Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (14) (Някои политически и историографски митове на XX век)

1. „Нормалният“ комунизъм и „налудничавият“ националсоциализъм

Историята на комунизма като държавнополитически режим вече трае повече от осем десетилетия и все още не е привършила. Историята на националсоциалистическа Германия възлиза всичко на всичко на 12 години, но режимът на Хитлер и идеологичното му наследство като че ли имат несравнено по-малко привърженици, отколкото са носталгиците и поддръжниците на комунизма.

Често пъти се изказва съжалението, че за разлика от германския националсоциализъм руският комунизъм не е имал своя Нюрнбергски процес. Наистина осъждането на нацистките главатари въвежда за пръв път наказуемост за геноцида и престъпленията срещу човечността, но се забравя, че благородната идея, която довежда до процесите в Нюрнберг, е съдбоносно опорочена от участието на съветски „юристи“ в международния трибунал. Сред руските „съдии“ се мъдри например лицето И. И. Никитченко, който през 1936–1938 г. е пръв сътрудник на зловещия сталински прокурор Вишински в изфабрикуваните показни процеси в Москва, белязали „Големия терор“. Другояче казано, Никитченко е съучастник в изтребването на няколко милиона съвършено невинни човешки същества в сталинска Русия.^[1]

За невъзможността комунизмът да бъде осъден като престъпна идеология и практика така, както това е направено с националсоциализма, си има ред причини. Най-очевидната е, че комунистическата номенклатура продължава да държи здраво в ръцете си държавата с най-многобройното население в света. Китай е христоматиен пример за ловко съчетание на властовия и идеологичния монопол на компартията с пазарната икономика и частната инициатива. Не много по-различно от Китай е развитието на Русия след края на т.нар. „Съюз на съветските социалистически републики“ през 1991 г. Съдбата на страната продължава да се определя от кадрите на КГБ начело с Владимир Путин, а десетилетия наред КГБ е бил гръбнакът на комунистическата система. Все още е мощна остатъчната власт на комунистическата партия и в повечето източноевропейски страни, а най-вече в България.

Газовата криза от началото на 2006 г. нагледно показа продължаващата зависимост на Европейския съюз от руски енергийни суровини и това също изпъква като сериозна пречка пред осъждането на комунизма. В исторически план нежеланието на Запада да даде категорична присъда срещу комунистическите злодеяния се дължи и на гузна съвест. В годините на Втората световна война САЩ трябва да избират между две злини — или да оставят японците да владеят Тихия океан, а Хитлер да контролира атлантическото крайбрежие на Европа, или да победят Япония и националсоциалистическа Германия с помощта на комунистическа Русия, като нахранят Сталин с Източна Европа.^[2]

Немаловажна роля играе и високомерието на западноевропейците спрямо събратята им от изток — някак си се приема за даденост, че православните християни, мюсюлманите и будистите са си поначало неподатливи на основните ценности на демокрацията и правата и свободите на личността. В такава плоскост крахът на иначе „добрата“ идея за социално равенство и „справедливо общество“ се приписва на принципната „нецивилизованост“ на руснаците и източноевропейците, да не говорим за народите от третия свят. Забравя се, че Хитлер и Мусолини също обещават абсолютна справедливост и „светло бъдеще“ и че западното християнство не е по-имунизирано срещу тоталитарното насилие, отколкото православната, мюсюлманската или будистката традиция. При това нито болшевиците на Ленин, нито привържениците на Мао са постигали някога онези 37,4% от подадените гласове, които националсоциалистите на Хитлер печелят в условията на свободни парламентарни избори през 1932 г.

Вярно е, че западната културноцивилизационна принадлежност на Германия не позволява на Хитлер да се развихри в такива мащаби, както това правят Ленин, Сталин и техните наследници. Това в никакъв случай не означава обаче, че Хитлер е по-малко чудовищен от Ленин и Сталин или че се е радвал на по-малка поддръжка. За западния човек обаче самата възможност такова чудовище да вземе властта в Германия, без която световната култура и цивилизация са немислими, е много по-шокираща, отколкото властването на Ленин, Сталин и техните наследници в Русия. И наистина комунизмът се вписва много по-добре в московските колективистични и деспотични традиции, отколкото националсоциализмът отговаря на германското историческо наследство, включващо далеч не само пруския милитаризъм, но и Реформацията, а преди нея — и свободните градове републики от Ханзата.

Сериозна пречка пред категоричното осъждане на комунизма са и договореностите, които американският президент Джордж Буш-баща и последният съветски ръководител Михаил Горбачов постигат на срещата си край бреговете на Малта в началото на декември 1989 г. На пръв поглед Москва капитулира напълно, като възприема изцяло общочовешките ценности на Запада и обещава да не противодейства на самоопределението на източноевропейските народи. За да осигурят обаче един сравнително мирен преход от комунизъм към демокрация, САЩ „великодушно“ не посягат на капиталите, които червената номенклатура е натрупала в западни банки благодарение на нелегалната търговия с оръжие, на наркотрафика и на безогледното ограбване на народите, имали злополучието да бъдат окупирани от „червената армия“.^[3]

Днес Русия изпъква като основен опонент срещу всякакви мерки за осъждането на комунизма като теория и практика, а режимът на Путин не пести сили, за да поддържа мита за решаващия принос на Москва за освобождението на човечеството от „фашизма“. В действителност за източноевропейците това „освобождение“ се свежда до замяната на един тоталитаризъм — националсоциалистическия — с още по-ефикасния и смъртоносен комунистически тоталитаризъм на Сталин. Не по-малко съществено е и преднамереното вкарване на националсоциализма във фашисткия кюп, макар че различията между германския националсоциализъм и италианския фашизъм са забележимо по-дълбоки, отколкото между германския националсоциализъм и руския комунизъм.