Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (76) (Някои политически и историографски митове на XX век)

6. България под руска окупация

Предварителният мир, подписан в Сан Стефано, е в същината си договор за безсрочната окупация на България от Русия. На всичкото отгоре военните действия са нанесли тежък удар върху самоуправляващите се български структури. Още през април 1877 г., броени дни преди Русия да оповести война на Турция, първият български екзарх Антим I е свален от поста си под грубия натиск на Високата порта и заточен в Мала Азия. На мястото му българите избират ловчанския митрополит Йосиф. Повечето епархии са фактически обезглавени, като турските власти не позволяват на съответните владици да напускат Цариград, а в навечерието на войната руснаците се опитват да накарат останалите да изоставят постовете си и да се присъединят към тях в Румъния. Руската окупационна администрация, която се създава успоредно с навлизането на руснаците в България, обикновено игнорира екзархийските власти или ги използва най-многото за събиране на допълнителни средства от населението. В Северна Добруджа и Одринска Тракия съответните руски губернатори пък застават направо на страната на Вселенската патриаршия и открито насърчават гръцкия елемент в ущърб на българите. Все по-чести са и случаите на груба намеса на окупационната администрация във вътрешните работи на смесените екзархийски съвети, като практиката руските чиновници да определят кой да бъде председател на съответния съвет продължава и след Берлинския конгрес. В крайна сметка екзархийските структури са подчинени напълно и безпрекословно на руските окупационни власти.^[1]

Самият начин, по който се изгражда руската окупационна администрация, цели преди всичко уеднаквяването на България с Русия. В окупираните територии вилаетите и санджаците, учредени с административните реформи от 1864 и 1871 г., се запазват, но под името „губернии“, както е в Русия. За губернатори се назначават, разбира се, руски поданици. В кореспонденцията между руската окупационна администрация и централното правителство в Санкт Петербург българските земи се отбелязват навсякъде като „Балканска област“.^[2]

В пълен разрез с идиличната картина, оставена ни от Иван Вазов за дечицата, които посрещали „братушките“ с „крушки“, руснаците се държат в България именно като в завоювана и окупирана територия. Те са твърде раздразнителни и към липсата на желание сред българите да им подаряват стоки и храни без пари. По този повод генерал Зотов например пише в дневника си следното: „Колкото по-близо се опознават българите, толкова по-малко симпатии вдъхват. Не намирам в тази нация никакви привлекателни черти — те приличат твърде много на евреите, отличителната им черта е страстта към печалбарство и те ни експлоатират нас, своите спасители.“^[3]

Като се има предвид традиционният и силен антисемитизъм, присъщ на голяма част от руския генералитет, надали трябва да се учудваме, че руснаците започват да се държат спрямо българите горе-долу по същия начин, по който се отнасят с евреите в самата Русия. В тази връзка един руски дипломат прави следното признание: „До окончателното изясняване на нашето отношение към завзетите територии в България и Добруджа съществуваше пълна анархия. От една страна, отсъствие на съдебна уредба и правилно организирана администрация, подкупност и корупция на нашите чиновници начело с губернаторите; пълно вмешателство на последните във всички отрасли на управлението, неконтролирана разпродажба на държавна собственост по разпореждане на губернаторите и, накрая, отчуждаване без всякакво право и защита от закона на частното имущество; от друга страна, неумела (т.е. посредством побои) агитация за могъщественото покровителство на Царя Освободител, жестоко отношение на хора от администрацията към населението и безнравствен начин на живот на нашите офицери и чиновници — всичко това повлия на населението, което по това време предпочиташе турското владичество пред могъщественото покровителство на Царя Освободител“ (подчертано от мен — П.Ц.).^[4]

Произволът е толкова страшен, че макар и да е освободен от заточението си в Мала Азия благодарение на Русия, първият български екзарх Антим е принуден да сподели пред един руснак: „Вие, русите, ни избавихте от турците, благодарим ви за това; но кой ще ни спаси сега от вас, русите?“^[5]