Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (38)

37.
Командир Тунку

Един пазач отвори вратата на килията. Придружаваха го двама мъже. Единият, с лъскави одежди, силен и самодоволен на вид, трябва да беше главният офицер на затвора. Другият вдъхваше по-скоро безпокойство и не приличаше на военен. Беше с бръсната глава, погледът му бе пронизващ като на граблива птица и носеше дълга бяла роба като монашеско расо.

Той се обърна към младежите, като насочи към тях суха и кльощава ръка, на която липсваше един пръст.

— Ей, хлапаци! Елате с мен.

Те не помръднаха в очакване на решението на Гиймо.

— Не чухте ли? — кресна пазачът и удари решетките с дръжката на боздугана. — Подчинете се на заповедта на Негово превъзходителство съветника на нашия командир Тунку!

Гиймо въздъхна и склони да тръгне навън след човека с бръснатата глава. Другите го последваха.

— Сбогом, принце на крадците! — с известна театралност промълви Корали на Тоти, когато минаха пред него.

Другите се задоволиха да му стиснат ръката, да го пернат дружески по гърба и да му кажат „Кураж!“, което се отнасяше колкото до него, толкова и до самите тях.

После тръгнаха след съветника, офицера и пазача по безкрайни, коридори.

— Принц на крадците. Е, малката, не си поплюваш — прошепна Амбър.

— Странна работа — добави Ромарик, — струва ми се, че на нашия паж му олекна, като видя, че си тръгваме!

— Идиоти! — отвърна Корали, като вдигна рамене.

Гонтран на свой ред си блъскаше главата. Беше сигурен, че е виждал някъде този човек с вид на хищна птица. Напъна се да си спомни, после се отказа, като тръсна глава. Това беше невъзможно, той никога не беше идвал в Ядигар.

Скоро излязоха на дневна светлина. Заведоха ги в огромна зала, в самото сърце на двореца.

* * *

— Значи това са шпионите, разкрити от моя проницателен съветник! — изсмя се Тунку, господарят на Ядигар, седнал величествено на огромен трон от изящно резбовано дърво.

Командирът Тунку беше надарен с природна сила, в резултат на което върху лицето и косматите му ръце имаше белези от многобройни битки. От пръв поглед се разбираше, че хората му се кланяха не от голяма любов към него, както и това, че той като нищо можеше да пръсне черепа на всеки, който се осмелеше да възнегодува! От грубияна се излъчваше удивителна самоувереност, а гласът му отекваше срещу стените като гръмотевица.

— Ще благоволите ли да ми кажете какво ви води насам? — продължи командирът, а черните му очички се присвиха при вида на юношите, които бяха в явна безизходица.

Те мълчаха. Корали потръпна пред погледа на бруталния мъж и, както и останалите, зачака Гиймо да заговори пръв. Той пък отчаяно мислеше как да излезе от положението.

— О, вашата липса на доверие ме наскърбява! А още повече ще се натъжа, ако се наложи да ви оставя в опитните ръце на моя съветник. Знаете ли е какво се занимаваше той, преди да започне да се назовава Превъзходителство? Изтезаваше еретиците в Йенибохор!

Разказът на Ромарик и Корали за жреците от Йенибохор все още беше ярък в спомените им и те хвърлиха тревожен поглед към мъжа, който стоеше малко назад и отстрани на трона. Гиймо въздъхна дълбоко и се обърна към Тунку:

— В действителност ние принадлежим към Синьото племе на Пясъчните хора. Дойдохме тук против волята на нашия водач, за да си купим нови оръжия.

Тунку се изсмя и тръсна глава.

— Ти ли си главният в групата? Как се казваш?

— Казвам се… Елик.

— Да ти кажа, Елик, не вярвам на нито една твоя дума. — Тонът на командира стана твърд. — Дори имам свое малко предположение за това кои сте и какво търсите с тези смехотворни облекла и идиотски обяснения. Наистина ли мислите, че хлапета от Несигурния свят биха дошли в Ядигар? Колко деца видяхте тук? Хайде, доведете ми момичето! — заповяда той на лостовия до вратата.

След малко двама мъже доведоха, завързана на края на въже, една девойка е тъмни коси и подпухнали от плач очи. Когато видя Гиймо в тронната зала, тя застина от изненада.

— Гиймо? — извика тя. — Ти ли си, Гиймо? Но… как?

Пред очите им, бледа, отслабнала и изтощена, стоеше Агата Балангрю!

— Добър ден, глупачке! — измърмори на себе си Амбър. — Сега вече всичко е загубено.

Откъм трона се разнесе гръмкият смях на Тунку.

— Е, Елик — или трябва да кажа Гиймо? Още ли държиш на комичната си версия? Просто трогателно! Банда хлапета, които се изсипват от страната Ис, за да помогнат на тази нещастница! — И той отново избухна в смях. — Знаете ли какво? Когато моят гомон ми довлече това момиче вместо момчето със свръхестествените възможности, този, който ми го беше поръчал, щеше да ме удуши от ярост! Представете си само колко скъпо съм платил за тази своя грешка, щом той ми я подари! Опитах се да я направя що-годе поносима прислужница, но тя не може нито да готви като хората, нито да излъска една броня! На кого е притрябвала?

Погледна Агата, която хапеше устни, засегната както от думите на командира, така и от доволната усмивка на Амбър. После с интерес изгледа Гиймо.

— Около дванайсетинагодишен, зелени очи, на вид по-хитър от другите… Дали най-после не ми е излязъл късметът? Знаеш ли, моето момче, мисля, че ще направя някого щастлив, един човек, който те търси усилено от известно време. Всъщност щастливците ще бъдат двама, защото, за да те предам на него, ще му поискам много! Например да ми даде силата да прекарвам хората си от един свят в друг не по негово, а по мое желание, за малко разнообразие в дребните удоволствия от грабежите.

Внезапно се разнесе гръм като от експлозия. Дочуха се викове и шум от битка. После вратата на залата се пръсна на парчета. Последван от въоръжени хора и орки, в тронната зала нахлу висок мъж с прашни дрехи.

Кръвта на Гиймо се смръзна във вените му.

— Учителят Кадехар! — извика той.

— Демонът Аздар! — втрещен промълви Тунку.