Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (89) (Някои политически и историографски митове на XX век)

3. Правителства и парламентарни мнозинства при царуването на Фердинанд

Съществен практически недъг на българския парламентаризъм в началото на царуването на Фердинанд е прекалено ниската избирателна активност, а като цяло — и честото прибягване до предсрочни избори и до служебни правителства, на които се поверява провеждането на такива избори. Служебен е и кабинетът на „Съединената опозиция“, който се формира от Константин Стоилов след оставката на Стефан Стамболов през май 1894 г. и който наред с някогашните консерватори включва и либералите на Васил Радославов. В навечерието на изборите Стоилов и привържениците му учредяват Народната партия, която и печели мнозинството от местата в Осмото обикновено народно събрание. При тази ситуация Васил Радославов и привържениците му напускат правителството и минават отново в опозиция. Тъкмо правителството на Народната партия начело с Константин Стоилов променя съществено избирателния закон, като регламентира предварително начина на композиране на избирателните бюра. Така се премахва една от най-решаващите причини за насилието по време на избори, макар и колоритните и убийствено саркастични описания на Алеко Константинов да посочват, че трябва да мине още известно време, преди избирателният процес да влезе в релсите на общоприетата за онези години търпимост.^[1]

Много по-трагичен е фактът, че реформите на Константин Стоилов не могат да отстранят политическото насилие, което продължава да се подхранва и от терористичните групи, създадени от Азиатския департамент на руското външно министерство. На 2 юли 1895 г. Стефан Стамболов е нападнат на улицата, зверски съсечен и умира от раните си четири дена по-късно. Твърде много автори приписват убийството на Фердинанд, който искал по този начин да отстрани главната пречка пред признаването му за законен владетел от Русия, а оттам и от останалите европейски държави. Жестоката ирония е, че преди да загине, Стамболов сам разпространява в печата версията, че монархът се кани да го убие. Факт е, че на няколко пъти властите отказват да издадат паспорт на доскорошния министър-председател, за да може да замине за чужбина. Доводът е, че заради злоупотребите с властта и заради многобройни погазвания на Конституцията Стамболов трябва да бъде изправен пред държавен съд. В действителност обаче той става жертва на групата на братя Тюфекчиеви — с други думи, на същите терористи, които на времето са били организирани и финансирани от Азиатския департамент и които убиват през 1892 г. българския дипломатически пратеник в Цариград д-р Георги Вълкович.^[2]

Все пак в края на XIX и началото на XX в. парламентарният механизъм на България вече започва да се вписва в европейската и северноамериканската практика. Подир признаването на Фердинанд от Русия през 1896 г. в България се завръщат Драган Цанков и привържениците му, които дотогава са отказвали да признаят избора на новия княз. Избирателната активност нараства до 50-60%, а партиите или коалициите се редуват на власт повече или по-малко в съответствие с волята на гласоподавателите. Като се има предвид, че събитията през август 1886 г. са предизвикани само от опит за преврат, и то организиран от чужда държава, може да се каже, че за времето от 1881 до 1923 г. в България не се извършва нито един преврат, което от всяка гледна точка е рекорд за Южна Европа. От избора на Фердинанд за княз през 1887 г. до абдикацията му като цар в началото на октомври 1918 г. управляващите партии или коалиции се сменят поне осем пъти — през 1894, 1899, 1901, 1903, 1908, 1911, 1913 и 1918 г. През 1894 г. Народнолибералната партия отстъпва на Народната партия, през 1899 г. Народната партия се оттегля в полза на либералите на Радославов, през 1901 г. Либералната партия е заменена най-напред от една коалиция на Демократическата и Прогресивно-либералната партия, като в края на същата година демократите минават в опозиция. През 1903 г. прогресивните либерали предават на свой ред властта на Народнолибералната партия (стамболовисти), през 1908 г. народнолибералният кабинет е заменен с еднопартиен кабинет на Демократическата партия, през 1911 г. демократите отстъпват пред коалицията на Народната и Прогресивнолибералната партия, която е заменена през 1913 г. с коалиция от Либералната, Младолибералната и Народнолибералната партия, а през юни 1918 г. либералната коалиция се оттегля пред коалиционно правителство от демократи и радикали.^[3]

Популярното схващане, че по времето на Фердинанд изборите обикновено се печелели от партиите на власт, е най-малкото пресилено, тъй като не се отчита кои политически сили участват в служебните правителства и кои от тях побеждават на изборите, организирани от същите правителства. След оставката на премиера и лидер на Народната партия Константин Стоилов през януари 1899 г. отново се формира служебен кабинет, този път от Народнолибералната и Либералната партия начело с лидера на Народнолибералната партия Димитър Греков. Няма съмнение, че Фердинанд до голяма степен предопределя партийната физиономия на това правителство, но проведените от Димитър Греков парламентарни избори се печелят от либералите на Радославов, докато народнолибералите (стамболовистите) минават отново в опозиция. Служебен е и безпартийният кабинет начело с генерал Рачо Петров, образуван в началото на 1901 г. На проведените от това правителство избори никоя партия не съумява да спечели мнозинство, поради което се образува коалиционен министерски съвет на Демократическата и Прогресивнолибералната партия начело с лидера на демократите Петко Каравелов. Най-сетне през 1913 г. либералната коалиция начело с Васил Радославов, която трябва да проведе изборите за Шестнадесетото обикновено народно събрание, също не съумява да се сдобие с парламентарно мнозинство.^[4]

Всъщност случаите, в които партията, формирала служебния кабинет, печели едно към едно и парламентарните избори, са всичко на всичко четири. В края на 1901 г., след оставката на Петко Каравелов прогресивните либерали образуват служебно правителство начело със Стоян Данев и съответно печелят изборите. Вторият случай е през 1903 г., когато след оставката на прогресивнолибералното правителство начело със Стоян Данев служебният кабинет се формира от Народнолибералната партия, която печели и мнозинството от местата в следващото народно събрание. Третият случай е през 1908 г., когато редовните парламентарни избори се печелят от Демократическата партия, образувала отново служебен кабинет, а четвъртият — през 1911 г., когато по подобен начин прогресивните либерали и народняците, формирали служебен кабинет след оставката на Александър Малинов, печелят поредните парламентарни избори и запазват коалицията си начело с Иван Гешов. За отбелязване е, че през 1908 г. служебен кабинет се формира, след като Тринадесетото обикновено народно събрание е изкарало целия си петгодишен мандат — нещо необичайно за българската парламентарна практика. Много по-същественото е, че именно изборите в началото на 1902, през 1908 и през 1911 г., когато на пръв поглед е налице типичен пример за „личния режим“ на Фердинанд, се смятат по всеобщо съгласие за едни от най-свободните и неманипулирани в историята на българската парламентарна демокрация.^[5]

Всичко това посочва, че словосъчетанието „личен режим“ е най-малкото неточно, което се дължи и на непознаването на историята на парламентаризма в останалите страни по същото време. В действителност при царуването на Фердинанд българската парламентарна демокрация може да се сравнява дори и с най-напредналите държави в тази насока. По процент на имащите право на глас спрямо общия брой на населението България е на едно от челните места в Европа с 24% срещу 23% в Швейцария, Белгия, Италия, Австрия, Испания, Гърция и Черна гора, 22% в Германия, 19% в Швеция, 18% в Дания, 16% във Великобритания и също толкова в Нидерландия, 15% в Румъния и Русия, 10% в Португалия и Унгария и т.н. При това парламентите на Испания и Германия имат по-скоро съвещателни функции. Същото се отнася и за Русия, като руският самодържец започва да свиква някакъв парламент едва от 1906 г. нататък. По процент на имащите право на глас спрямо общия брой на населението първото място принадлежи несъмнено на Норвегия с нейните 43%, тъй като до края на Първата световна война това е единствената страна, която е дала избирателни права и на жените. Освен Норвегия по този показател пред България е и Франция с 26%, но тук не се включва многобройното население от френските колонии, което е лишено от избирателни права.^[6]