Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (17) (Някои политически и историографски митове на XX век)

4. „Моята борба“ и „Митът на XX век“

Още съвременниците определят „Моята борба“ като „Библията на националсоциализма“, но упоменаванията на Бога в тази книга създават впечатлението по-скоро за някакви рутинни обрати на речта, отколкото за искрена вяра. Главната идея е, че цялата история и битие на човечеството се свежда до безмилостна борба на видовете, до безмилостна борба между „висши“ и „нисши раси“. В тази насока Хитлер е също толкова ентусиазиран от теорията на Чарлз Дарвин за естествения подбор, колкото са и Маркс и Енгелс, което кара редица автори да окачествяват националсоциалистическата доктрина като „социален дарвинизъм“. Сякаш Хитлер заменя марксистката догма за „класата“ със също толкова опростенческия постулат за „расата“, но по един, меко казано нелогичен начин облича този постулат в привидно християнска терминология. Оповестявайки безапелационно „ариеца“ за носител на „цялата човешка култура и цивилизация на нашата земя“, бъдещият диктатор на Германия заканително предупреждава, че „който вдигне ръка срещу висшето въплъщение на божието подобие на тази земя, той се опълчва срещу всеблагия творец на всички чудеса на тази земя и с това съдейства за нашето изгонване от рая“^[1].

По такъв начин Хитлер откровено свързва архетипа на копнежа по „изгубения рай“ с мита за „съвършено общество“, като евреите безапелационно се смятат и за „богоборци“, които трябвало да бъдат изпратени „завинаги… в преизподнята“. При това „висшата раса“ се определя ни повече, ни по-малко като „висше въплъщение на божието подобие на тази земя“. Подобно на „пролетариата“ на Маркс обаче, висшата „арийска раса“ на Хитлер е твърде откъсната от действителността. До времето на Хитлер самият термин „арийци“ се употребява от повечето учени като синоним на „индоевропейци“, а индоевропейците се обединяват в една фамилия по своите езици, произлизащи навярно от общ праезик, но в никакъв случай не и от расовите си белези. Достатъчно е в тази насока да се напомни за дълбоките различия във физическия облик на индийците, от една страна, и примерно на скандинавците, от друга. Шведите са очевидно твърде близки, ако не и еднакви по външен вид с фините, макар че първите са индоевропейци, а вторите — уралоалтайци. Поради хилядолетни смесвания евреите, жигосвани от националсоциалистите като „нисша раса“, са на свой ред еднакви по физическия си облик с етническото мнозинство, с което живеят заедно. Така германските евреи не могат да бъдат различени от немците, а евреите в Етиопия имат същата външност, която е характерна за амхарското мнозинство. Показателно е и това, че сред нацисткия елит има немалко хора с евреи в родословието си. Такъв е между другото и Райнхард Хайдрих, който на всичкото отгоре се смята за пример за арийския расов „идеал“ поради сините си очи и русата си коса. По всичко личи, че както Ленин разбира под „пролетариат“ не промишлените работници, а шайката от най-верни свои последователи, така и Хитлер схваща „арийците“ не толкова като раса в антропологичния смисъл на думата, а е склонен да ги отъждестви с кръга от най-фанатичните си привърженици. Поради тази причина никак не е случайно, че когато Гьобелс иска да наеме талантливия филмов режисьор Фриц Ланг за целите на режима, а Ланг му напомня, че е все пак евреин, нацисткият големец отговаря с откровена бруталност: „Ние решаваме кой да бъде евреин и кой не!“^[2]

Темата за „нисшите“ и „висшите раси“ и за „пъклените планове“ на евреите да завладеят света се повтаря с досадна монотонност през цялата книга. Същевременно още в първите редове Хитлер недвусмислено се заканва да унищожи Австрия и показва учудващо съзвучие с идеите на Ленин за организиране на революционна партия. Единствената разлика е, че Хитлер предпочита да говори не за революционно, а за „бойно движение“: „Нито един мироглед, дори да е хиляда пъти правилен и полезен за човечеството, не придобива практическо значение в живота на народите, докато неговите принципи не станат практически знаме на бойно движение. А това движение на свой ред ще остане партия дотогава, докато дейността на тази партия не доведе до пълна победа на нейните идеи и догмите на партията не наложат окраската си върху целия обществен живот на новата държава“.^[3]

„Новата държава“, опряна на най-добрите „расови елементи“, е една от основните теми в „Моята борба“. За разлика от Маркс Хитлер като че ли не предсказва края на държавата, но той е твърде близък до Ленин по това, че и за него държавата не е цел, а само средство за постигане на целта: „Народничеството принципно вижда в държавата само средство към целта, а самата цел вижда в запазването на расовите основи на човечеството.“^[4]

През призмата на расовата догма марксизмът се осъжда като „еврейско учение“, макар че самият Хитлер употребява с изненадваща непринуденост един типично марксистки термин като „буржоазия“. Определено марксистки привкус има и тезата, че „буржоазията вярва във възможността за господство на една групировка хора (на буржоазията)“. Според националсоциалистическия вожд обаче борбата на „буржоазията“ срещу марксизма е обречена поради това, че „самият буржоазен свят е подложен на марксизъм“. Светогледът на „буржоазията“ се различавал от марксизма „само по степените и лицата“ — „буржоазията“ искала господство за себе си, „докато марксистите се стремят да дадат цялата власт в ръцете на друга групировка — на евреите“.^[5]

Доктрината на Хитлер се покрива с марксизма-ленинизма и по непоклатимата си увереност, че историческото развитие се подчинява на обективни закони, които никоя воля не може да промени. Цивилизация и напредък според него е имало само там, където начело са се намирали германците като „най-чисти арийци“: „Неведнъж в историята сме виждали как народи с по-ниска култура, начело на които като организатори са стояли германци, са се превърнали в могъщи държави и след това са се държали здраво на краката си, докато се е запазвало расовото ядро на германците.“ Това се отнасяло и за историята на Русия, която също се свежда до борба между „висшата арийска раса“ и „нисшата еврейска раса“: „Не държавническите дарования на славянството са дали сила и здравина на държавата. Всичко това Русия дължи на германските елементи — превъзходен пример за онази огромна държавническа роля, която са способни да играят германските елементи, действайки вътре в една по-ниска култура.“ Болшевизмът като форма на еврейска дейност, продължава Хитлер, е унищожил именно германското ядро, поради което Русия няма никакво бъдеще. „Краят на еврейското господство в Русия ще бъде също край на Русия като държава“ поради това, че след като е изтребено „германското ядро“, „русите не могат със собствените си сили да отхвърлят еврейския ярем“.^[6]

Като подчертава, че „наша пътеводна звезда трябва да бъде вечният идеал на човечеството“, вождът на германските националсоциалисти споделя и убеждението си в съществуването на „вечни закони на истината“. Проблемът според него е само как тази истина да стигне до колкото се може повече хора. Затова към опознаването на „вечните закони“ трябва да се прибавят и „усилията на великите познавачи на народната психология“. Само тогава „ние ще излезем от областта на вечно истинното и идеалното и ще съумеем да постигнем за смъртните хора онова, което човешки е възможно в нашия практически свят“^[7].

Сред близките сътрудници на Хитлер от самото начало на националсоциализма е и балтийският немец Алфред Розенберг, който е роден в естонската столица Талин и дълго време е възприеман от германците по-скоро като руснак. През 1930 г. Розенберг сглобява от многобройните си писания една книга под наслов „Митът на XX век“. Основната идея е, че немците и скандинавците са най-висшите представители на арийската раса и поради това трябва да създадат една голяма северна империя, която би могла да властва над целия свят под ръководството на германските националсоциалисти. За целта трябва не само да се изключат евреите и други „нечисти раси“, но и да се замени християнството със старата езическа вяра на германските племена. С други думи, за разлика от безкомпромисното безбожие на руските комунисти, германските националсоциалисти не отхвърлят религията изобщо, а са склонни да унищожат „само“ християнството.^[8]

Проблемът за това доколко комунистическото безбожие е съвместимо с руската среда и доколко националсоциалистическото езичество отговаря на германските културноцивилизационни традиции се нуждае от по-нататъшни проучвания. Факт е във всеки случай, че световната стопанска криза, която се разразява след краха на Нюйоркската борса през есента на 1929 г. и която се усеща с невероятна болезненост в Германия, дава златен шанс тъкмо на тоталитаризма. На изборите за Райхстаг, проведени на 31 юли 1932 г., „Националсоциалистическата германска работническа партия“ печели 13 746 000 гласа или 37,4% от подадените гласове, а местната секция на руския Коминтерн, наречена „Германска комунистическа партия“, се сдобива с 5 283 000 гласа, което прави 14,6% от пуснатите бюлетини. Така нацистите и комунистите, взети заедно, получават 52% от гласовете, и то при извънредно висока избирателна активност, възлизаща на 84% от имащите право на глас. Следващите извънредни парламентарни избори, проведени на 6 ноември 1932 г., вече бележат известен спад за тоталитарните сили, тъй като нацистите и комунистите печелят общо 49,9% от гласовете. Този спад засяга обаче националсоциалистите, които се сдобиват с 11 737 000 гласа, или 33,1%, докато комунистите определено засилват влиянието си, като получават 5 980 000 гласа (16,8%).^[9]