Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (7) (Някои политически и историографски митове на XX век)

6. Комунистическият манифест

Фридрих Енгелс и Карл Маркс се запознават през 1844 г., а през февруари 1848 г. двамата публикуват една брошура под наслов „Манифест на комунистическата партия“. Претенцията им е да турят утопичните мисловни градежи на Томас Мор и на други подобни мислители на „научна“ основа, което означава преди всичко да лишат идеята от всякаква духовност. Двамата споделят широко разпространеното през XIX в. убеждение, че човешкото поведение и общественото развитие се подчиняват на също толкова точни математични закони, както и орбитите на планетите. Именно на тази база те безапелационно свеждат историята и изобщо човешкото битие до „класи“ и „класова борба“: „Историята на всяко досегашно общество е история на класови борби.“^[1]

По всичко личи, че Маркс и Енгелс абсолютизират естественото за всяко общество разделение на различни социални групи, което твърде грубо може да се схематизира като групата на богатите и групата на бедните. В такива рамки е лесно да се обобщи, че „в по-ранните исторически епохи почти навсякъде намираме едно пълно разчленение на обществото в различни съсловия, едно разнообразно степенуване на обществените положения. В древния Рим имаме патриции, конници, плебеи, роби; в средновековието — феодални господари, васали, градски занаятчии, калфи, крепостни селяни, а наред с това и отделни степенувания в почти всяка от тези класи.“^[2]

В тази схема не се отчита социалната мобилност или, казано по-просто, очевидният факт, че един калфа рано или късно става майстор, че още в античността често се е случвало роби да се освобождават, че хората непрекъснато са преминавали и продължават да преминават от един социален статус в друг. Селянинът може в един момент да бъде възнаграден от краля в рицарски сан, както между другото се е случило с бащата на прототипа на д’Артанян от романа на Александър Дюма „Тримата мускетари“. Не по-редки са и обратните случаи, когато издигната в социалната стълбица личност пада до най-ниските равнища поради фалит, грабеж или изпадане в немилост. Всичко това не пречи обаче на Маркс и Енгелс да твърдят, че съвременното им общество от средата на XIX в. се дели на две плътно затворени и несъвместими „класи“ — „буржоазия“ и „пролетариат“: „Цялото общество все повече и повече се разцепва на два големи враждебни лагера, в две големи, пряко противостоящи една спрямо друга класи — буржоазия и пролетариат.“^[3]

Струва си в тази връзка да се отбележи, че „буржоазия“ идва от френската дума „bourgeois“, което означава „гражданин, жител на града“, каквито са очевидно и „пролетариите“. Много по-същественото е, че безапелационните констатации на „Манифеста“ се разминават драстично с действителността по времето на Маркс и Енгелс. Без никаква връзка с реалния живот от онова време например е разделянето на цялото общество на „буржоазия“, която има всичко, която „концентрира собствеността в ръцете на малцина“, и на „пролетариат“, чиито представители „живеят само докато намират работа“, за да се превърнат в стока и придатък на съответната машина.^[4]

Разбира се, в промишлеността от онези години условията на труд са били нечовешки, но заетите в индустрията, както и изобщо населението в градовете е било далеч под половината от цялото население дори и в най-напредналите държави като Великобритания и Франция. Колкото до САЩ, те са били в този момент още по-селска страна. При това към края на XIX в., а най-вече след Първата световна война повечето, ако не и всички напреднали страни въвеждат всеобщото избирателно право, като във Великобритания и САЩ това право се дава и на пълнолетните жени, което обезсмисля напълно филипиките на Маркс и Енгелс, че „съвременната държавна власт е просто комитет, излъчен да управлява общите работи в изгода на цялата буржоазна класа“^[5].

Градското население, и то само в най-напредналите страни, започва да надхвърля по брой селското едва през XX в., като това в никакъв случай не води до съсредоточаване на собствеността във все по-малко ръце. Тъкмо наопаки — още в началото на XX в. все по-широки слоеве от градското население стават собственици на различни малки предприятия в сферата на услугите — транспортни, туристически, ресторантьорски и т.н. Нещо повече — в по-голямата си част самите промишлени работници или „пролетарии“ (според терминологията на Маркс и Енгелс) никога не са били лишени напълно от собственост, а наред с притежаването на някой и друг селски имот започват да се превръщат и в акционери. Показателно е в тази насока публичното признание, което съветският апаратчик от българско потекло Георги Димитров прави през лятото на 1935 г., че „трудещите се селяни и… основната маса на градската дребна буржоазия… съставляват болшинството от населението даже в индустриално развитите страни.“^[6]

Всичките си по-късни писания, включително и обемисти трудове като „Капиталът“, Маркс и Енгелс се стремят да напъхат в Прокрустовото ложе на тезите, прогласени в техния „Манифест на комунистическата партия“ от 1848 г. Приемайки за даденост, че „пролетариатът“ няма никаква собственост и че неизбежно щял да стане мнозинството от населението, двамата предричат, че рано или късно частната собственост щяла да бъде унищожена и че именно „пролетариатът“ щял да извърши тази революция. Любопитното е обаче, че според собствените признания на Маркс и Енгелс самата идея за „пролетарска революция“ и за „ликвидиране на частната собственост“ ще дойде всъщност от омразната „буржоазия“ или поне от някаква част от нея: „… напредъкът на индустрията смъква в редовете на пролетариата цели слоеве на господстващата класа или поне поставя под заплаха условията на техния живот. Те също предават на пролетариата маса начала за образуването и образоването му… И най-после, във времена, когато класовата борба се приближава към развръзка, разложителният процес сред господстващата класа в цялото старо общество добива такъв бурен, такъв рязък характер, че една малка част от господстващата класа се отрича от нея и се присъединява към революционната класа, към онази класа, на която принадлежи бъдещето. Затова както по-рано част от аристокрацията премина на страната на буржоазията, така сега част от буржоазията преминава на страната на пролетариата, именно частта от буржоата — идеолози, които са се издигнали до теоретическо разбиране на цялото историческо движение.“^[7]

По този немного елегантен начин съпругът на една германска аристократка като Карл Маркс и синът на един фабрикант като Фридрих Енгелс бързат не само да се присъединят към „пролетариата“ като „класата на бъдещето“, но и да го оглавят! След като „пролетарият няма собственост“, а „съвременният индустриален труд, съвременното поробване от капитала, едно и също в Англия, във Франция, в Америка и в Германия, са изтрили у него всякакъв национален характер“, то единственият идеал, който този „пролетарий“ може да има, е да превърне цялата планета в един зловещ концентрационен лагер. Може би за някои е прозвучало привлекателно обещанието, че „комунистите няма защо да въвеждат общност на жените, тя почти винаги е съществувала“, но това се придружава от категорично отричане на самата възможност за съществуване на индивидуално съзнание: „Та нужна ли е особена прозорливост, за да се разбере, че заедно с жизнените условия на хората, с техните обществени отношения, с тяхното обществено съществуване се изменят и техните представи, възгледи и понятия — с една дума, тяхното съзнание?… Господстващите идеи на дадено време винаги са били само идеите на господстващата класа.“^[8]

Така или иначе, бъдещият „земен рай“, който ще бъде наложен от „пролетарската революция“, ще изглежда според Маркс и Енгелс по следния начин:

1. Експроприация на поземлената собственост и използване на поземлената рента за покриване на държавните разходи.

2. Висок прогресивен данък.

3. Премахване правото на наследство.

4. Конфискация на имуществото на всички емигранти и бунтовници.

5. Централизация на кредита в ръцете на държавата чрез една национална банка с държавен капитал и изключителен монопол.

6. Централизация на целия транспорт в ръцете на държавата.

7. Увеличаване броя на държавните фабрики, средства за производство, пригодяване за обработване и подобрение на земите по общ план.

8. Еднаква задължителност на труда за всички, създаване на индустриални армии, особено за земеделието.

9. Съединение на земеделието с индустрията, въздействие за постепенно преодоляване на противоположността между града и селото.

10. Обществено и безплатно възпитание на всички деца. Премахване на фабричния труд за децата в сегашната му форма. Съединяване на възпитанието с материалното производство и т.н. и т.н.^[9]

Донякъде е парадоксално, че Маркс и Енгелс изобщо не засягат проблема за „класовото съзнание“ на надзирателите на такъв затвор, които ще бъдат абсолютни притежатели не само на средствата за производство, но и на самите производители. При това в „Манифеста на комунистическата партия“ изрично се изтъква, че „заедно с жизнените условия на хората, с техните обществени отношения, с тяхното обществено съществуване се изменят и техните представи, възгледи и понятия — с една дума, тяхното съзнание“. Би трябвало да е очевидно, че по тази логика онези, които застанат начело на предлагания от Маркс и Енгелс концентрационен лагер, вече могат да имат единствено господарско, но в никакъв случай не и „пролетарско“ съзнание. По най-безцеремонен начин обаче двамата са убедени, че този лагер щял неизбежно да доведе не само до отмирането на държавата, но и едва ли не до някакво царство на свободата: „На мястото на старото буржоазно общество с неговите класи и класови противоположности идва една асоциация, в която свободното развитие на всекиго е условие за свободното развитие на всички.“^[10]

Дори и от чисто марксистка гледна точка обаче, след като веднъж обсебят цялото човешко общество, ръководителите на концентрационния лагер няма да имат никакъв интерес от премахването на този лагер. Още на времето си колективистичният идеал на Маркс и Енгелс предизвиква остри критики не само от страна на консервативните и либералните среди, но и от страна на крайната левица. Например един от най-изтъкнатите теоретици и лидери на анархизма, какъвто е Михаил Бакунин, направо обвинява Маркс, че замислената от него „социалистическа държава“ „поражда деспотизъм, от една страна и робство, от друга“. Според Бакунин марксистката теория е „една лъжа, зад която се спотайва деспотизмът на управляващото малцинство, една лъжа, която е още по-застрашителна поради това, че изглежда като привиден израз на народната воля“. Тъкмо тези критики карат Маркс и Енгелс да се откажат на бърза ръка от проучванията си върху онова, което те наричат „азиатски начин на производство“ и което е всъщност колективистичният деспотизъм, присъщ на повечето антични и средновековни общества от Източна Европа, Азия, Африка и доколумбова Америка.^[11]

Мисловните конструкции на Маркс и Енгелс могат в известен смисъл да се осъществят само при условие че се отрича самата възможност за съществуване на неповторими човешки личности. Именно неповторимото „аз“ на всеки един от нас предварително обрича на крах всякакви опити за изграждане на съвършено общество — такова може да се постигне единствено ако хората бяха напълно еднакви роботи. Научнофантастичните филми и произведения, които рисуват някакво мрачно, жестоко и катастрофално бъдеще, обикновено се окачествяват като „антиутопия“. Всъщност самата „утопия“ би била твърде зловеща дори само в степента, предвиждана от Томас Мор и направо човекоубийствена във варианта, предлаган от Карл Маркс и Фридрих Енгелс, които за разлика от Томас Мор изпъкват и с истеричното си безбожие.