Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (51) (Някои политически и историографски митове на XX век)

5. Първата световна война — борбата на демокрацията срещу абсолютизма, втора част (1917–1918 г.)

На пръв поглед световният сблъсък се превръща в борба на демокрациите срещу абсолютизма след революцията в Русия през март 1917 г. и най-вече след влизането на САЩ в конфликта през април същата година. Наистина първият ръководител на временното правителство в Санкт Петербург княз Георгий Лвов искрено вярва, че ще може да направи от Русия „най-свободната страна в света“. Американският президент Уудроу Уилсън обаче е твърде щедър още към царска Русия. През февруари 1916 г. той предлага да се възвърне независимостта на Белгия и Сърбия и да се даде суверенитет на поляците, но също така да се позволи на руснаците да присъединят Цариград. Все пак след април 1917 г. Съединените щати оповестяват война на Германия, Австро-Унгария и Турция, но не и на България, тъй като преценяват, че стремежът на българите да довършат националното си обединение не влиза в разрез с американските интереси.^[1]

Подир болшевишкия преврат от 7 ноември 1917 г. САЩ вече далеч не са така благосклонни към Русия и това проличава и от 14-те точки за бъдещия мир, които президентът Уилсън оповестява пред Конгреса на 8 януари 1918 г. Според тази програма мирните договори трябва да се сключат в резултат на открити преговори. За корабоплаването се предвижда да стане напълно свободно както в мирно, така и във военно време, а стопанските прегради трябва да се отстранят. Въоръженията пък трябва да се сведат до възможно най-ниското равнище за нуждите на вътрешната сигурност. Всички колониални проблеми, изтъква Уилсън, ще се решат според принципа на равенство на интересите между населението и правителството. Всички чужди сили трябва да се изтеглят от територията на Русия и руснаците да бъдат оставени свободно да определят политическата си уредба и националната си политика. Белгия, Сърбия и Черна гора трябва да си възвърнат независимостта, като на сърбите им се осигури излаз на море. Елзас и Лотарингия трябва да бъдат дадени обратно на Франция, докато границите на Италия е нужно да се очертаят по народностен белег. Централните сили са длъжни да напуснат и територията на Румъния. Неавстрийските и неунгарските народности на Двуединната монархия, както и нетурските народи на Османската империя трябва да получат възможност за самостоятелно развитие. Полша трябва да се сдобие с пълна независимост и да обхване всички доказано полски земи заедно със свободен и обезпечен излаз на море. Най-сетне четиринадесетата точка предвижда да се учреди една световна организация, която да гарантира политическата независимост и териториалната цялост на великите сили и на малките държави една спрямо друга.^[2]

14-те точки на Уилсън биха могли да се определят и като програма за разширяване на пространството на свободата и тъкмо преднамереното отхвърляне на свободата като универсална човешка ценност е една от основните причини за истеричния антиамериканизъм на всички диктатори. Разбира се, това не означава ни най-малко, че външнополитическите виждания на САЩ са подчинени единствено на идеализма. Например предлаганото премахване на стопанските прегради очевидно би било от полза най-вече за американския бизнес, тъй като към това време САЩ вече държат една трета от цялото световно промишлено производство.^[3]

Не е твърде чиста и съвестта на американците по колониалния проблем, тъй като в края на XIX и началото на XX в. САЩ завладяват Пуерто Рико в Карибско море и Хавай и Филипините в Тихия океан. Наистина Пуерто Рико и Филипините са били дотогава под пряка испанска власт и едва Съединените щати им осигуряват все по-широка автономия. През 1935 г. пуерториканците стават по свое собствено желание пълноправни граждани на САЩ, а през 1946 г. Филипините получават пълна независимост, което пък отговаря на волята на мнозинството от филипинците. За разлика от Пуерто Рико и Филипините обаче Хавай е независимо кралство, което в един момент американците завладяват и заселват до степен, че да станат забележимо повече от завареното население. Все пак през 1959 г. Хавай става петдесетия щат на САЩ и този статут задоволява и мнозинството от коренните хавайци.^[4]

Критиците на 14-те точки на Уилсън често изтъкват невъзможността държавните граници да се очертаят в точно съответствие с етнонационалните и за Франция, а до голяма степен и за Великобритания това става удобен довод срещу прилагането на принципа на националното самоопределение спрямо нациите, загубили Първата световна война. Тази привилегия е запазена само за народите, които се освобождават от германска, австро-унгарска и руска власт. Така в Средна и Източна Европа възникват редица нови държави — Полша, Чехословакия, Литва, Латвия, Естония и Финландия — макар че тяхната независимост е призната от Антантата след известно двоумене поради напразната надежда, че болшевишкият режим няма да се задържи дълго време в Русия. В очите на Антантата поляците, литовците, латвийците, естонците и финландците трябва да бъдат спасени не толкова от руско, колкото от комунистическо господство. Същевременно на сърбите им се позволява да осъществят най-дръзките си експанзионистични планове, като погълнат Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, както и твърде обширни земи с българско население, само и само за да запълнят вакуума, оставен подир разпадането на Австро-Унгария.^[5]

Целите на САЩ във войната се разминават напълно и с домогванията на Франция да си осигури надмощие спрямо Германия едва ли не за вечни времена. Френската непримиримост спрямо победените се дължи несъмнено и на отказа на САЩ и Великобритания да запазят военнополитическия си съюз с Франция и след края на войната, но безцеремонният диктат спрямо Централните сили разбива на пух и прах мита за войната на демокрацията срещу абсолютизма. Твърде показателен в тази насока е случаят с Унгария. Подир разпадането на Хабсбургската империя страната е прогласена за република и правителството на Михай Карои въвежда всеобщото избирателно право и насрочва избори за учредително събрание. На 20 март 1919 г. обаче Франция изисква ултимативно от унгарците да оттеглят войските си едва ли не до река Тиса и Карои си подава оставката, което разчиства пътя на местната комунистическа мрежа към властта. На 21 март Унгария е прогласена за „съветска република“. Оповестената „пролетарска диктатура“ трае 132 дена, което е достатъчно, за да бъдат публично екзекутирани 585-ма души и избити още около 2000 човешки същества. В началото на август „съветската власт“ е съборена от националните сили начело с Миклош Хорти, който изтребва на свой ред около 1500 привърженици на комунизма и налага едноличния си режим.^[6]

Показателно за атмосферата, която царува сред победителите, е и поведението на някои крайно националистични белгийски кръгове. Тези среди решават да се възползват от отказа на Нидерландия да предаде на Антантата укрилия се там германски император Вилхелм II и издигат искания за присъединяването на нидерландската част от Лимбург и Фландрия, на левия бряг на Рейн, както и на Люксембург. В следващите години тези страсти поутихват, а безпомощността на Франция и Великобритания пред Хитлер кара белгийците да се ориентират към цялостен неутралитет, като късат всякакви съюзни връзки с французите.^[7]

Белгийският максимализъм се отхвърля и от САЩ, но трагичният парадокс е, че и самите американци се мъчат да се завърнат към неутралитета си отпреди Първата световна война, макар че към това време светът вече зависи прекалено много от тях. След като Съединените щати се самозатварят в своя изолационизъм, на света не остава сила, която да може да попречи на големите диктатори да разпалят нов световен сблъсък. Втората световна война е резултат от безогледния диктат на победителите спрямо победените дотолкова, доколкото той улеснява съществено пътя на Хитлер към властта в Германия. Принципно обаче войната от 1939–1945 г. е пряк продукт на тоталитаризма и става възможна благодарение на американския изолационизъм.