Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (67) (Някои политически и историографски митове на XX век)

4. Русия и Голямата източна криза от 1875–1878 г.

Няма агресор, който да се самоопределя като такъв — завоевателите обикновено се окачествяват като „освободители“ или в най-лошия случай като „обединители“. Една от личностите, които имат най-съществен принос за утвърждаването на русофилския мит в България, е несъмнено граф Николай Павлович Игнатиев, руски посланик в Цариград от 1864 до 1877 г. и „архитект“ на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. Игнатиев е типичен и влиятелен представител на тогавашния руски елит и е изцяло просмукан от идеите на панславизма. В този дух той не само приписва славянско потекло на един неславянски народ като българите, но отрича самото наличие на отделни славянски нации — за него сърбите и българите са просто „единоверци“ и „съплеменници“ на руснаците и не са народи, а само „две славянски племена“.^[1]

Игнатиев дори не си прави труд да крие каква е според него историческата мисия на Русия: „Завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия.“ Като междинен етап той предвижда „създаването на източен съюз, подобен на сътворената от княз Бисмарк северногерманска конфедерация“, което според него „би било най-естественият резултат от разрушаването на Турската империя в Европа и най-много би съответствало на по-нататъшното безпрепятствено развитие на нашите интереси“.^[2]

И наистина Германската конфедерация, а най-вече Северногерманската митническа уния, създадена в началото на 50-те години на XIX в., е само преходна фаза към обединението на Германия под върховенството на Прусия, което завършва през 1870–1871 г. Очевидно граф Игнатиев има предвид именно такова бъдеще и за сърбите и българите — след един преходен „източен съюз“ двата балкански народа не могат да има друга съдба освен да бъдат обединени под руска власт.

От такава гледна точка войната, която руският император Александър II оповестява на Турция на 24 април 1877 г., е според граф Игнатиев преждевременна: „Аз се опасявах от войната, защото смятах, че да се залавяме с нея, без да стигнем до логичния край, т.е. до завладяването на Проливите, е напразно проливане на кръв и загуба на пари.“ И още: „докато Русия не желае и не може да разполага по свое усмотрение с Константинопол и Проливите, всяко решаване на Източния въпрос е ненавременно и вредно за нейните интереси.“^[3]

В разрез с тези песимистични очаквания обаче Русия съумява в съюз с румънците, българите и сърбите да удържи смазваща победа срещу турците. В началото на 1878 г. руската армия вече настъпва победоносно към Цариград и граф Игнатиев, когото Александър II натоварва с мисията да сключи предварителния мир, видимо е убеден, че е дошъл моментът за решаването на Източния проблем според руските схващания. Договорът, подписан на 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано от граф Игнатиев от името на Русия и от Савфет Мехмед паша от името на Османската империя, всъщност е подчинен на идеята за завладяването на България от Русия като първи и неизбежен етап към анексията на Цариград, Босфора и Дарданелите.^[4]

При това граф Игнатиев цели също така да лиши Австро-Унгария от повод за окупацията на Босна и Херцеговина, макар че Русия е обещала тези краища на Хабсбургите по силата на Райхщатското споразумение от 1876 г. и на Будапещенската конвенция от 1877 г. Игнатиев отрича изобщо Русия да е поемала такова задължение спрямо Австро-Унгария и посочва в бележките си, че „с предоставянето на военния път през България на турците… се отстраняваше и поводът, изтъкван от Австро-Унгария за завладяването на Босна и Херцеговина“. От друга страна обаче, граф Игнатиев прави опит да обвърже австро-унгарската окупация на Босна и Херцеговина с руската окупация на България, и то още преди хабсбургската армия да е започнала да навлиза в обещаните й области. Идеята му е да се поиска от Виена да изведе войските си „от сръбските земи едновременно с опразването на България от руските войски“. По-късно, когато е изпратен във Виена, за да преговаря с австро-унгарския министър на външните работи Гюла Андраши, Игнатиев дори се стреми да подтикне Хабсбургската империя „по пътя, който по всяка вероятност ще я доведе до пряко стълкновение с Портата“ и отново изтъква в тази връзка следното: „Без съмнение, ако австрийците бяха влезли в Босна тогава, когато нашата армия се намираше все още в Турция, нашето положение би се подобрило и би се появила възможност да се иска излизането на австрийците едновременно с прекратяването на нашата окупация на България.“^[5]

Както може да се види и от притурката с текста на Санстефанския договор, в него няма никаква разпоредба, която да определя срокове за изтеглянето на руските войски от България. При това, когато се среща два дена след подписването на Санстефанския мир с австро-унгарския посланик в Цариград граф Зичи, Игнатиев се стреми да го насочи към мисълта, че руската окупация на България може да продължи и повече от две години: „Аз му обърнах внимание, че всяка победоносна държава се смята в правото си да окупира цялата или по-голяма част от завоюваната страна докато победените изпълняват всички условия, при които са били прекратени военните действия и сключен мира и че, впрочем, при сегашното състояние на духовете никой от мюсюлманите, избягали от България, няма да се реши да се върне (както това желаят Портата и нейните съветници), ако общественото спокойствие не бъде обезпечено от присъствието на нашите войски.“^[6]

В лицето на своя специален пратеник Русия крои планове и за финансовото подчинение на България. Такъв е например проектът за правото на Русия да получава българския данък към Портата като гаранция за изплащането на обезщетенията, които Турция дължи на Русия като победена страна към победителя. По този повод граф Игнатиев подчертава, че „така България щеше да бъде във всички отношения поставена в независимо положение от султана, в същото време намирайки се в пълна зависимост от нас в течение на достатъчно време, за да укрепне славянската позиция на Балканския полуостров и за да не може руското влияние да бъде подкопано от Австро-Унгария“^[7].

Другояче казано, когато руснаците говорят за „независимостта“ на България, те имат предвид независимост спрямо Турция и Австро-Унгария, но не и спрямо Русия или както пише граф Игнатиев, „независимостта на славяните в съюз с Русия, което според всеки истински патриот изразява необходимото изискване за историческото призвание и развитие на Русия“. Според изтъкнатия руски дипломат Източният проблем може да намери решение и без война „само ако Европа почувствува и признае необходимостта доброволно да удовлетвори законния стремеж на Русия да владее изхода от Черно море и да признае справедливото желание на славяните да бъдат независими от Австро-Унгария и Турция“^[8].

Не е за учудване при такъв подход, че дори и по признанията на самия Игнатиев австро-унгарският външен министър „граф Андраши говореше за България като за руска провинция“. Твърде показателна е и реакцията на руския дипломат спрямо коментара на Андраши, че „Русия е направила твърде много или прекалено малко. Трябваше едно от двете: или пълна независимост на народите на Европейска Турция и в такъв случай не само на България, но и на Албания и на гръцките области с присъединяване на Епир и Тесалия към Гръцкото кралство и превръщане на Константинопол в свободен град, или пък Русия се спира пред това крайно решение, запазвайки столицата на султана на Босфора и тогава на него, на граф Андраши, му се струва необходимо, при такава ограничена програма, да се определят и за България съразмерно ограничени граници.“ Според граф Игнатиев под тези доводи Андраши подразбирал „очевидно отстраняването на руските войски и унищожаване на вековните връзки с Русия“, а тайната му мисъл била „да подчини тези две области на икономическия гнет на Австро-Унгария, да ги приобщи към западноевропейската култура и да отслаби православието“.^[9]

Не е изключено граф Игнатиев подсъзнателно да е усещал, че европейската култура има несравнени предимства пред руското самодържавие. Във всеки случай, подобно на Александър II и канцлера Горчаков Игнатиев също се е притеснявал от по-твърд отпор от страна на останалите европейски сили, когато пише, че „не трябва да се допуска прекалено продължително временно положение в България, като се проточат подготвителните работи, за да не дадем повод да се предположи, че желаем да запазим руско управление в страната“. Граф Игнатиев, който при сина и наследника на Александър II, Александър III (1881–1894), ще стане министър на вътрешните работи, си има обаче своите резервни варианти — той иска ни повече, ни по-малко да стане княз на България. Тъкмо на това се дължи и враждебността му към принц Александър фон Хесен, който „лобира“ за сина си, бъдещия княз на българите Александър Батенберг, както и към руския императорски комисар Александър Дондуков-Корсаков, който също има амбицията да стане български княз. Наистина граф Игнатиев, чиято грандомания е толкова голяма, че той пише за себе си в трето лице, се хвали как искал „да предотврати замисленото от българите избиране на Игнатиев за княз на България“, но веднага бърза да добави следното: „Не може да има и най-малкото съмнение, че Игнатиев щеше да приеме този избор. Това той бе съобщил на българите. На княз Дондуков му се струваше обидно обаче, че макар цялата власт в България да бе съсредоточена в неговите ръце и че всичките му подчинени се мъчеха да осигурят избирането му за княз от българите, населението предпочиташе отдавна известния си защитник пред турците и Европа пред пълномощния императорски комисар.“^[10]