Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (31)

30.
Ловджийката

Замъкът Гор, който в действителност беше по-скоро една безформена купчина, някакво подобие на крепост, отколкото замък — където Кушумай бе отвела Амбър след изтощително препускане — издигаше острите върхове на оградната си стена върху изкуствено възвишение, в центъра, на което беше направена широка поляна. Един поток беше отклонен и вкаран в дълбоки ровове, преди да се върне в леглото си и да продължи обичайния си ход. Подвижен мост водеше към главната порта на крепостната стена, през която се влизаше в просторен двор. Три дълги сгради очертаваха границите му. В едната се помещаваше оборът, а в другите две — спалните, кухнята и една голяма зала, която служеше за всекидневна на двадесетината мъже, съставляващи гарнизона на замъка. Стражевата пътечка беше прокарана върху покривите на постройките. В средата на двора се издигаше триетажна четвъртита кула с най-обикновен дъсчен покрив.

Тук всичко беше от дърво.

— Не съм построила Гор, за да се пазя от хората — бе обяснила Кушумай на Амбър още щом пристигнаха. — Това е работа на гората. Замъкът ми просто отклонява прекалено любопитни или прегладнели диви зверове.

Хората на Кушумай, които в този момент бяха в замъка, изразиха радостта си, че виждат своя водач, след което се заеха с конете. Младата жена и Амбър отидоха право в кулата, където ловджийката живееше сама. Долният етаж служеше за склад и изба. В центъра му имаше кладенец с винаги прясна вода. На първия етаж се намираха сандъците с бельо, едно огромно легло, два големи фотьойла, шкаф с различни оръжия — и всичко това служеше за мебелировка на голяма стая, отоплявана от ъглова камина от плътен черен метал, здраво закрепена върху камъни. Навсякъде бяха разхвърляни кожи.

— Последният етаж е само мой — бе предупредила Кушумай. — Там никой още не е влизал и няма да влезе.

Един ловец дойде да запали свещите на голям свещник в средата на помещението. Той бе сменил бойните си доспехи с удобни кожени дрехи, а меча — с кама.

Кушумай нареди да им донесат вечерята в тази стая, мъжът кимна и излезе.

— Понякога се храня сама тук — доверително каза младата жена на Амбър, която, удивена от всичко, което виждаше, бе решила да си мълчи и само да слуша. — Но повечето време прекарвам с хората си в голямата зала. Те обичат да съм около тях.

Кушумай разказа на гостенката си как бе пристигнала във Виолетовия Иртиш в безизходица, преследвана от монасите инквизитори от култа на Йенибохор, които била предизвикала, като практикувала забранени ритуали на тяхна територия, при това танцувайки една вечер по пълнолуние на покрива на един техен храм.

— Много е странно — сподели домакинята — колко се страхуват понякога мъжете от жените.

Гората скрила, приютила и нахранила магьосницата. По-късно тя открила, че и други хора са намерили убежище във Виолетовия Иртиш: отшелници, избягали бандити, лъжливи магове, преследвани от истински магьосници. Тя съумяла да ги обуздае и да ги убеди, че заедно ще успеят да понесат по-леко теглото на съдбата си. Тъкмо тези мъже бе срещнала Амбър на Поляната на рукхите и в замъка. Те разменяха кожи срещу оръжия и метал. Колкото до останалото, задоволяваха се с щедрите дарове на гората. И тези мъжаги си я бяха избрали за кралица — нея, ловджийката Кушумай! Кралица на горите на Виолетовия Иртиш.

Амбър се замечта, излегната по корем в топла кожа от охта — нещо като мечка, но огромна. Беше опряла брадичка върху дланите си, а очите й блуждаеха. Ама че история, при това съвсем истинска! Изпита чувство на възхищение и завист към домакинята си, която режеше печеното месо в димящото блюдо, което току-що им бяха поднесли.

— Хей, да не вземеш да умреш от глад! — Кушумай протегна към нея парче месо на върха на ножа си.

Амбър го взе, опари пръстите си, но го изяде с апетит. Когато приключи, ловджийката й донесе дебело одеяло.

— Стига вълнения за днес — заяви с нетърпящ възражение тон и угаси свещите. — Време е за почивка! Лека нощ!

Амбър искаше да изрази недоволство и в знак на протест се опита да се бори със съня. Ала беше толкова уморена, че след няколко минути заспа.

* * *

— Разкажи ми още за приятелите ти — поиска Кушумай от девойката от страната Ис, докато се разхождаха по поляната около замъка, за да търсят розови гъби.

Предната вечер, по време на ездата, Амбър бе започнала да разказва на Кушумай за живота си, без обаче да споменава страната Ис. Много време бе отделила на членовете на малката си банда, както и на някои от общите им приключения. После със закъснение се запита дали бе сторила добре и дали не е трябвало да бъде по-предпазлива. Но Кушумай я бе слушала, ако не с интерес, то поне, без да я прекъсва, и най-малкото, което можеше да направи за тази, която й спаси живота, беше да я разведри с разни случки от живота си! Пък и какво значение можеше да има това? Кушумай живееше в уединение във Виолетовия Иртиш, извън събитията, които ставаха в този свят.

— Първо Корали, сестра ми. Тя е малко глупавичка и доста плашлива. Мисли само за дрехи и развлечения. Но е много мила, много всеотдайна и… умее да прави с момчетата каквото си пожелае!

— А ти не умееш ли? — развесели се Кушумай. — Виж колко си красива!

— Не ме е грижа дали съм красива и дали се харесвам на момчетата. По-забавно е да им лазя по нервите! И да им показвам, че мога да правя всичко, което правят те! Ако ги плаша, толкова по-зле. Искам само да ме уважават!

— Затова ли се опитваш да приличаш на тях? Според мен, моето момиче, си на погрешен път. Мислиш, че ако подражаваш на момчетата, те ще те уважават? Напротив: постави се наравно с тях и си загубена. Виждаш ли, Амбър, аз си служа с меча и лъка като повечето от моите мъже, за мен това е задължително, за да ме уважават. Но достатъчно ли е, за да им стана кралица? Не. Затова ги обезоръжих със слабостта си. Покорих ги с любовта си. Но ти сама ще откриеш всичко това! Не изпитваш ли чувства към един от приятелите, онзи Гиймо, за когото ми говори вчера?

Думите на Кушумай смутиха девойката. Тя смътно усещаше, че в това, което тя казваше, имаше истина.

— Кой? А, Гиймо. Отначало ме дразнеше до побъркване. Вечно въздиша, вечно се рее някъде! А сега… Вярно, той се промени. Стана по-силен, по-самоуверен. Все още се изчервява, когато му се надсмиват, но не е същото: от него се излъчва увереност, тайнственост. Със сигурност повече ми харесва.

— Имаш достатъчно време да мислиш за това — заключи Кушумай със странна усмивка. — Тъкмо на твоята възраст човек започва да изследва сърцето си. Да се прибираме, събрахме гъби за цял полк!

Те се върнаха в замъка и изоставиха разговора за приятелите на Амбър. Кушумай я заведе в конюшните: конете бяха великолепни. После й даде лека сабя и й показа няколко удара под развеселените погледи на мъжете, които патрулираха по стражевата пътечка.

Скоро настъпи време да запалят свещите и да чакат вечерята, докато си бъбрят. На Амбър й хрумна да вмъкне в разказа си описанието на медальона, който Тома им бе показал. „Ядигар“ бе промълвила само, като на себе си, Кушумай. Момичето се опита да разбере нещо повече, но домакинята й се засмя и й каза тайнствено, че ще отговори на въпроса сутринта. После един ловец донесе напитките.

— Амбър — обяви Кушумай, като надигна чашата с вино, — пия за съдбата, която те изпрати на пътя ми!

— А аз — последва я Амбър, опиянена от този изключителен ден — пия също за съдбата, която ви изпрати на пътя към Поляната на рукхите!

Те се чукнаха.

Главата на Амбър веднага се замая.

— Но какво… Кушумай! Какво…

От световъртежа се строполи на пода. Кушумай не бе и помръднала. Надигна пак чашата и я изпи до дъно.

— За съдбата, Амбър, за съдбата! И за теб!

За кратко Амбър се върна в съзнание, когато Кушумай я отнесе на ръце до последния етаж на кулата, претъпкан с книги, саксии с цветя, шишенца с неописуеми еликсири.

Събуди се втори път, когато Кушумай я сложи да легне върху грубо издялана дървена маса. Като през мъгла видя как ловджийката рисуваше върху тялото й странни знаци и я чу да мълви напевна молитва. После Амбър отново изпадна в несвяст.

* * *

Кушумай проявяваше най-голямо старание. Магията, която запечатваше дълбоко в душата на Амбър, беше сложна. Отне й част от нощта. Когато приключи, тя изгледа девойката и сърцето й се сви.

— Прости ми, малка Амбър — промълви тя. — Трябваше да го направя… Утре няма да помниш нищо.

Слезе от кулата с Амбър на ръце и влезе в конюшнята. Конят й вече беше оседлан. Яхна го, излезе от замъка и се спусна към гората, като притискаше девойката към себе си.

Зората беше вече на път, когато стигнаха пред Вратата, издълбана в огромния дъб, през която Амбър бе дошла в Несигурния свят. Кушумай положи момичето, все още в несвяст, досами Вратата.

— Ще се събудиш в Подвижните хълмове — прошепна й ловджийката. — Това е най-близката Врата до Ядигар. Ще откриеш приятелите си и Гиймо. Смела Амбър, храбра малка Хаминджа.

Кушумай сложи ръце върху няколко графеми, издялани върху Вратата, и изпя думите на една галдра. Появи се светкавица и Амбър изчезна.