Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (16) (Някои политически и историографски митове на XX век)

3. Националсоциалистическата германска работническа партия

След катастрофата на Германия Хитлер се завръща през ноември 1918 г. в Мюнхен, където е прекарал известно време преди войната. Там той преживява и терора на „Баварската съветска република“, която е прогласена на 7 април 1919 г. и е ликвидирана на 1 май с не по-малко брутални средства. В следващите седмици е нает от военното разузнаване, за да следи за дейността на различни екстремистки групи в града. Още през януари 1919 г. две такива формации — „Асоциацията за утвърждаване на мира според принципите на трудовите класи“ и „Политическият работнически кръг“ са се обединили в „Германска работническа партия“. Идеите на кръжеца се оказват твърде близки до тези на самия Хитлер, който започва редовно да присъства на сбирките му. На една от тях кръвта му не издържа и той държи пламенна реч за расовото превъзходство на германците и срещу „световния еврейски заговор“. Впечатлените му слушатели го приемат през септември за свой член, а на 24 февруари 1920 г. Хитлер вече оповестява в една мюнхенска бирария програма на „Германската работническа партия“ от 25 точки. Първата от тях се застъпва за обединението на всички немци в „Голяма Германия“, а втората — за отхвърлянето на Версайския и Сенжерменския договор, които забраняват съединението на Австрия с Германия. Наред с това се искат колонии, в които да се заселва „излишъкът“ от германското население. Изтъква се също така, че поданик на държавата може да бъде само „народният другар“, а такива са единствено онези, които имат „германска кръв“ — „никой евреин не може да бъде народен другар“. Този, който не е „народен другар“, няма да бъде и поданик на държавата и „Може да живее в Германия само като гост и под нормите на законодателството за чужденците“. В точка 11 е формулирана заканата да се премахнат „нетрудовите доходи“ и „лихварското робство“ и да се отнемат всички военновременни печалби, тъй като „всички поданици трябва да имат еднакви права и еднакви задължения“, а „първото задължение на всеки поданик трябва да бъде умственото или физическо творчество; дейността на индивида не може да уврежда интересите на общността“. В пълно съзвучие с това точка 12 предвижда национализация на тръстовете. Според точка 13 печалбите на едрата промишленост трябва да се делят с държавата. Точка 14 е за премахване на поземлената аренда и на спекулациите със земя. Донякъде антиколективистично звучене има единствено точка 16, която обещава „създаването и поддържането на една здрава средна класа“, но веднага се изтъква, че големите магазини трябвало да бъдат конфискувани, за да се предадат в ръцете на дребни търговци. Точка 18 изисква възвръщането на смъртното наказание, и то за предателите, лихварите и използвачите. Предвижда се освен това участие на работниците в печалбите на предприятията, подпомагане при старост и държавни разноски за просветата на „даровити деца на бедни родители“. Държавата трябвало да подпомага и занаятчиите и да проведе аграрна реформа, а също така да се грижи „за подобрението на народното здраве чрез защита на майката и детето, чрез забраняването на детския труд, чрез създаване на телесна култура посредством законодателно установяване на задължително гимнастическо и спортно обучение, чрез най-голямо подкрепяне на всякакви дружества, които се занимават с телесното развитие на младежта“. Както може да се очаква, точка 23 от програмата се застъпва за държавен контрол върху печата и върху цялата издателска дейност, а точка 24 съдържа патриотичното искане за замяна на наемната армия, както е според Версайския договор, с „народна войска“. Най-сетне точка 25 е за „силна централна държавна власт“. Това означава да се премахне федералната уредба и Германия да се превърне в унитарна държава, което очевидно се вписва много по-лесно в тоталитарния свръхцентрализъм.^[1]

По инициатива на Хитлер „Германската работническа партия“ е преименувана на „Националсоциалистическа германска работническа партия“. На 29 юли 1921 г. Хитлер вече се налага официално за председател на партията с фактически диктаторски правомощия. В разрез с широкото убеждение, че националсоциализмът е един вид фашизъм, Хитлер не споделя идеите на Мусолини, но е впечатлен от начина, по който вождът на италианските фашисти се добира до властта и решава да последва примера му. На 8 ноември 1923 г. той и привържениците съумяват да „арестуват“ (отново в една мюнхенска бирария!) местния министерски съвет на Бавария, за да убедят трима от министрите да тръгнат заедно с „многобройните патриоти“ на поход към Берлин, тъй като нито местното баварско, нито централното германско правителство били законни. „Биреният пуч“ е потушен за три дена и Хитлер е осъден на пет години затвор, като използва процеса, за да популяризира още повече идеите си. От петгодишната присъда той излежава само осем месеца, и то при твърде лек режим. Докато е в затвора, диктува на най-близките си сътрудници, между които на първо място Рудолф Хес, един текст, който по-късно е публикуван под наслова „Моята борба“.^[2]