Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (5)

4.
Бурен край на вечерта

Както бе предсказала Амбър, десетина момчета в юношеска възраст, повечето от отбрани семейства в Ис, трескаво се втурнаха да ухажват Корали, която за свое забавление ги подреди в списък според танцовите им умения.

Не след дълго тя вече се въртеше в ръцете на един наперен като паун момък. Още десетина двойки танцуваха лудешки върху покрития с каменни плочи под на голямата зала.

— Мразя да танцувам! — заяви Ромарик на приятелите си, които наблюдаваха танцуващите.

— Казваш го, защото не искаш да се научиш — сряза го Гонтран. — На мен ми харесва. Единственият ми проблем е, че привличам само грозотии!

Сякаш да потвърди думите му, едно момиче, което напълно отговаряше на това описание, дойде да го покани да й стане кавалер за един танц. Гонтран се отдели от компанията, хващайки с ръце шията си, като че го бесят. Традицията изискваше момчетата, които умеят да танцуват, да не отказват на поканата на момиче.

— Няма ли да ме поканиш да танцуваме, Гиймо? — запита Амбър с присмехулна усмивка.

— Ъъъ… да, добре, разбира се — отговори той, макар да бе готов на всичко, за да остане при братовчед си да си говорят за рицарски дела.

Протегна ръка и поведе Амбър към средата на залата. Скоро след като се присъединиха към кръга на танцуващите, той вече подскачаше до своята дама.

— Уф! — въздъхна Ромарик и се обърна към бюфета, откъдето си сипа голяма халба корма — традиционната бира в Ис, подсладена с мед.

Вярно, той не умееше да танцува, но пък не беше необходимо да владееш танцовото изкуство, за да станеш рицар! Достатъчно беше да си твърд, умело да боравиш с оръжията и да притежаваш смелост. Ромарик вдигна рамене и си каза, че е глупак. Добре, това не го влечеше, родителите му не танцуваха всяка вечер пред очите му, като тези на Гонтран, а пък майка му никога не го бе задължавала да взема уроци, като майката на Гиймо! И все пак… Дали пък нямаше да му е по-малко скучно на тези вечерни забавления, ако положеше известни усилия да се понаучи? Ако се осмелеше? Още повече че танците в Ис нямаха нищо общо с тези от Сигурния свят, които показваха по телевизията: тук се танцуваше на големи групи, винаги се намираше кой да ти покаже стъпките и никой не ти се подиграваше, ако се покажеш несръчен. Всички се смееха, забавляваха се, прекарваха си чудесно.

Момчето допи чашата си и реши: време е да предприеме нещо!

* * *

Валантен отново се качи на стола и помоли гостите за внимание:

— Дами и господа, музикална интермедия!

Като си вееха, танцьорите се върнаха по местата си, за да се подкрепят с нещо за пиене. През това време родителите на Гонтран поставиха музикалните си инструменти — малък орган и голяма арфа — върху подиума на оркестъра. После засвириха. Музиката им беше същинско вълшебство и всички присъстващи останаха в плен на нейното очарование дълго след като последната нота бе отзвучала. Буря от аплодисменти избухна след изпълнението на съпрузите Грюм и се чуха гласове за още. Усмихната, госпожа Грюм се изправи и поздрави публиката:

— Благодаря ви от сърце за топлия прием! За съжаление традицията повелява да свирим само по една музикална пиеса на вечер.

Чуха се протести. Госпожа Грюм вдигна ръце, за да въдвори тишина.

— Обаче един друг член на семейството ни още не е свирил тази вечер. Именно той ще удовлетвори любезното ви желание. Моля ви да посрещнете със снизхождение нашия син Гонтран!

Гиймо ръгна с лакът Гонтран, който бе като зашеметен от изявлението на майка си. Никога досега не беше канен да свири официално пред публика!

— Хайде, Гонтран — прошепна приятелят му, — сега е моментът да им покажеш колко струваш!

— Ами ако се издъня? — простена момчето, като не се решаваше да се присъедини към родителите си, които го окуражаваха да се качи на подиума.

— Я по-смело! — нахока го Ромарик. — Има мигове на истината, които човек не бива да изпуска… и мисля, че това е точно един от тях!

— Благодаря ти, няма що! — Момчето колебливо тръгна към музикантите, съпроводено от ръкопляскания.

Когато се качи на подиума, майка му подаде една цитра — нещо като издута китара, — на която той обичаше да свири.

— Благодаря за подаръка! — с крива усмивка им рече Гонтран.

— Смятаме, че си способен да го направиш, скъпи — отвърна майка му.

— И най-вече мислим — строго добави баща му, — че е крайно време да се докажеш.

Гонтран си пое дълбоко дъх. В дъното на залата съзря Гиймо, Амбър, Корали и Ромарик, които му махаха окуражаващо.

„Да се докажа? Е, добре! Сега ще видят какво ще стане — или по-скоро ще го чуят!“ — каза си той.

— Дами и господа — обяви високо, след като се прокашля, — тази вечер няма да свиря за вас класически мелодии, а ще ви представя моя композиция!

Сред множеството се разнесе шепот на учудване. Жителите на страната Ис бяха толкова известни с непреклонния си консерватизъм към всичко ново, че от години нито един музикант не се бе осмелил да предложи своя творба.

Тишината, която до този момент бе по-скоро проява на любезност, сега се превърна в любопитно очакване. Гонтран засвири. Игривата мелодия включваше някои дръзки преходи. Пламенният й заряд доста добре компенсираше липсата на опит. После момчето запя. Нежният му глас, съчетан с прочувствения текст, възпяващ красотите на родния му Буник, покори присъстващите.

Дори магьосникът от Гилдията се усмихваше и поклащаше глава. Бурни аплодисменти възнаградиха изпълнението на младия музикант, а баща му, радостен и развълнуван, го притисна към гърдите си.

— Браво, Гонтран! — подвикна му Ромарик, когато приятелят му успя да се изтръгне от прегръдките на майка си, поруменяла от гордост, и от лапите на Уриен Трой, който също бе отишъл да го поздрави.

— Уф, не можах да разкрия пълните си възможности — отвърна Гонтран с фалшива скромност, като приглаждаше косата си.

— И какво ти попречи да го направиш? — полюбопитства Корали.

— Една банда кретени, които не спряха да махат с ръце в дъното на залата, за да ме разконцентрират! — изсмя се момчето.

Бандата го засипа с топчета от хляб.

— А видяхте ли магьосника, докато Гонтран свиреше? — попита ги Гиймо.

— Не — учудиха се хлапетата. — Какво правеше?

— Ами… нищо — можа само да каже Гиймо. — Просто имаше вид като че му харесва, това е!

— И откога се интересуваш от магьосниците? — подкачи го Амбър, която си намери удобен случай да се заяде с него.

— От… не знам, не се интересувам особено от магьосници. Всъщност…

— Остави ги тези качулковци! — притече му се на помощ Ромарик. — И хайде по-добре… да танцуваме! — добави той, с което сащиса останалите. — Ами да, музиката пак започна!

— Е, колкото до това — намеси се Корали, която още не вярваше на ушите си, — настоявам аз да бъда дамата на събитието!

Двамата се запътиха към дансинга, където тя започна да го учи на стъпките на един овернски танц. След малко Ромарик се завърна сам.

— Изглежда, не съм чак толкова зле — задъхано обяви той. — Обаче нямах късмет: това е много труден танц!

— И сестра ми — продължи Амбър — те изостави заради по-даровит момък!

— Шт, тихо! — прекъсна ги Гиймо. — Гледайте, при камината става напечено!

Действително двама мъже се бяха спречкали, разменяха си обиди и скоро стигнаха до размяна на юмруци.

— Но това е татко! — слисана, възкликна Амбър.

— И бащата на Агата! — добави Гонтран, изумен.

Свадата се разгорещяваше. Уриен Трой, подпомогнат от Валантен и неколцина други, напразно се опитваше да ги раздели. Сред всеобщия шум се открояваше гръмкият глас на господин Трой, който викаше: „Господа! Господа!“, но без никакъв ефект. Внезапно двамата мъже извадиха мечовете си и застанаха лице в лице. Амбър побледня като платно и прехапа устни. Тъкмо тогава човекът с тъмния плащ, магьосникът от Гилдията, се мушна между тях, вдигна ръце и просъска някакви думи. Двата меча тутакси се разпаднаха на прах. Магьосникът се обърна към смаяните гости:

— Жители на Ис! Нима не сте си извадили никаква поука от злодеянията на Сянката? Страната Ис е една крехка държава, на която никак не липсват неприятели! Повече от всякога трябва да живеете единни, а не разединени, и да забравите дребните крамоли!

Войнственият плам на противниците се бе изпарил едновременно с мечовете им и господата Кракал и Балангрю стояха видимо смутени в средата на кръга от хора.

— Инцидентът приключи! — гръмовно се провикна Уриен Трой. — Нека танците почнат отново!

На присъстващите бе необходимо известно време, преди да се върнат към празненството, и всички оживено заобсъждаха намесата на магьосника, който се бе осмелил най-невъзмутимо да произнесе името на Сянката — това тайнствено и ужасяващо създание, което неведнъж бе нахлувало оу Несигурния свят, за да довлече злини и нещастия на страната Ис… Фамилията Балангрю побърза да напусне помещението, а скоро и замъка. Амбър и Корали се хвърлиха в прегръдките на баща си, който се опитваше да успокои всички наоколо и да омаловажи предмета на спора, който уж бил възникнал под влиянието на напитките. Вуйчо Уриен разговаряше с човека от Гилдията и му благодареше за помощта.

Тъкмо тогава Ромарик изрева:

— Гиймо! Погледнете Гиймо!

В несвяст, Гиймо се носеше във въздуха над масите.