Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (35)

34.
Пясъчните хора

Припичаше огнено слънце. Двете момчета, в плен на боктата — широката скална плоча, която ги пазеше от Хищната пустиня — вече изпитваха жестока жажда. Гиймо бе извадил от чантата си вирдуанското наметало, което бе останало в повече при разпределянето на вещите между приятелите в Ис, и го бе дал на Кайл, за да се покрие с него. Той пък бе седнал с щръкнали колене, скрил глава в ръцете си, и не помръдваше. Гиймо беше изправен и оглеждаше хоризонта с ръка над очите, за да не бъде ослепен от ярката светлина.

— Имаме посетители! — изведнъж се провикна той. — Като че ли някакви хора идват насам!

Кайл скочи на крака и се втренчи в пустинята в посоката, където сочеше приятелят му. Действително група хора със сини одежди и дълги пушки идваха право към тях.

— Този път наистина сме загубени — помрачня Гиймо. — Това сигурно е военен отряд от Фергана, който е изпратен да ни залови!

Кайл не отговори.

— Мътните го взели, и дори не можем да напуснем този камък! В капан сме! Притиснати сме като плъхове! Да не би да ти е смешно? — гневно се обърна той към Кайл, който наистина се усмихваше при гледката на развълнувания си приятел.

— Радвам се, че скоро ще можем да пием вода! — спокойно отвърна момчето.

— Да бе! — простена Гиймо. — Ще пием вода в килия, където ще гнием в очакване да бъдем обесени, и това ако е повод за радост!

Сините хора бавно приближаваха. Гиймо разгледа странната им екипировка: хитроумна система от кожени ремъци придържаше краката им към широки камъни, които използваха като снегоходки, а си помагаха и с нещо като щеки — тояги, които наместо колелца в долната част имаха камъни.

— Ето как ставало! — плесна се по челото Гиймо. — Само като си помисля, че преди пет минути, когато ги видях как наближават, без да потъват в пясъка, исках да избягам от боктата!

— Това щеше да бъде непоправима грешка — бе лаконичният коментар на Кайл, който, изглежда, добре се забавляваше. — Пясъчните хора си имат начин да ходят посред бял ден така, че пясъците да не ги погълнат!

— Това не са ли търговци от Фергана? — учуди се чиракът.

— Търговци ли? Посред бял ден в Хищната пустиня? Не, повярвай ми: това са Пясъчните хора! За да бъда по-точен, Синьото племе.

Внезапно чудноватите люде бяха обхванати от възбуда и като ги сочеха с ръка и надаваха викове, размахаха пушки над главите си.

— Ще ни наранят ли? — разтревожи се Гиймо.

— Не, сигурен съм — усмихна се Кайл.

Кайл не лъжеше. Малката група Пясъчни хора прояви шумно радостта си, че ги е открила — с подсвирвания и възгласи. Отрупаха младия роб и Гиймо с всевъзможни жестове на внимание. Гиймо така и не разбираше с какво бяха заслужили подобни почести, но много скоро забеляза уважението, с което всички тези мъже се отнасяха към приятеля му. Дадоха им да пият леко подсолена вода. После ги настаниха на раменете на най-яките измежду спасителите и групата отново потегли. Скоро боктата, която ги бе приютила, се изгуби от погледите им.

— Нямах удобен случай да ти го кажа — обясни Кайл в отговор на удивлението, което четеше в очите на Гиймо, — но аз съм син на водачите на племето на Пясъчния народ.

— Как така син на водачите?

— Това означава — обясни Кайл, който се стараеше, както и приятелят му, да мърда колкото може по-малко, за да не наруши равновесието на носача си, — че когато съм бил бебе, са ме намерили край един от нашите кладенци с изворна вода. За моя народ водоизточниците са свещени места. Тогава Пясъчните хора решили, че боговете са ме поверили в техните ръце и за да ги почетат, помолили водачите си да ме отгледат. Ето как съм станал син на водачите на трите племена, които съставляват моя народ.

— Значи не знаеш кои са истинските ти родители? — попита Гиймо.

Кайл помрачня. Отговори глухо:

— Не.

— Е, тогава има едно нещо, по което си приличаме — рече Гиймо с глас, който трябваше да звучи успокоително. — Всъщност половин нещо: аз никога не съм познавал баща си.

С тази болезнена мисъл Гиймо потъна в мълчание. Внезапно сякаш видя усмихнатото лице на майка си и изведнъж си спомни, че всичко, което обичаше, целият му живот беше на светлинни години от тази пустиня.

Към действителността го върна неговият носач, който се оплака, че не може да пази равновесие.

Няколко часа по-късно пристигнаха в огромен палатков лагер, разположен върху гигантска бокта на дъното на една котловина.

Появата им предизвика неописуем възторг.

— Хич не се оплаквам, че пристигнахме — изсумтя Гиймо. — Наистина може да ти прилошее на гърба на някой, който се клатушка, когато върви.

— Зле ли ти е? — сияещ от радост го попита Кайл. — Блед си като платно!

— А на теб ей сега ще ти причернее, ако не престанеш да ми се подиграваш!

— Наместо да се жалваш, помисли за човека, който те носеше на раменете си!

Докато си разменяха любезности, щастливи от развоя на приключението, около тях се беше натрупало множество. Един висок и много слаб мъж, увит като всички в дреха от синьо платно, излезе от тълпата, грабна Кайл и го стисна в прегръдките си. Момчето му каза нещо и мъжът се обърна към Гиймо:

— Ти си помогнал на сина ми да избяга. Моето племе е твое племе.

Говореше на ска със спокоен и сериозен глас. Гиймо заключи, че това трябва да е един от тримата водачи на Пясъчните хора и следователно един от тримата бащи на Кайл. Мъжете, жените и децата се заблъскаха около него, като го приветстваха. Съпроводиха го до една голяма палатка, която приличаше на шатра. Сложиха го да седне и му донесоха ядене и пиене.

Скоро след това при него дойде и Кайл. Веригите му бяха свалени и той беше облечен в дрехите на Пясъчните хора, с тази разлика, че тъмносиньото бе съчетано с червено и бяло.

— Трите племена са мои — обясни момчето, което ходеше гордо и напето в новите си одежди. — Трябва да уважа и трите, като нося цветовете им.

— Добре, сега какво ще предприемем?

— А, да! — каза Кайл, като се отърси от мислите си. — Е, тази вечер племето организира празник в твоя чест.

— Добре, чудесно. Само че… дали утре някой ще може да ме заведе до пътя за Ядигар? Извинявай, че може да ти разваля празничното настроение, но дните си минават, а не разполагам с много време.

— Лично аз ще те заведа — успокои го Кайл. — Но не съм сигурен, че това е добра идея. Ядигар не се ползва с добро име.

— Може и да не е много добра идея — съгласи се Гиймо, — но е единствената.

— Е, утре ще видим — рече Кайл. — А сега да празнуваме!

Гиймо призна, че има право, и възвърна усмивката си.

* * *

— От какво преживява народът ти? — попита Гиймо Кайл, който бе седнал до него на едно от дървените столчета, покрити с кожа, разположени около дълга ниска масичка, отрупана с храна и напитки.

Нощта беше вече настъпила, а празникът, веселата глъч, от който се носеше от всички страни на боктата над заспалата пустиня, беше във вихъра си. Момичета на тяхната възраст изпълняваха Танца на пустинята. Недалече под окуражаващи възгласи на тълпата един мъж изтръгваше прекрасни звуци от черна метална флейта.

— Моят народ се прехранва главно от търговия на тамбури. Това са пурпурни кристали с форма на цвете, които се откриват в пустинния пясък — отвърна Кайл след кратко мълчание. — Това ни позволява да купуваме всичко необходимо за съществуването ни. Така можем да продължим да живеем като номади, от бокта на бокта, от извор на извор.

— Завиждам ви — въздъхна Гиймо. — Изглеждате щастливи.

— Знаеш ли, невинаги е било така — продължи Кайл. — Сред хората от Пясъчния народ се говори, че някога, много отдавна, нашите племена са принадлежали към народ, който пътувал от свят на свят, както правим ние от извор на извор. Един ден трите племена, които тогава били обединени, се намирали в Несигурния свят. Великият водач, който единствен знаел как се преминава от свят в свят, внезапно умрял и отнесъл тайната със себе си. Оттогава сме осъдени да живеем в тази опасна пустиня.

— Красива история — трогна се Гиймо. — Но дали е само легенда или действително събитие?

— Никой не знае това. Но от онези древни времена все пак нещо сме запазили: церемонията на Мъртвата луна. Ще я видиш тази нощ, скоро наближава часът. Цикълът започна.

Момчетата си поговориха още малко. После флейтата замлъкна, а заедно с нея — песните и смеховете.

По призива на предводителя членовете на племето се насъбраха под звездното небе. Всички се хванаха за ръце. Отпред се виждаше издълженият силует на водача, който започна да заема различни положения с тялото си, а хората повтаряха движенията му един след друг. Човешката верига изглеждаше така, сякаш бе задвижвана от собствен вътрешен живот, също като змия. После мъжът затананика глуха песен, чиито думи отдавна никой не разбираше, според признанието на Кайл. Странният ритуал продължи десетина минути, после всеки се върна към заниманието си и празникът продължи.

— Това е нашият начин да не забравяме съвсем далечното минало — обясни Кайл, когато се върна на столчето.

Но Гиймо вече не го слушаше.

Бе отворил черния си кожен бележник и трескаво записваше всичко, което беше чул и видял по време на церемонията.