Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научен текст
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 1,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2018-2019)
Издание:
Автор: Пламен С. Цветков
Заглавие: Светът на мегамитовете
Издание: Първо издание
Издател: Издателство на Нов български университет
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: монография
Националност: българска
ISBN: 978-954-535-498-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2897
История
- — Добавяне
3. Съединението, превратът и контрапревратът
Съединението на Източна Румелия с Княжество България, осъществено на 6 (18) септември 1885 г., нанася нов удар по руските позиции, тъй като засилва още повече княз Александър Батенберг и правителството на Каравелов и създава нова пречка по пътя на руския устрем към Цариград и Протоците. Цар Александър III привиква всички руски офицери в българска армия обратно в Русия с надеждата, че това ще направи България безпомощна във военна насока пред нейните съседи. Още на 8 (20) септември Александър III нарежда на посланика си в Цариград „да изрази протест против действията на принц Батенберг, искайки от правителството на султана въдворяване на законния ред в провинция Източна Румелия предвид запазване на спокойствие в Европа въобще и главно на Балканския полуостров“[1].
В този момент обаче на власт във Великобритания са консерваторите начело с Робърт Солзбъри, който още по време на Голямата източна криза от 1875–1878 г. е склонен да вижда в младите християнски държави на Балканите не по-малко надеждна преграда срещу Русия от Османска Турция. Разбирайки, че Съединението е удар по руските домогвания, Солзбъри бърза да го одобри и под британски натиск Високата порта отхвърля руските подканяния да окупира Източна Румелия. Тогава в помощ на Русия идва сръбският крал Милан (1868–1889), който решава да удари българите в гръб с довода, че Съединението било накърнило рязко балканското равновесие. Заедно с Австро-Унгария Русия решава да не противодейства срещу намисленото нападение, а на 5 ноември, в самото навечерие на сръбското нахлуване директорът на Азиатския департамент на руското външно министерство съобщава на управляващия консулството в Русе следното: „Макар че последствията от въоръжено стълкновение между Сърбия и България могат да бъдат неблагоприятни за последните, при все това императорското правителство не намира за възможно да допусне наше вмешателство в настоящия момент в сръбско-българските работи и смята да изчака изхода от стълкновението.“ Според свидетелството на Димитър Петков руският дипломатически пратеник в Белград направо подчертал пред крал Милан, че цар Александър III щял да „погледне с много милостиво око на него, Милана, ако той обяви война на България и разбие княза“[2].
Българите се справят обаче блестящо и с това предизвикателство и не само отблъскват сръбското нахлуване, но навлизат под командването на своя млад княз и в територията на Сърбия. Това не само разбива плановете на Русия, тъй като Александър Батенберг е на върха на своята популярност, но е в разрез и с усилията на някои кръгове в Австро-Унгария да отклонят сръбския динамизъм от Босна в южна и източна посока. Българската офанзива е спряна с личната намеса на австро-унгарския дипломатически пратеник Кевенхюлер-Меч, който от името на Австро-Унгария, Русия, Германия и Италия се заканва на българите, че ако продължат да напредват, ще се натъкнат на войските на Двуединната монархия.[3]
За отбелязване е, че още при Съединението либералното правителство на Петко Каравелов оповестява военно положение и налага цензура върху печата. Сръбско-българската война е причина този режим да бъде продължен. Накърнена е и Търновската конституция, тъй като Каравелов не зачита конституционните разпоредби за свикване на велико народно събрание, за да утвърди териториалната промяна, настъпила в резултат на Съединението. Наместо това се организират частични избори за попълване на парламента с депутати от Източна Румелия. Страхувайки се от масови и насилствени сблъсъци, разпалвани от русофилите, Министерският съвет издава строги заповеди, които неизбежно водят до правителствен и полицейски натиск върху избирателите. На всичкото отгоре княз Александър Батенберг участва пряко в избирателната кампания и публично поддържа Народнолибералната партия и на първо място Петко Каравелов: „Има Каравелов, има България… Който е против Каравелов, е против мене.“ Така е погазен и надпартийният характер на Короната. Наистина след вдигането на военното положение заради изборите русофилският печат се нахвърля с невероятно настървение и срещу княза, и срещу правителството, и срещу Съединението, но е истинско чудо, че самите избори, проведени на 23 май 1886 г., се разминават „само“ с двама убити.[4]
След Съединението и след победата на българите срещу сърбите Русия започва да пръска все по-щедри средства за русофилска пропаганда, като най-облагодетелстваният в тази насока е Драган Цанков заради убеждението му, че „България трябва да се намира в сферата на влияние на Русия и трябва да се опира изключително на нея, тъй като без подкрепа от наша [руска — П.Ц.] страна българската народност, според него, засега не може да съществува.“ На първо време руското правителство отпуска на Цанков 12 000 франка, а по-късно — още толкова. Най-сетне от януари 1886 г. нататък Драган Цанков, Тодор Бурмов и Марко Балабанов започват да получават от специален руски фонд по 40 000 франка годишно. Благодарение на тази сума тримата започват да издават в. „Светлина“, който според едно тайно споразумение с руския дипломатически агент в София Кояндер „не трябва да се отклонява от възгледите на императорското правителство върху сегашното положение на нещата в България и бъдещето на тази страна…“[5].
Опитът за насилствена детронация на княз Александър Батенберг на 9 (21) август 1886 г. се извършва по преките инструкции на Богданов, който временно замества Кояндер като руски дипломатически агент в София. Богданов подробно планира и отдалечаването на онези войскови поделения от София, които са верни на княза. Според плана, след детронацията на Александър Батенберг временното правителство на превратаджиите трябва да се обърне с молба към Русия да изпрати в България императорски комисар, който да поеме цялата власт. Предвижда се с тази функция да бъде натоварен или княз Александър Дондуков-Корсаков, или граф Николай Игнатиев. На пучистите се обещава щедро сумата от един милион франка, като на първо време се отпускат 55 000 франка за отвеждането на княза извън България.[6]
Изненадващо бързо обаче военният триумвират на майор Петър Груев, капитан Радко Димитриев и капитан Анастас Бендерев изпада в паника, тъй като се оказва, че контролира само София. Князът е експедиран до Лом, откъдето е качен на кораб за Русия, но мнозина възприемат телеграмите от името на хунтата за някаква шега. Ситуацията се обърква още повече поради двусмисленото поведение на Петко Каравелов. Макар че е пряко ощетен от пуча и дори арестуван от триумвирата, той се съгласява по молба на превратаджиите да оглави на 24 август едно „Привременно правителство“, което не е одобрено нито от отсъстващия княз, нито от парламента. В качеството си на председател на Народното събрание Стефан Стамболов е всъщност третият човек в държавата след княза и премиера и той започва да действа в рамките на конституцията, доколкото това е възможно. Победата на контрапреврата обаче е сигнал за стихийни нападения срещу русофилите. По заповед на главния военен прокурор, майор Коста Паница, са арестувани всички, които са признали официално режима на Груев, Димитриев и Бендерев. В Русе русофилите са хвърлени в затвора и безмилостно бити. Едва на 9 септември се издават специални нареждания, забраняващи саморазправата, но военното положение си остава в сила. Нещата се нормализират със завръщането на княз Александър Батенберг, който потвърждава правителството на Васил Радославов, назначено от Стефан Стамболов и поддръжниците му също без възможност да се спазват конституционните разпоредби в тази връзка. На 7 септември 1886 г., изправен пред бруталния натиск на руския самодържец Александър III, княз Александър Батенберг абдикира, като назначава Стефан Стамболов, подполковник Сава Муткуров и Петко Каравелов за регенти, които трябва да бъдат утвърдени от Велико народно събрание.[7]