Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (32) (Някои политически и историографски митове на XX век)

6. Тоталитарният вождизъм

Според тъжно ироничното определение на Чърчил демокрацията е най-лошата форма на управление с изключение на всички останали и нейните пороци придават немалко убедителност на тоталитарния антидемократизъм. На мястото на демократичната и правовата държава обаче тоталитаризмът не може да предложи нещо друго освен вождизъм. Теорията за вожда като най-автентичния и „гениален“ изразител на стремежите на масите логично произтича от антииндивидуализма, който отрича всякакви личностни различия и така отрича и самата личност. Още през 1902 г. Ленин пише, че без „изпитани, професионално подготвени и обучени чрез дълга школовка водачи, превъзходно споени един с друг, не е възможна в днешното общество твърда и последователна борба на нито една класа.“ През 1918 г., след като вече е заграбил властта, той уточнява, че „най-строго единство на волята“ може да се осигури „с подчиняване волята на хилядите на волята на един“^[1].

Според Хитлер националсоциалистическата народна държава трябва да „Подчинява масите на главите“, а нейният фундаментален закон щял да има следния вид: „Власт на всеки водач от горе на долу и отговорност от долу на горе.“ На свой ред Мусолини отново сякаш повтаря Ленин, твърдейки, че народът трябвало да се възприема „качествено, а не количествено“, като в него „се осъществява съвестта и волята на малцина, дори на един“. Вождът на унгарските „кръстосани стрели“ Ференц Салаши тръгва на свой ред от постулата, че националната воля била нещо много повече от механичния сбор от индивидуални избори, тя била глас, който идва от дълбините на „Светата Троица на Кръвта, на Земята и на Труда“. Без излишна скромност Салаши определя сам себе си за носител на този глас, който нямал нужда от посредници, нито дори от партия, а сътрудниците му били само „експерти“. С други думи, той претендира да е единствен и предопределен тълкувател на народния дух, което между другото прави извънредно трудно намирането на евентуални коалиционни партньори.^[2]

Най-сетне ислямският фундаментализъм се опира на традиционното мюсюлманско схващане за „уммата“, която се разбира като единна общност от „правоверни“, без национални, етнически или индивидуални различия. На тази база аятолах Хомейни се определя като автентичен изразител на Божията воля: „Ислямската революция е победоносна благодарение на Аллах, помощта, любезността и великото ръководство на имам Хомейни, както и на усилията на уммата.“^[3]

Култът към диктатора е присъщ на всяка тоталитарна система. Идолопоклонството пред балсамирания труп на мъртвия вожд обаче е чисто комунистическо изобретение. В рамките на един тоталитарен режим издигането в партийната йерархия зависи пряко от верността към вожда и Сталин е един от първите, които са разбрали тази истина. Именно Сталин е и този, който раздухва култа към Ленин, канонизиран като „творец на теорията и практиката на пролетарската революция“ и като „вожд на руския и на международния пролетариат“. Години подир смъртта на Ленин Сталин продължава да тръби, че непогрешимостта на създателя на съветската държава е „аксиома за болшевизма“.^[4]

Конкурентите на Сталин в борбата за върховния пост също се надпреварват в клетвите си за вярност към починалото божество. По всичко личи, че все пак главно на Сталин принадлежи идеята трупът на Ленин да бъде балсамиран и изложен за поклонение в специален мавзолей, за да бъде „вечно жив“. В следващите години и десетилетия боготворенето на Ленин се съпровожда от още по-истерично боготворене на Сталин и подир смъртта му през 1953 г. наследниците му балсамират и неговия труп и го турят до този на Ленин в същия мавзолей. Подобно трупопоклонство се организира и около балсамираните тела на някои сталински наместници в Източна Европа като Георги Димитров в България през 1949 г. и Клемент Готвалд в Чехословакия през 1953 г. Такава е и съдбата на трупа на Мао подир смъртта му през 1976 г. „Свежестта“ на трупа се поддържа със специална технология, а мавзолеят в съответната страна става център на цяла система от ритуали, възхваляващи комунизма и неговите идеолози и осъществители. Същевременно трупът може да стане и „жертва“ на нови сблъсъци за властта. Хрушчов например решава в един момент да развенчае „култа към личността“ на Сталин, като го „наказва“ през 1961 г. с изваждането на трупа му от мавзолея, където остава обаче мумията на Ленин. Всичко това се придружава от нов култ — този път към Хрушчов като носител на „чистото“ ленинско наследство. В известен смисъл Хрушчов има късмет, че е свален от власт с преврат — това му осигурява нормално погребение, когато умира през 1970 г. Най-сетне Брежнев също се изкарва за най-автентичен ленинист, а към края на царуването си е възхваляван като „крупен теоретик“ на марксизма-ленинизма, като пръв „борец за мир“ и като един от най-бележитите стратези във войната срещу националсоциалистическа Германия. При все това, когато Брежнев умира през 1982 г., трупът му вече няма съмнителната чест да бъде балсамиран, тъй като в агония изпада и съветската империя като цяло. И днес обаче мавзолеят на Ленин в центъра на Москва и мавзолеят на Мао в центъра на Пекин продължават да бъдат сакрално средоточие на комунистическата „политестестика“, макар и с все по-видимите функции на обикновена туристическа атракция.^[5]

Пътят до върха и съответно до балсамирането се предопределя от централната догма, според която вождът трябва да притежава възможно най-високото класово съзнание. За разлика от комунизма, който не спира да властва върху различни краища на планетата близо век след своя създател, Хитлер, а още по-малко Мусолини имат възможност да изпитат продължителността на своята система, тъй като тя свършва със собствената им смърт. Това не им пречи да се притесняват за трайността на собственото си дело и да се опитват да предписват съответните рецепти за подбор на бъдещите вождове, които трябва да ги наследят. В тази насока Хитлер е по-праволинеен, тъй като е уверен, че „фюрерът“ винаги ще бъде „най-чистият“ индивид на висшата „арийска раса“. За разлика от него Мусолини е някак си по-прагматичен, признавайки, че фашисткият режим ще трябва тепърва да формира онази „нова властваща класа“, от която с последователен подбор ще се издигат новите ръководители.^[6]

Разбира се, при всички тоталитарни партии и режими основният критерий в подбора на бъдещите ръководители си остава сляпата вярност към живия вожд. Типичен пример в тази насока е принципът на „демократичния централизъм“, който Ленин натрапва най-напред върху привържениците си, а по-късно — и върху създадената от него съветска държава. Най-кратката формула на този принцип е изборност отдолу нагоре и безпрекословно подчинение от горе на долу. В действителност, наред с гореописаната система от многостепенни избори, която предварително изключва „неприятните“ изненади, демократичният централизъм дава на ръководството неограничената власт да налага най-подробни критерии за кандидатите за членуване в партията, както и за кандидатите за постове на всички равнища в партийната йерархия. Между другото именно в качеството си на генерален секретар на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевици) Сталин получава пълна свобода да определя местните партийни секретари, делегатите на районните, областните и републиканските партийни конференции, както и делегатите за конгреса. Това е и решаващата предпоставка за победата му в борбата срещу останалите претенденти за наследството на Ленин.^[7]

Водаческата система на румънския „Легион на архангел Михаил“ е донякъде подобна, но все пак сравнително „по-демократична“. Легионерите се групират в „гнезда“, чиито членове не бива да са повече от тринадесетима. Водачът на „гнездото“ нито се избира от останалите, нито се посочва отгоре, а трябва да се утвърди по естествен начин като най-честния и най-почитания, който трябва да изпъква при това с най-изразените качества да командва. В „гнездото“ може да се разисква по конкретните проблеми на групата и по практическите методи за решаването им. Политическата и изборната тактика се определят обаче отгоре, а от членската маса се изисква безпрекословно да изпълнява взетите решения. Началата, които всеки член на „гнездото“ трябва да спазва, са дисциплина, труд, мълчание, усъвършенстване на собствения характер и подготовка, сътрудничество и чест. В тези рамки всяко двоумение, всяко усъмняване в мъдростта на заповедите отгоре се смята за предателство и се наказва със смърт от създадената за целта „полиция“. Така например е убит един от близките сътрудници на Кодряну — Николае Стелеску — заради опита му да учреди конкурентна организация.^[8]

Очевидно е, че критериите за издигане на вожда са несъвместими с аристократичния принцип на наследствената монархия, а и един диктатор трудно би понесъл настойничеството на някакъв владетел, колкото и да е теоретично това настойничество. Както се видя, една от първите мерки на Хитлер, след като става канцлер, е да разтури монархическите организации, а за Мусолини съжителството с краля е един мъчителен компромис, от който той се освобождава едва по време на „Италианската социална република“. Така или иначе, дори до преврата от юли 1943 г. Мусолини неведнъж е подчертавал, че компромисът му с кралската институция в Италия е временен. Болшевишката революция на Ленин в Русия и ислямската революция на аятолах Хомейни в Иран пък изпъкват направо с войнстващ антимонархизъм, който в комунистическия си вариант стига до екзекуцията не само на владетеля, но и на цялата му фамилия.^[9]