 000 човешки същества. И до днес не са стихнали дебатите за това дали първата и да се надяваме, последната употреба на ядрено оръжие в историята на войните е оправдана — привържениците на атомните бомби изтъкват, че по този начин бил спасен животът на поне един милион американски войници, но от лицето на земята са заличени цели два града, а жертвите са предимно цивилни.^[4]

Германският националсоциализъм е победен, но влиянието му продължава дълги години след самоубийството на Хитлер и катастрофата на Третия райх. По-специално антисемитизмът намира благоприятна почва сред редица арабски диктатури. Интересна е в тази връзка историята на Ялмар Шахт, който е смятан за „икономическото чудо“ на националсоциалистическа Германия. Без да е нацист, Шахт споделя антисемитизма на Хитлер и след като е оправдан на Нюрнбергския процес през 1946 г., заминава за Египет, за да стане стопански съветник на Гамал Абдел Насър, който налага едноличната си власт през 1954 г.^[5]