Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (20) (Някои политически и историографски митове на XX век)

7. „Крайното решение“ и катастрофата на националсоциалистическа Германия

Разбира се, и Хитлер, и Сталин си дават много добре сметка, че домогванията им да завладеят света предопределят временния характер на съюза помежду им. Маските падат с изпреварващото нападение, което националсоциалистическа Германия предприема срещу комунистическа Русия на 22 юни 1941 г. За броени седмици „вермахтът“ нахлува дълбоко в руската територия и репресивните служби на Третия райх, пък и не само те, имат пълна възможност да осъществят на практика плановете на своя „фюрер“ за прочистването на Земята от „нисшите раси“. По всичко личи, че зловещото „крайно решение“ за физическото изтребване на цялата еврейска общност в Европа е взето именно след началото на нацистко-съветската война, тъй като през лятото на 1940 г. все още се умува по един план за преселването на 4 милиона европейски евреи на остров Мадагаскар. Около година по-късно този план вече се смята за „остарял“ и на 31 юли 1941 г. Гьоринг, който е вторият човек в Третия райх след самия Хитлер, издава заповед до началника на Главната служба за сигурност Райнхард Хайдрих да започне да изпълнява мерките по осъществяване на „крайното решение“. На 20 януари 1942 г. в берлинското предградие Ваанзее се провежда специална конференция за координиране на работата на отделните служби по изтребването на евреите. Като основен метод изпъкват фабриките на смъртта, които започват да се изграждат най-вече в Полша, но някои от мерките болезнено напомнят на комунистическите похвати. До края на 1941 г. наред с масовите разстрели се прилага „бавното убиване чрез насилствен труд и недояждане“, тъй като на нацистките власти им трябва известно време, за да изградят лагерите със съответните газови камери и крематориуми. Дори и след като фабриките на смъртта заработват с пълна пара, гладът и насилственият труд си остават широко употребявани средства за геноцид.^[1]

Твърде много се е разисквало по проблема за причините, поради които Хитлер решава безвъзвратно да унищожи физически евреите едва след като се счепква в борба на живот и смърт със Сталин. Както изглежда, решението е взето подир японското нападение срещу Пърл Харбър на 7 декември 1941 г., тъй като чак тогава войната става наистина световна и Хитлер ще да си е дал сметка за това. На всичкото отгоре в същия момент руснаците съумяват не само да спрат германците, но и да преминат за пръв път в контраофанзива. Твърде е възможно перверзната логика на националсоциалистическия вожд да е възприела тези кардинални събития за поредна агресия на световното еврейство. От друга страна, при напредването си в руска територия германците се натъкват на не един сталински лагер или затвор и тъкмо те намират и масовия гроб на 17-те хиляди пленени полски офицери, избити по заповед на Сталин непосредствено след нацисткото нахлуване в Русия. По всичко личи, че именно в този момент Хитлер може да е решил, че ще съумее да победи болшевизма, ако прибегне до неговите методи и тъй като болшевизмът според него е еврейско дело, то евреите стават и главната жертва на развихрилата се националсоциалистическа месомелачка. Факт е във всеки случай, че Третият райх настига и задминава комунистическите мащаби на масово изтребване на човешки същества едва след началото на войната срещу Съветския съюз.^[2]

Както и при Първата световна война, победата във Втората световна война е на страната на онази коалиция, в която участват Съединените щати. Американците се съюзяват със Сталин срещу Германия и Япония поради простата причина, че контролът на националсоциалистическа Германия върху източното атлантическо крайбрежие и евентуалното завладяване на тихоокеанския басейн от японците биха застрашили самото съществуване на САЩ като държава. Без гигантската помощ, оказана от Вашингтон в храни, оръжие и техника, Москва надали би се справила с „вермахта“. Съществена роля за катастрофата на Третия райх изиграва и това, че националсоциализмът е всъщност краткотрайно умопомрачение в хилядолетната история на Германия, макар че десетилетия след края на войната твърде много автори се мъчат да намерят корените на „германската лудост“ в Тридесетгодишната война и дори в картините на Албрехт Дюрер.^[3]

Хитлер си има своите екзотични, но истерични привърженици и днес. Националсоциалистическият мит не е напълно погребан и поради това, че и сега е сравнително лесно една общност от хора да се насъска срещу друга по-малобройна общност, като се използва дълбоко вкорененото недоверие към всеки, който се различава по нещо от мнозинството. В такъв смисъл историята на националсоциализма също си остава недовършена така, както не е дописана и историята на комунизма.