Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (86) (Някои политически и историографски митове на XX век)

7. Падането на Стефан Стамболов

Парадоксът е, че неоправдано суровите присъди срещу Миларов и Каравелов се произнасят в момент, когато Русия е притисната от японската експанзия в Далечния изток, поради което е принудена да поохлаби хватката си върху България. Отстраняването на Бисмарк през 1890 г. бележи и безвъзратния край на Съюза на тримата императори и Германия вече не е склонна да поддържа и по-нататък балканската стратегия на Русия. Европейските монарси започват да допускат срещи с българския княз Фердинанд, макар и като частно лице, а това разширява и възможностите за женитба на младия владетел. През януари 1893 г. австро-унгарският император Франц Йозеф одобрява годежа на Фердинанд с принцеса Мария-Луиза Бурбон-Пармска, но условието е бъдещият престолонаследник на България да бъде католик, което налага промяна на Търновската конституция. С обичайното съчетание от закани, полицейски натиск и обещания Стамболов съумява да спечели стабилно мнозинство и в Четвъртото велико народно събрание, избрано през февруари. Съществена роля изиграва и желанието на твърде широки кръгове от българската общественост да видят начело на страната династия след неколковековно чуждо владичество. Гласуваните конституционни промени дават правото и на престолонаследника да не бъде задължително православен, създават две нови министерства с оглед на потребностите на стопанския напредък, намаляват броя на народните представители и уголемяват мандата на парламента от три на пет години. Одобрено е изискването всяко предложение за тайно гласуване в Народното събрание да се гласува от всички депутати, наместо да става по инициативата само на десетима народни представители, което несъмнено засилва отговорността на избраниците пред техните избиратели. Най-сетне кворумът за гласуване на законите е намален от една втора на една трета от всички народни представители, което е все пак по-добро решение от масовото гласуване с чужди карти, практикувано днес. От друга страна обаче, във Великото народно събрание занапред се изисква квалифицирано мнозинство от две трети не само за поправки на конституцията и за избор на нов княз, но и за териториални промени и за правото на монарха да бъде владетел и на чужди държави.^[1]

След като Четвъртото велико народно събрание привършва работата си, се провеждат избори за Седмо обикновено народно събрание, които са забележимо по-свободни от дотогавашната практика, но отново се отличават с ниска избирателна активност. Така или иначе, в парламента влизат доста повече опозиционни кандидати, най-вече от „Съединената опозиция“, формирана от някогашните национални консерватори начело с Константин Стоилов и либералите на Васил Радославов. Избрани са също така шестима привърженици на Каравелов, който е все още в затвора, както и първият социалист — Янко Сакъзов. Една от първите мерки на новоизбраното събрание е да премахне ограниченията, наложени върху свободата на печата през 1887 г.^[2]

Падането на Стамболов от власт се вписва изцяло в процедурите и правилата на една парламентарна и многопартийна система. Българската специфика се изразява в гнусотията на методите, с които си служат както управляващите, така и опозицията. В един момент изтъкнатият стамболовист Димитър Петков подхвърля в правителствения вестник, че консервативният деец Григор Начович „бил живял с дъщеря си“. За да си отмъсти, Начович решава да се възползва от съпругата на военния министър Михаил Савов, която се е прочула с лекото си поведение. В присъствието на подбрани свидетели г-жа Смарайда Савова е приканена да „признае“, че имала любовна връзка със Стефан Стамболов. „Самопризнанията“ й се подслушват от съпруга й в съседната стая. Обезумял от ревност и унижение, подполковник Савов приканва министър-председателя на дуел, но Стамболов му отказва със смях. Тогава Савов си подава оставката и на мястото му Стамболов иска да назначи подполковник Кръстю Маринов, но Фердинанд отказва да подпише съответния указ и налага своя кандидатура в лицето на Рачо Петров. През май 1894 г. князът заминава на едноседмично пътуване в чужбина и оставя Стамболов за свой наместник, но нарежда на Рачо Петров „да не препраща“ на премиера „за подписване доклади и укази по Военното ведомство.“ Наистина според Търновската конституция за княжеските актове е достатъчен и подписът само на един от министрите, но Фердинанд грубо накърнява правителствената йерархия. Когато научава за това, Стамболов предлага за пореден път да се оттегли, но за негова неприятна изненада владетелят не само не го моли да остане на поста си, както преди, а приема оставката му и натоварва опозиционния лидер Константин Стоилов да формира служебен кабинет, за да проведе предсрочни парламентарни избори.^[3]

Като държавник Стефан Стамболов не е примерен демократ, но не е и диктатор. Основните разпоредби на Търновската конституция се спазват не по-лошо, отколкото по времето на двете правителства начело с Петко Каравелов през 1880–1881 и през 1884–1886 г. Развитието на българския парламентаризъм под управлението на Стамболов нагледно показва как отслабването на руския натиск, а това означава и на терористичните удари на Азиатския департамент, неизбежно води и до рязко намаляване на случаите на накърняване на личните права и свободи в България. Оставката и падането на Стамболов през май 1894 г. е резултат именно на тази еволюция, а не толкова на сметките и интригите на Фердинанд. Ако след 1989 г. България има несравнено по-добри изходни позиции за присъединяването си към НАТО и Европейския съюз, отколкото Украйна, Беларус, Молдова, Грузия или Армения, то това се дължи преди всичко на онзи инстинкт за национално самозапазване, който се олицетворява от Стамболов.