Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (34) (Някои политически и историографски митове на XX век)

8. Антисоциализъм и антисоциалдемократизъм

Антикапитализмът не пречи ни най-малко на дълбоката враждебност на тоталитаризма към социалистическите и социалдемократичните партии, макар че те на пръв поглед се стремят към същото, а може би именно поради това. Работата е там, че партиите на Втория интернационал смятат да осъществяват програмите си, като се придържат непоклатимо към принципите на парламентарната демокрация. Според доминиращото гледище условията за „пролетарска революция“ ще назреят едва тогава, когато се пролетаризира мнозинството от населението — нещо, което никога не се случва. Още в началото на XX в. германският социалдемократ Едуард Бернщайн, който е на всичкото отгоре зет на Маркс, има сериозни причини да се усъмни в предсказанията на своя тъст. Бернщайн констатира, че капитализмът е по-жизнен и по-гъвкав, отколкото е предполагал Маркс. Едно достатъчно високо равнище на производството можело да наведе на мисълта, че е възможно да се стигне до постепенното изчезване на класовите различия. При тази ситуация „пролетариатът“ трябвало да се насочва не към революционна катастрофа, а към подобряване на ситуацията му посредством реформите, благодарение на които „работническата класа“ щяла да се сдобива с все по-голямо влияние, докато започне на края да играе ръководна роля в държавата и обществото. Както Ленин, така и младият Мусолини настървено отхвърлят обаче реформизма като недопустим компромис с „буржоазията“ и като търгашество с революционните идеи.^[1]

Освобождението на социалдемокрацията от марксизма е твърде бавен и продължителен процес, който завършва едва с официалния отказ на Германската социалдемократична партия от доктрината на Маркс през 50-те години на XX в. Прави обаче впечатление, че все по-истеричните изблици на Ленин и Мусолини срещу социалреформизма започват още при първите опити да се намерят по-компромисни решения. Това навежда на мисълта, че революционният патос на екстремистите се дължи на тяхната безпомощност пред масовата демокрация. Работата е там, че умерените социалисти и социалдемократите търсят поддръжка в същите среди, от които набират фанатичните си привърженици и тоталитарните партии. Неслучайно именно през август 1917 г., когато шансовете на Русия да се превърне в действаща демокрация стават все по-реални, Ленин бичува доскорошните си съпартийци заради това, че са забравили Маркс и неговата „забележителна критика на парламентаризма“. Вождът на руските болшевици отдава тази „забрава“ на „господството на социалшовинизма и опортюнизма“, както и на „министрите и парламентаристите по професия, изменниците на пролетариата и «практичните» социалисти“.^[2]

Както се видя, от март 1919 г. нататък Мусолини и неговите фашисти атакуват с подчертано настървение не само комунистите, но и социалистите, а убийството на социалистическия депутат Матеоти става повод за забраната не само на социалистическата, но и на всички останали партии без фашистката. За Хитлер пък социалдемокрацията не е нищо друго освен форма на „разложителната еврейска дейност“ и германските социалдемократи също стават едни от първите жертви на националсоциалистическия терор. На пръв поглед Ленин е в тази насока по-гъвкав. В първото си правителство след 7 ноември 1917 г. той допуска и хора на ляворадикалната Социалреволюционна партия (т.нар. „леви есери“ от руския изговор на абревиатурата СР) и не бърза да забрани Руската социалдемократична работническа партия, известна като партията на „меншевиците“. Пълното ликвидиране на Социалреволюционната и меншевишката партия или по-точно на онова, което е останало от тях, настъпва чак през 1921 г. След като наследява Ленин, Сталин неизменно окачествява социалдемократите като „социалфашисти“. През лятото на 1935 г. той изведнъж решава, че те са му потребни като съюзници срещу германския националсоциализъм, но това сътрудничество предварително обрича партиите на Втория интернационал. Показателен за впечатлението от „единните фронтове“ между комунисти и социалисти, които се създават от 1935 г. нататък по директивата на Москва, е по-късният коментар на Чърчил, че „съветските комунисти мразят крайнолевите политици дори повече от торите или либералите“ и че „колкото по-искрено човек споделя идеите на комунизма, толкова по-ненавистен е той за съветските държавници, освен ако стане партиен член.“^[3]

Подир Втората световна война онези социалисти и социалдемократи, които оцеляват от сталинската месомелачка в страните, окупирани от „червената армия“, имат привилегията да се влеят в съответните компартии, но като се подчинят изцяло на марксистко-ленинските догми. В Полша и в руската окупационна зона на Германия това „сливане“ или по-точно поглъщане се придружава от преименуването на местната комунистическа структура. Разбира се, това в никакъв случай не прави „Полската обединена работническа партия“ или „Германската единна социалистическа партия“ по-малко комунистически.^[4]