Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (55) (Някои политически и историографски митове на XX век)

9. Корейската война и виетнамският синдром

Макар че дълги години арабите се поддържат от Москва, а Израел — от САЩ, израелско-арабската непримиримост не се вписва в глобалния конфликт между руския комунизъм и западните демокрации начело със Съединените щати. Жертвите, които американците дават във войните за възпиране на комунистическата агресия, са сравними с броя на загиналите по време на Втората световна война — през Втората световна война са убити 397 000 американски войници, а в Корея през 1950–1953 г. и във Виетнам през 1961–1975 г. загиват общо 190 000 американци. Авиацията на САЩ пуска в Индокитай повече бомби, отколкото за целия период на Втората световна война, и то в Европа и Азия взети заедно.^[1]

Корейската война започва на 25 юни 1950 г. с мащабната агресия на комунистическия север. В последвалите военни действия се намесват и над един милион „доброволци“ от маоистки Китай. След няколко критични момента комунистите са отблъснати на север, като дават милион и половина убити и ранени срещу 400 000 загинали и ранени от страна на американците и техните съюзници, които воюват от името на ООН. Примирието е подписано на 27 юни 1953 г., като в по-голямата си част границата между комунистическия Север и некомунистическия Юг минава на север от 38-ия паралел, който е бил дотогава демаркационната линия между двете корейски държави. За пръв път подир Втората световна война комунизмът е принуден да отстъпи някои територии.^[2]

Корейският конфликт е война от класически тип с редовни армии и фронтова линия. Победата на САЩ и техните съюзници създава измамното впечатление, че комунизмът може да бъде надвит с традиционни военни средства, но възниква проблемът дали това е еднопосочно в полза на демокрацията. До 80-те години на XX в. Южна Корея се управлява от авторитарни режими, които се радват на безрезервна поддръжка от страна на Съединените щати. С други думи, отново е приложена схемата за съюз с едни диктатори срещу други, но може би най-същественото е, че американците се оказват съвършено неподготвени за война срещу въоръжени терористи, които избягват фронталните битки. Именно такава е обаче ситуацията, която се създава във Виетнам.

От 1954 г., в пълен разрез с постигнатите договорености комунистическият диктатор на Северен Виетнам Хо Ши Мин и неговите въоръжени формирования проникват все по-масово в южната част на страната с притегателния лозунг за национално обединение. В името на това обединение се изтребват всички „колаборационисти“ и дори се ампутират ръцете на деца единствено заради това, че са били ваксинирани от американски лекари. На всичкото отгоре, подобно на Южна Корея, южновиетнамският режим не може да се определи като демократичен, а все повече американци стигат до идеята, че комунистите могат да бъдат победени само със същите безогледни методи. Зачестяват случаите на масови избивания на цивилно население и все по-широки кръгове от обществеността в самите Съединени щати се надигат срещу намесата на страната им в един конфликт, който изглежда неморален и безперспективен. В крайна сметка САЩ губят може би единствената война в своята история и през 1975 г. целият Индокитайски полуостров попада под различни комунистически режими, чиято чудовищна изтребителност е необичайна, ако не за Ленин и Сталин, то поне за техните наследници.^[3]

През втората половина на 70-те години на XX в., а най-вече по време на двата президентски мандата на Роналд Рейгън от 1981 до 1989 г. американците не само превъзмогват травмата от виетнамската война, но и правят първите сериозни опити да се измъкнат от капана, който често пъти ги е принуждавал да поддържат една диктатура срещу друга. Така например с дискретното насърчение на Вашингтон президентските избори в Салвадор се печелят през 1984 г. от умерения Хосе Наполеон Дуарте, който постига мир с въоръжените комунистически групировки и създава условията за по-трайна демокрация в страната. Подобно въздействие има и намесата на САЩ на Филипините, чийто диктатор Фердинанд Маркос „печели“ поредния си президентски мандат, като безпардонно фалшифицира изборните резултати. Срещу него се изправя Корасон Акино, вдовица на лидера на филипинската опозиция Б. Акино, убит от хората на Маркос. Американците дават да се разбере, че трябва да се спазват правилата на демокрацията и през 1986 г. Фердинанд Маркос се оттегля от поста си под натиска на все по-масови протести. Постът му се поема от Корасон Акино, чието президентство бележи завръщането на демокрацията във Филипините, но не и края на ислямския и комунистическия тероризъм. Подобен е най-сетне и подходът на САЩ към чилийския диктатор Агусто Пиночет, който през 1973 г. е извършил с американско одобрение преврат срещу комунизиращото се правителство на Салвадор Алиенде. След изключително кървава разправа с привържениците на Алиенде, при която са избити най-малко 2000 човека, Пиночет все пак създава условията за развитието на една все по-благоденстваща частна пазарна икономика. През 1989 г. той се оттегля без много шум от властта, като запазва контрола си върху армията, но същевременно позволява на чилийците да утвърдят отново демокрацията и правовата държава.^[4]