Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (60) (Някои политически и историографски митове на XX век)

4. Целите и средствата на хитлеристката дипломация

По всичко личи, че под „гнила дъска“ трябва да се разбира пропуснатата възможност за разпалване на общоевропейски сблъсък. Във всеки случай, за разлика от Ленин и Сталин Хитлер не иска да предизвиква нова световна война поради очевидния факт, че Германия няма ресурсите за такъв конфликт. По принцип „фюрерът“ възнамерява да осъществи целите си, като завладява страните една подир друга, след като е изолирал жертвата си до степен, че със сигурност никоя държава не би се притекла в нейна помощ. Когато обаче Хитлер идва на власт на 30 януари 1933 г., Германия е съсипана от „Голямата депресия“ и има под ръка всичко на всичко 100 000 професионални войници. Най-вече на това се дължи и първоначалната предпазливост на Хитлер, стигаща дотам, че той оставя по местата им едва ли не всички дипломати от старата пруска и ваймарска школа. Така в повечето европейски държави без комунистическа Русия се създава илюзията, че националсоциалистическият режим няма да надхвърли рамките на традиционната политика на Ваймарската република за ревизия на Версайския договор.^[1]

Още на този ранен етап обаче Хитлер е склонен да прибягва и към някои революционни методи, които напомнят на подривно-терористичните похвати на комунистическа Русия. Такъв е например случаят с пуча на австрийските националсоциалисти през юли 1934 г., когато е убит канцлерът Енгелберт Долфус. Рязката реакция на фашистка Италия, която показва готовност да воюва срещу Германия заради Австрия, убеждава Хитлер, че най-непосредствената цел трябва да бъде отхвърлянето на военните забрани на Версайския договор. Тези ограничения са денонсирани едностранно през март 1935 г. с въвеждането на редовна германска армия от дванадесет корпуса и тридесет и шест дивизии.^[2]

При тази ситуация в Лондон решават да си осигурят някои гаранции поне в областта на военноморските въоръжения. На 18 юни 1935 г. германският посланик в Лондон Йоахим фон Рибентроп и британският външен секретар Самюъл Хор сключват споразумение, според което Германия се задължава да поддържа флота, ненадхвърляща 35% от британската, а пропорцията между британските и германските подводници е определена на 100:45, като при извънредни случаи Третият райх има правото да надскочи този процент. Така Лондон сам спомага за официалната отмяна на военните ограничения на Версайския договор. На всичкото отгоре в Берлин знаят много добре, че в близките десет години Германия няма да може да надмине тавана от 35%. Всъщност Великобритания се е съгласила с изграждането на германската флота според плановете на Хитлер.^[3]

Завладяването на Етиопия от Италия позволява на Хитлер да действа безнаказано и по-нататък. Той не само отказва да прилага санкции спрямо Рим, но се възползва от новосъздалата се ситуация, за да започне да се сближава все по-тясно с италианския диктатор. През март 1936 г. Германия ремилитаризира Рейнската зона, което вече излиза извън границите на традиционния ваймарски ревизионизъм, тъй като броени месеци преди това Хитлер публично е признавал, че за разлика от Версайския диктат Локарнските споразумения били подписани доброволно от Берлин.^[4]

Санкциите на Обществото на народите срещу Италия не спасяват независимостта на Етиопия, но водят до изпадането на повечето средни и малки държави от Средна и Югоизточна Европа в още по-голяма обвързаност с германския пазар. През втората половина на 30-те години на XX в. Германия заема около половината и дори над половината от външната търговия на страни като Унгария, Югославия, Румъния, България и Гърция. Хитлер дава на Мусолини щедри уверения, че щял неизменно да зачита специалните интереси на Италия в Дунавския басейн, на Балканите и в Средиземноморието. „Фюрерът“ знае отлично обаче, че винаги може да шантажира съответните страни с монополните позиции на германския пазар и „дучето“ губи всякакви възможности за влияние върху региона.^[5]

В началото на юли 1936 г. Мусолини направо изтъква на новия австрийски канцлер Курт фон Шушниг, че като „немска страна“ Австрия не можела да провежда антинемска политика. Това е равносилно на отказ от страна на Италия да брани и занапред независимостта на Австрия спрямо Германия и на 11 юли фон Шушниг и специалният германски пратеник във Виена Франц фон Папен подписват споразумение, според което Третият райх признава суверенитета и териториалната цялост на Австрия и дори обещава да не се намесва във вътрешноавстрийските работи, но фон Шушниг трябва да включи двама националсоциалисти в кабинета си. Освен това Австрия се признава за немска държава и се задължава да провежда политиката си в съответствие с интересите на двете немски държави. Така Хитлер прави решителна крачка към превръщането на германско-австрийските връзки във „вътрешногерманска работа“.^[6]

По време на гражданската война в Испания националсоциалистическа Германия и фашистка Италия действат заедно в помощ на Франко, но подобно на Сталин, който се солидаризира с народофронтовския режим, Хитлер подпомага „националните сили“ само дотолкова, доколкото да удължава максимално сблъсъка. За сметка на това Мусолини, макар че е твърде изтощен от етиопската авантюра, хвърля всичките си сили на страната на франкистите, което го прави още по-зависим от волята на Хитлер.^[7]

На 25 ноември 1936 г. Третият райх и Япония сключват Антикоминтерновския пакт, който на пръв поглед е насочен изключително срещу комунистическа Русия. Според тайния протокол към пакта в случай на непредизвикано нападение от руска страна Германия и Япония се задължават да се консултират за мерките, които ще вземат „за опазване на общите си интереси“. Освен това Берлин и Токио не трябва да предприемат „никакви мерки, които могат да бъдат благоприятни за Съветския съюз“. Двете договарящи се страни си обещават също така да не влизат в никакви политически споразумения с Русия, които биха били в разрез с Антикоминтерновския пакт, без предварително съгласие помежду си.^[8]

Официалното наименование на германско-японския съюз не е обаче „антисъветски“, а „антикоминтерновски“, което сякаш оставя отворена вратичка за бъдещи сделки с Москва. Твърде е показателно, че през декември същата година Сталин споделя в тесен кръг, че „в най-скоро време ще подпишем пакт с Германия“. Към това време, благодарение на шпионската си мрежа и по-специално на д-р Рихард Зорге, служещ в германското посолство в Токио, руският диктатор вече е запознат и с текста на тайния протокол към пакта.^[9]

Не по-малко показателно е и това, че към края на 1937 г. Хитлер е повече или по-малко сигурен, че Сталин няма никакво намерение да воюва заради Австрия, макар и към Антикоминтерновския пакт междувременно да се е присъединила и Италия. Преди да пристъпи към поглъщането на родната си Австрия, „фюрерът“ прави нова голяма крачка към пълната нацификация на държавния апарат, като уволнява външния министър Константин фон Нойрат, военния министър Вернер фон Бломберг и главнокомандващия Вернер фон Фрич. И тримата не са националсоциалисти, а принадлежат на старата пруска аристокрация, като фон Нойрат е бил член на Националната народна партия преди нейното „саморазпускане“. Мястото на фон Нойрат се заема от верния националсоциалистически апаратчик Йоахим фон Рибентроп, а военното министерство се реорганизира във върховно командване на въоръжените сили (на немски „Oberkommando der Wehrmacht“ или „O.K.W.“), начело на което застава самият Хитлер като върховен главнокомандващ.^[10]

През март 1938 г., след една инсценирана „националсоциалистическа революция“ Австрия е окупирана от „вермахта“ и заличена от политическата карта на Европа. Франция реагира с устни протести, тъй като не може да направи нищо срещу Третия райх без Великобритания, а на този етап британската общественост не може да допусне мисълта да се бие срещу Германия заради земи, които всички смятат за немски. Поради същата причина Франция изоставя на милостта на Хитлер и Чехословакия. В края на юни 1938 г. германският посланик в Москва фон Шуленбург пък телеграфира до Берлин, че Съветският съюз „по всяка вероятност няма да тръгне да брани една буржоазна държава“ като Чехословакия.^[11]

Судетският край, който Прага отстъпва на Берлин по силата на Мюнхенския диктат от 29–30 септември 1938 г., също е населен предимно с немци. „Фюрерът“ не само е съумял да изолира Чехословакия от нейните съюзници, но е направил от Полша и Унгария съучастници в подялбата на чехословашката плячка.^[12]

Още в момента, когато британският премиер Чембърлейн уверява ликуващите си посрещачи в Лондон, че е осигурил мир за своето поколение, в Москва вече си дават много добре сметка, че сблъсъкът между Германия и Великобритания е неизбежен. Руският външен министър Литвинов откровено дава да се разбере, че е по-вероятно да се стигне до съветско-нацистка спогодба, отколкото до война между Германия и Русия: „Хитлер ще може да нападне Великобритания или СССР. Той ще избере първото решение… и за да осъществи резултатно това начинание, той ще предпочете да постигне споразумение със СССР.“^[13]

Не закъсняват и жестовете, подсказващи, че една сделка с Берлин се предпочита като решение и от Москва, което като че ли проличава и от развитията в Испания. На 6 март 1939 г. републиканският генерал Сегисмундо Касадо извършва с поддръжката на социалистите преврат срещу премиера на народофронтовското правителство Хуан Негрин, който не е комунист, но се подчинява изцяло на съветските директиви. За отбелязване е, че сталинската агентура в лицето на „Службата за военно разузнаване“ не попречва на заговора на Касадо, макар и сигурно да е знаела за него. Хуан Негрин е принуден да избяга с колегите си по въздуха във Франция. Касадо оповестява, че се стреми към „мир с чест“ и се опитва да постигне някакъв компромис с Франко, но вождът на националните сили иска безусловна капитулация, а комунистите вдигат въоръжен метеж. По този начин от двустранна гражданската война в Испания се превръща в тристранна, като дните на народофронтовския режим са преброени. На 26 март Франко превзема столицата Мадрид, а на 28 март франкистките сили вече са превзели и „всички останали градове на червена Испания“. Както изглежда, Сталин е решил да се откаже временно от Испания, за да улесни разбирателството с Хитлер.^[14]

Руският диктатор е информиран от шпионската си мрежа за твърдото намерение на Хитлер да доунищожи Чехословакия, както и за все по-грубия германски натиск върху Полша да влезе в Антикоминтерновския пакт и да осигури на Берлин екстериториална шосейна и железопътна връзка с Източна Прусия. На 10 март 1939 г. Сталин смайва света, като разгласява публично, че съветската външна политика трябва да се стреми „към мир и укрепване на търговските връзки с всички страни“ и че СССР не бивало да допусне да бъде вмъкнат „в конфликт от провокаторите на войната, които са привикнали да вадят кестени от огъня с чужди ръце“.^[15]

По този начин Сталин фактически денонсира съюзния си договор с Франция и направо подканя Хитлер да осъществи следващата си агресия. В нощта на 15 срещу 16 март 1939 г. Германия окупира Чехословакия. Под прекия натиск на Берлин Словакия прогласява своята независимост, а Чехия е превърната в германски протекторат под името „Чехия и Моравия“. Подтикнати от Хитлер, унгарците завземат Подкарпатска Украйна и се сдобиват с обща граница с Полша. Едва в този момент британската общественост разбира, че Третият райх се е устремил към експанзия в източна посока и че това ще застраши не само британската колониална империя, но и самото съществуване на Обединеното кралство. Правителството на Чембърлейн няма друг избор, освен да даде едностранни гаранции на Полша и да предприеме опит за сключване на съюз с Русия, тъй като Хитлер може да бъде спрян единствено от военнополитически блок между Лондон, Париж и Москва.^[16]