Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (8)

7.
Един голям ден

— Усетих, да… усетих нещо… нещо мощно… нещо, което чакам отдавна, много отдавна… Като си помисля, че накарах да търсят детето в този свят… през цялото това време… а то не било там…

— Господарю? Господарю, добре ли сте?

Младежът с обръсната глава, облечен в бяла роба, колебливо се приближи до силуета, изправен в полумрака в дъното на стаята със сиви каменни стени. Помещението беше претъпкано с мебели, отрупани с невероятно количество разнородни инструменти и книжа.

— Да, да… Добре съм… Дори много добре…

Младежът замръзна. От глухия шептящ глас на онзи, когото беше нарекъл „господарю“, кръвта му започна да се вледенява.

— Донеси ми нещо за пиене. Това трябва да се отпразнува. Днес е един голям ден.

Момъкът се втурна по извитите стълби, без дори да затвори вратата след себе си.

В мрака силуетът се раздвижи и започна да крачи в дъното на стаята, едва осветявана от малко прозорче. Сякаш влачеше сянка по дирите си.

— Скоро… скоро ще настъпи часът на триумфа!

Слугата се върна задъхан, като носеше голяма метална чаша. Поспря, колкото да обърше с крайчеца на робата си избилата по челото му пот, и предпазливо пристъпи.

— Вашата бира, господарю!

— Остави я тук…

Момчето изпълни заповедта и отстъпи крачка назад.

Тайнственият силует се приближи до масата. Това, което отдалече изглеждаше като зрителна измама, беше самата истина: мракът действително се придвижваше с него! И фигурата, която този мрак прикриваше, макар и неоспоримо човешка, едва се виждаше. Тъмен воал се спусна над чашата.

— Вдигам наздравица за Таркен… И за всички, които се издигнаха към светлината благодарение на неговия ефект…

Господарят се изсмя. Младежът с робата отправи една молитва към всемогъщия Бохор наказанието му да свърши по-скоро. Той ненавиждаше тази кула, мразеше тази стая, отрупана със странни предмети и неразбираеми книги. Впрочем никой не обичаше да се отзовава на повикванията на господаря и слугите му си хвърляха жребий за това. Той никога нямаше късмет.

— Иди да ми намериш Ломго… И му кажи да донесе нещо за писане.

Слугата не чака да му повтарят и като благодари наум на Бохор, който бе благоволил да изпълни молбата му, отново изчезна с удивителна скорост по стълбите.

Скоро след това в тъмното помещение се появи друго лице. Висок и слаб, с бръсната глава като на слугата, с пронизващ поглед като на хищна птица, на каквато всъщност приличаше, писарят ни най-малко не изглеждаше ужасен от тайнствения силует.

— Викали сте ме, господарю?

— Да. Седни, Ломго, и записвай! После лично ще занесеш посланието на нашия приятел. Да не забравиш златото, което прибавяме.

Нов пристъп на подигравателен смях отекна в стаята. Ломго изкриви уста в усмивка.

— Изглежда сте в добро настроение, господарю.

— Да, в много добро настроение. Цяла вечност не съм бил в толкова добро настроение.

— Да не би да сте видели добро предзнаменование по вътрешностите на някой плъх?

— Повече от това, Ломго, много повече… Обещание… обещание за изпълнение…

Писарят сключи вежди.

— Не разбирам, господарю.

— Няма значение, няма значение. Свикнал съм. Аз разбирам и за онези, които не разбират. Задоволи се да пишеш и да правиш каквото ти казвам.

Ломго прехапа устни. Той имаше твърде високо мнение за себе си и мразеше да го унижават по този начин. Въпреки това се насили да се усмихне и наведе глава. Господарят беше могъщ. Много могъщ. Може би прекалено. С едната ръка постави голям бял лист върху плота за писане. С другата, на която липсваше един пръст, взе едно перо, потопи го в мастилницата и зачака.

* * *

Когато писмото бе написано, Ломго каза „довиждане“ и изчезна. Обвитият в мрак силует отиде до вратата, затвори я и я заключи, а после застана в средата на стаята. Там като че ли внезапно бе обзет от някаква лудост: започна да танцува, широко размахвайки ръце, като напяваше странна мелодия. Внезапно стаята се озари от светлина и всичко изчезна — и силуетът, и сумракът — сякаш някаква бездна го бе засмукала изведнъж.