Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (35) (Някои политически и историографски митове на XX век)

9. Стремежът към увековечаване и еднопартийният монопол

Дълбоката омраза на комунистите, националсоциалистите и фашистите към социалистите и социалдемократите може би се дължи и на социалния детерминизъм на традиционната левица. Усилията на социалдемокрацията да „предвижда“ историята очевидно са несъвместими с напъните на комунизма, националсоциализма и фашизма да се изкарат за единствените откриватели и тълкуватели на абсолютната историческа истина. Именно тази убеденост е и в основата на стремежа на всеки тоталитарен режим към увековечаване. При това колкото един режим е по-тоталитарен, толкова по-безгранични стават и претенциите му за продължителност. За Ленин комунизмът е ни повече, ни по-малко вечното бъдеще на човечеството. При идването си на власт Хитлер не дава на прокламирания от него Трети райх повече от хиляда години, докато Мусолини „скромно“ ограничава „фашистката ера“ с XX в.: „Ако всяка епоха си има своя доктрина, то от хиляди белези си личи, че доктрината на днешната епоха е фашизмът.“^[1]

В рамките на едно плуралистично общество това самохвалство е смехотворно, но тоталитаризмът се отличава и със своя идеологичен и еднопартиен монопол. Една от първите мерки на всеки тоталитарен режим е да затвори плътно границите както за собствените си поданици, така и за проникването на хора и идеи отвън. На Мусолини му трябват четири години, за да забрани всички останали партии освен своята собствена, а на Хитлер — само няколко месеца. В „нощта на дългите ножове“ на 29 срещу 30 юни 1934 г. е ликвидирана и вътрешнопартийната опозиция начело с Ернст Рьом.^[2]

Ленин официално разтуря всички партии освен комунистическата едва през 1921 г., но към това време повечето неболшевишки политици са изтребени физически или в най-добрия случай доживяват дните си в някой концлагер, ако не са се спасили с бягство зад граница. Създателят и вождът на съветска Русия също елиминира вътрешнопартийната опозиция, макар и първоначално не с такива драстични средства, както прави това Хитлер. През март 1921 г. Ленин натрапва на X конгрес на Всеруската комунистическа партия (болшевици) резолюция, изтъкваща „вредата и недопустимостта на каквато и да е фракционност, която на практика неизбежно отслабва дружната работа и води към нови по-решителни опити на промъкналите се в правителствената партия нейни врагове да задълбочат разделението (в партията) и да го използуват за целите на контрареволюцията“. В друга резолюция опозиционната пропаганда пък се прогласява за несъвместима с членството в болшевишката партия. При Ленин изключването от партията обикновено предхожда изпращането на лагер или в заточение, докато при Сталин това е само първата крачка към сигурна смърт. Така се премахват всякакви опити за инакомислие и в рамките на монополната партия.^[3]

В комунистическа Русия партията е над държавата и е основната, ако не и единствената структура на властта. Още в първите дни на болшевишкия режим Ленин прокламира правото на неруските народи на самоопределение, включително и на отделяне от Русия, но уточнява, че това право трябва да отговаря на „народната воля“, а единствен изразител на тази воля може да бъде само комунистическата партия. До декември 1922 г. т.нар. „Украинска съветска социалистическа република“, както и Белоруската и Задкавказката „съветска социалистическа република“ са формално независими държави, но се намират под здравия контрол на пирамидалната и строго централизирана Всеруска комунистическа партия. Всички решения се взимат от Политбюро на Централния комитет на партията, ще рече от Ленин, след което те се свеждат до Съвета на народните комисари на Русия и съответно на Украйна и Белорусия, които ги обличат във формата на правителствени декрети. Така през 1919 г. Ленин експедира в Украйна съветския поданик от българско потекло Кръстю Раковски, за да оглави тамошния Съвет на народните комисари и да осъществи между другото не само комунизацията, но и русификацията на страната. „Съюзът на съветските социалистически републики“ (СССР), прокламиран на 30 декември 1922 г. обединява в едно „Руската съветска федеративна социалистическа република“, „Закавказката съветска федеративна социалистическа република“, „Украинската съветска социалистическа република“ и „Белоруската съветска социалистическа република“. По-късно Сталин уголемява броя на „съветските социалистически републики“ на 15, но за федерализъм и дума не може да става, тъй като с властовия си монопол комунистическата партия, която продължава да се подчинява неотклонно на принципа на „демократичния централизъм“, налага и върху Съветския съюз като цяло собствената си свръхцентрализирана и пирамидална структура, безпрекословно подчинена на волята на вожда. До май 1941 г. Сталин грижливо избягва да заема каквито и да е държавни постове, а е „само“ генерален секретар на Централния комитет на Всеруската (от декември 1922 г. — Всесъюзна) комунистическа партия. Това му осигурява удобната позиция на върховен арбитър без никаква политическа отговорност — отговорни пред партията са единствено държавните служители, като се започне от формалния държавен глава — председателя на Президиума на Върховния съвет на СССР и се стигне до председателите на селските съвети. Самата партия обаче е непогрешима, а това означава, че е непогрешим и нейният вожд.^[4]

Наддържавният характер на болшевишката партия в съветска Русия, както и изключителният й организационен и идеологичен монопол са формулирани в следния текст на конституцията от 1936 г.: „Най-активните и съзнателни граждани из редовете на работническата класа и другите слоеве на трудещите се се обединяват във Всесъюзна комунистическа партия (болшевики), която е преден отряд на трудещите се в борбата им за затвърдяване и развитие на социалистическия строй и ръководно ядро на всички организации на трудещите се, както обществени, така и държавни.“^[5]

В ислямистки Иран идеологичният и организационният монопол има малко по-специфична форма. На пръв поглед чл.26 на иранската конституция дава свобода за формирането на партии, макар и в твърде тесни рамки: „Партии, движения, политически и професионални дружества, ислямски дружества и дружества на признатите религиозни малцинства са свободни, при условие че не нарушават принципите на независимост, свобода, национално единство, ислямските норми и основите на Ислямската република.“ Според чл.3 обаче „иранското правителство е длъжно да използва всичките си възможности чрез следните действия: … създаване на ефективна небюрократична система и премахване на ненужните организации“. Това изключва възможността за учредяването на партии в класическия смисъл на думата.^[6]

Всъщност действителната власт в Иран е в ръцете на Духовния съвет от аятоласи начело с Духовния наставник, чиято воля, подобно на волята на генералния секретар на партията в Русия, е над конституцията и над държавата. Аятоласите са юристи богослови, които според теорията уилаят ал факиф познавали най-добре исляма и каноните му. Поради това решенията на Духовния съвет, а най-вече на Духовния наставник, имат задължителна сила за „светските“ държавни институции — президент, министерски съвет, министерства, парламент и всякакви агенции. Духовният съвет следи също така дали изборите за парламент, президент и правителство са в съответствие с догмите на исляма. Аятолах Хомейни е Духовен наставник на Иран до смъртта си през 1989 г., но още преди смъртта си посочва за свой приемник аятолах Али Хаменей, който и го наследява начело на ислямската република.^[7]

Еднопартийната система е присъща и на някои нетоталитарни или авторитарни режими. От 20-те до втората половина на 40-те години на XX в. единствената партия в Турция е Народнорепубликанската, учредена от създателя на турската република Мустафа Кемал Ататюрк. В Португалия Салазар пък формира Националния съюз, като останалите партии са забранени още през 1926 г. Победителят в испанската гражданска война през 1936–1939 г. Франсиско Франко също налага на страната своята Испанска фаланга на традиционалистите и на хунтите за национал-синдикалистко настъпление. Разликата е, че тези партии или подобия на партии се създават едва след като съответният диктатор вече е поел държавното кормило, докато тоталитарните партии се създават като дисциплинирана държава в държавата именно с цел да щурмуват властта.^[8]