Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (80) (Някои политически и историографски митове на XX век)

1. „Тиранинът Стамболов“ като термин на руската и русофилската пропаганда

Управлението на Стефан Стамболов от 1887 до 1894 г., което е необикновено дълго за българската парламентарна практика, неизменно се окачествява като „диктатура“. Към тази терминология се придържат дори и автори, които симпатизират на Стамболов. Например Антон Страшимиров е избрал за наслов на книгата си, посветена на бележития български държавник, краткото и изразително „Диктаторът“.^[1]

В действителност версията за „терора“ и „диктатурата“ е изцяло дело на Русия, болезнено засегната от победата на националните сили начело със Стефан Стамболов срещу детронаторите на княз Александър Батенберг през август 1886 г. Твърде любопитен в тази насока е рапортът на руския военен агент в София Сахаров от 12 септември 1886 г. От една страна, той обвинява скоропостижно разпадналата се русофилска хунта, че не се била решила „да прибегне до крути мерки“, но от друга бърза да изтъкне, че „с появяването на княза в България започна терор и безразборни арести“. Нещо повече — законното правителство на страната в лицето на председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и на княз Александър Батенберг не са според Сахаров нищо повече от една „клика“. Колкото до „терора“, по признанията на самия Сахаров той се свежда до това, че „почти всички водачи на преврата са арестувани“. С други думи, като „терор“ се окачествяват мерките срещу хора, извършили крещящо насилие не само върху парламентарната демокрация, но посегнали и на самото съществуване на българската държава.^[2]

Твърде злостни са и донесенията на руските дипломати относно изборите за Третото велико народно събрание, проведени на 10 октомври 1886 г. При това пратениците на Русия правят всичко възможно, за да ги осуетят, тъй като целта на поредното велико народно събрание е да избере нов княз на България. Показателно е в тази насока писмото на руския консул във Видин Карцов, който се хвали как е съумял да накара местното избирателно бюро да поднесе на консулството писмена резолюция с искането българите да се подчинят на нотата на руския императорски комисар генерал Николай Каулбарс за отлагане на изборите. Според Карцов тази резолюция била „юридическо доказателство, че изборите във Видин са били практически невъзможни. Обаче правителството събра с камшици някакви цигани и все пак избраха някой.“ В действителност, докато русофилите са връчвали резолюцията на руския консул, останалите гласоподаватели са излъчили все пак избирателно бюро, в отговор на което Карцов е насъскал срещу тях своите хора, включително като ги е почерпил с по половин бутилка вино и се е стигнало до масов побой. Излиза, че терор и насилие има единствено тогава, когато нещата не се развиват в желаната от Русия посока.^[3]

За отбелязване е също така самоувереността на руските пратеници, че българският народ е с Русия. През такава призма е лесно да се стигне до убеждението, че противодействието на българската армия като цяло срещу руските домогвания се дължи на „упорството на офицерите“, но нисшите чинове били с Русия и главно с тяхно участие България щяла да се избави „от правителството на терора“.^[4]

Хората, които се издържат с руски средства, също охотно окачествяват българското правителство като терористично. На 9 ноември 1886 г. специалният руски комисар Каулбарс телеграфира до Санкт Петербург, че русофилските лидери Драган Цанков, Марко Балабанов и Тодор Бурмов го помолили направо да съдейства за руската окупация на България, тъй като „само по този път могат да се избавят от терора на правителството.“^[5]

В подобен дух е и характеристиката на Драган Цанков за първия кабинет начело със Стефан Стамболов, след като Фердинанд е избран и коронован за княз на България. Според Цанков правителството на Стамболов „до такава степен е събрало в ръцете си всички нишки на властта и я използва така безсрамно, че никакво противоречащо на възгледите му мнение или движение, дори и най-невинното, не може да се прояви.“ Същият Цанков, който броени месеци по-рано е искал окупацията на България от Турция, сега не се свени да сравни едно българско управление с „турското робство“ и да повтори за пореден път безкрайно унизителната легенда за това, че освобождението от османска власт е дело не на самите българи, а на Русия: „Угнетена от това положение, масата на народа е неспособна да се избави от него [правителството на Стамболов — П.Ц.] сама и да отхвърли ненавистния гнет, както не беше способна със собствени сили да събори не по-лекото отоманско иго.“^[6]

Руският дипломатически пратеник в Букурещ Михаил Хитрово също е убеден в диктаторския характер на българското правителство, с което той оправдава в началото на 1887 г. и поредния метеж, организиран от руската агентура. С брутална откровеност и също толкова безгранична злоба Хитрово доверява на руския външен министър Николай Гирс следното: „Понякога можеш и трябва да обесиш човек. Да се стараеш да го убедиш да се обеси сам ми се струва най-малкото да си прекарваш времето непроизводително… Насилственият ред на нещата, установен в България, може да бъде унищожен само с насилствен преврат и колкото по-бързо може да бъде постигнато това, толкова по-добре, тъй като всяко протакане разпалва тази нравствена деморализация, от която сегашните управници черпят тайната на твърде продължителното си съществуване.“ С други думи, стремежът на едно правителство да запази независимостта на собствената си държава, както и обществената поддръжка за такова правителство са според Хитрово „нравствена деморализация“^[7].

През ноември 1888 г. Драган Цанков отново пише до руското правителство за „хилядите избити, заточени и държани из затворите“ в България. В същото време обаче той е принуден да признае, че „в Народното събрание има твърде силна опозиция срещу правителството, но тя не може да донесе полза, ако не бъде в състояние да увлече след себе си болшинството от депутатите; а това би било лесно да се направи, ако се осигурят депутатите с получаване на депутатски асигнования за периода на тяхното пълномощие, тъй като Стамболов няма да се забави да ги лиши от тях в случай, че не им се удаде да го свалят.“ С други думи, Цанков вижда възможност за събарянето на „диктатора“ Стамболов, ако Русия съумее да закупи достатъчен брой депутати, което надали би могло да се осъществи, ако режимът на Стамболов е бил наистина диктаторски.^[8]

Още по-любопитното е, че през лятото на 1889 г. Драган Цанков вече моли руския дипломатически пратеник в Букурещ Хитрово да съдейства за заем от един милион франка за ръководената от него опозиция в България. При това Цанков и придружаващият го Станчов предлагат борбата срещу Стамболов и Фердинанд „да се води на строго легална основа по пътя на пресата и въздействието върху общественото мнение“, тъй като „друг начин за осъществяването на целите, преследвани от г-н Цанков и от неговата партия, няма“. По този начин най-върлият противник не само на българското правителство, но и на българската държава признава изрично, че в България всъщност се спазват основните правила на многопартийното представително управление и на свободата на словото и печата. На всичкото отгоре Хитрово очевидно се съгласява с тази констатация на Цанков, като изтъква в депешата си до руския външен министър Гирс, че „легалната дейност на опозицията в България предвид на това положение, до което е достигнала тази нещастна страна, и въобще всяко противодействие срещу установения в нея противоестествен ред на нещата имат известни шансове за успех само при условие на значителни материални средства“. А естественият ред според Цанков и Хитрово е да се детронира Фердинанд и на българския трон да бъде натрапен „кандидатът, посочен от императорското правителство“^[9].