Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (19) (Някои политически и историографски митове на XX век)

6. Антикомунизмът на Хитлер и „антифашизмът“ на Сталин

Поначало всеки, който опростява историята като поредица от заговори за световно господство, обикновено прикрива собствените си амбиции за завоюване на планетата. Марксизмът също се опира на конспиративното мислене и руският комунизъм се стреми да подчини цялото човечество, за да бъдело спасено от „империалистическия заговор“. По подобен начин германският националсоциализъм оправдава собственото си намерение да се натрапи на всички останали народи. Другояче казано, Хитлер се бори срещу комунизма с комунистически средства. Това е може би една от причините антикомунизмът му да не е толкова праволинеен, колкото изглежда на пръв поглед. Още през 1930 г. например той признава, че „ако е необходимо, за известно време ще има мир дори и със Сталин“^[1].

През пролетта и лятото на 1939 г. националсоциалистическа Германия направо влиза в преговори с комунистическа Русия, които завършват със сключването на „Пакт за ненападение“ на 23 август. Съветско-нацисткият съюз е доутвърден с „Договора за дружба и за границата“ от 28 септември същата година. Това е времето, когато Хитлер не се скъпи на хвалебствия по адрес на Сталин като „мъдър национален вожд“. На 20 септември 1939 г. централният орган на руската комунистическа партия в. „Правда“ със задоволство информира как „германското население единодушно поздравява решението на съветското правителство да вземе под закрила сродното на съветския народ белоруско и украинско население на Полша“. Берлинчани радостно и оживено се струпвали около окачените на публични места карти на Полша, където „придвижването на поделенията на Червената армия се отбелязва… с червени съветски флагчета“. По повод на „Договора за дружба и за границата“ от 28 септември германският външен министър Йоахим фон Рибентроп изтъква на свой ред, че „сега германско-съветското приятелство е постигнато веднъж завинаги“ и специално подчертава „приятелската и прекрасна атмосфера“ на преговорите, довели до подписването на договора: „Преди всичко обаче бих искал да отбележа извънредно сърдечния прием, който ми оказа съветското правителство, а най-вече господата Сталин и Молотов.“^[2]

Наистина Хитлер продължава да споменава от време на време за „различията“ между националсоциализма и комунизма, но това не му пречи да възхвалява двете тоталитарни държави като бранители и гаранти на мира. В реч, която произнася пред Райхстага на 6 октомври 1939 г., „фюрерът“ на Третия райх разгласява, че „различието в режимите не може да пречи на общата дейна борба за мир“. Договорът с Москва бил „основа за продължително и щастливо сътрудничество между Германия и Русия, за да се ликвидират огнищата на войната и за да се обезпечи сигурността на народите“. Нацистките големци неизменно окачествяват Франция и Великобритания като „подпалвачи на война“. Пред японски журналист германският външен министър фон Рибентроп например изтъква също на 6 октомври, че с ликвидирането на полската държава, поделена между Третия райх и Съветския съюз, било отстранено едно „размирно огнище в Европа“, с което „ще бъде направена решителна крачка за уреждането на всеобщ мир… Мисля освен това, че такова уреждане на проблема е поука за всички подпалвачи на войната и ще бъде искрено поздравено от всички миролюбиви народи. В общата си декларация Германия и съветска Русия предложиха на Англия и Франция да избират — дали искат война или мир. Решението зависи от западните държави.“ С други думи, двете западни демокрации трябва не само да се примирят с унищожаването на Полша, но и да капитулират напълно пред двете тоталитарни сили.^[3]

Многобройни са и клетвите във „вечна дружба“. На 17 октомври 1939 г. германският външен министър фон Рибентроп телеграфира на посланика на Третия райх в Москва фон Шуленбург, че „съществувалите по-рано традиционни приятелски връзки между Германия и Русия сега са възвърнати“ и че „тези връзки ще стават все по-здрави и по-здрави“. При това общуването между Москва и Берлин се опира на „здравия фундамент на сродни интереси“ между „двете най-големи европейски държави“.^[4]

В тази насока Сталин и помощниците му не остават по-назад. През 1939 г. те бързо забравят за декларацията на коминтерновския апаратчик от българско потекло Георги Димитров, оповестена през лятото на 1935 г., че „най-реакционната разновидност на фашизма — това е фашизмът от германски тип“, който „действа като ударен юмрук на международната контрареволюция, като главен подпалвач на империалистическата война, като подстрекател на кръстоносния поход против Съветския съюз“^[5].

На 1 ноември 1939 г. руският премиер Вячеслав Молотов, който е тогава вторият човек на режима след самия Сталин, разгласява пред съветското подобие на парламент, че с „Пакта за ненападение“ от 23 август „враждата, разпалвана с всякакви средства от някои държави, бе заменена от сближаване и създаване на приятелски връзки между СССР и Германия. По-нататъшното подобряване на тези нови, добри връзки намери своя израз в германско-съветския договор за дружба и за границата между СССР и Германия, подписан на 28 септември в Москва.“ В същото изказване Молотов се нахвърля върху Великобритания и Франция заради намерението им да воюват за унищожаването на хитлеризма. Това според него била „идеологична война“, „напомняща на старите религиозни войни“. „Но тези войни, продължава руският премиер, бяха по време на средновековието. Нима господстващите класи на Англия и Франция ни дърпат отново към времената на средновековието, към времената на религиозните войни?“ Една идеология можела да се харесва или не, но като всяка друга идеология хитлеристката „не може да се унищожи със сила, с нея не може да бъде привършено по пътя на войната“. Непоклатимият извод на върховния комунистически апаратчик е, че „притесненията да не би да загубят световното си господство диктуват на управляващите кръгове в Англия и Франция политиката на разпалване на война срещу Германия“. За сметка това връзките на Русия с Германия „се подобриха коренно“. Съветската външна политика тръгнала „по линията на заздравяване на приятелските връзки, на разгръщане на практическото сътрудничество и на политическата поддръжка за Германия в стремежа й към мир.“^[6]

В същия дух е и една заповед на руския военен министър и верен сталински апаратчик Климент Ворошилов от 7 ноември 1939 г. В заповедта се подчертава, че „Договорът за дружба и за границата между СССР и Германия отговаря възможно най-добре на интересите на народите на двете най-големи държави в Европа. Той е изграден върху здравата база на общите интереси на Съветския съюз и Германия и в това е могъщата му сила.“ Не са подминати и „подпалвачите“ и „агресорите“: „Европейската война, в която Англия и Франция изпъкват като нейните инициатори и усърдни продължители, още не се е разгоряла в бушуващ пожар, но като не показват воля за мир, англо-френските агресори правят всичко, за да засилят войната.“^[7]