Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (34)

33.
Лош ден за разбойниците

— Този проход е злокобен.

— Напълно съм съгласен с теб, музиканте.

Гигантът с татуирания череп огледа околността със сивите си очи. Дефилето, в което навлизаха, не му вдъхваше особено доверие. Ако той трябваше да устрои капан на преминаващи пътници, които да обере или убие, без колебание щеше да избере точно това място!

— Мислиш ли, че ни дебне опасност? — запита Гонтран, като нервно докосна струните на цитрата.

— Е, малкия, това вече е моя работа! Договорът ни е ясен: ти осигуряваш вечерното забавление с песни, а аз отговарям за опасностите по пътя.

Мъжът от степите се изсмя. Гонтран прокара ръка през косата си.

Това беше самата истина: откакто бяха напуснали кервана на търговците от Фергана, никой никога не се опита да ги закачи. Трябваше да се признае, че при вида на Тофан човек имаше само едно желание: да не се превърне в негов враг!

* * *

В прохода отекна дълго изсвирване. То още се носеше в теснините, когато великанът изчезна като от магия. Тъй че Гонтран се озова сам пред мъжете, изникнали иззад скалите. Те се спогледаха с безпокойство.

— Не трябваше ли да са двама? Ей, стрелецо!

— Наистина видях двама пътници да влизат в прохода — заоправдава се младият разбойник.

— Като си видял двама — продължи един еднорък бандит, който размахваше брадва със здравата си ръка, — къде се е дянал вторият?

— Тук, господа!

Тофан изскочи като от небитието. Сграбчи черепа на едноръкия и го блъсна в стоманената плоча върху кожената си туника на мястото на сърцето. После, бърз като мълния, извади широк нож от ботуша си и го метна към гърлото на един едър тип, който се олюля от удара и се стовари на земята, като при падането си счупи щита върху един камък.

Останалите бяха замръзнали от изумление.

— А сега, ако обичате, да минем към сериозни неща!

Гигантът бе извадил от ножницата, изработена от кожа и метал, която винаги носеше на гръб, внушителен меч. С един кръгов замах на гигантското оръжие замалко щеше да обезглави стрелеца, който за свой късмет се наведе в последния момент. Друг вертикален удар разсече почти на две мъжа с мечата кожа, който не се оказа толкова бърз; той изрева от болка и се строполи на земята. Стрелецът захвърли лъка, който никак не беше подходящ за близък бой, измъкна кама и храбро застана лице в лице с Тофан. А той се движеше с необикновена пъргавина. Жестовете му бяха прецизни и мълниеносни. Стрелецът едва успяваше да избягва ударите на опасния си противник. Опита няколко сложни удара, които Тофан парира с лекота. Накрая великанът рани младежа в ръката, като го принуди да пусне ножа си, после — в бедрото, и го накара да зарови глава в праха. От земята стрелецът хвърли свиреп поглед на Тофан, който, покрит с кръв, го гледаше отвисоко, преметнал небрежно оръжието си през рамо. Контрастът между крайната кльощавина на единия и забележителната мускулатура на другия беше наистина впечатляваща гледка.

— Не се страхувай, малкия! Не съм от тези, които удрят паднал човек. Особено когато се е бил храбро! Животът ти е спасен.

Още от началото на схватката Гонтран се бе шмугнал зад една скала и гледаше смаян хода на битката. Когато стрелецът бе обезвреден, срещу воина остана само безформеното джудже, което го гледаше с неописуем ужас.

Тофан тръгна към него. Мъникът захвърли боздугана си и побягна с писъци. Тофан се втурна подире му, последван от Гонтран, който за нищо на света не искаше да остане сам със стрелеца сред онези трупове.

Задъхан, младежът нахлу в една пещера, осветена от факли. Тофан бе настигнал беглеца и се бе задоволил само да му счупи черепа с юмрук. В момента приключваше сметките си с някакъв мъж, който надаваше яростни викове в едно легло.

— Гонтран! Леле, това е Гонтран!

Като ударен от ток, музикантът се извърна към дъното на пещерата. Овързани до едни сандъци, Ромарик и Корали го гледаха така, сякаш виждаха привидение.

* * *

— И тук вече се разделяме — обяви Тофан на тримата младежи.

Гигантът бе настоял да ги съпроводи до изхода на дефилето. Лешоядите вече кръжаха лакомо над мястото на битката.

Стрелецът, който в крайна сметка беше само леко ранен, се бе изпарил.

— Сигурен ли си, че не искаш да промениш решението си? — опита се за сетен път да го разубеди Гонтран, който трудно преживяваше раздялата с приятеля си.

Тофан се изсмя и посочи огромния чувал на гърба си.

— Защо да ходя да се бия за някой друг, когато вече съм достатъчно богат, за да го правя единствено за удоволствие?

В сандъците, които отвориха след освобождаването на пленниците, бяха открили истинско съкровище от бижута и скъпоценни камъни. Гонтран, Ромарик и Корали бяха отказали да вземат от това, което бе заплатено с живота на толкова хора, но Тофан не бе проявил такава скромност, след което отново бе затворил входа на пещерата с огромни скални късове.

— Трябва само да вървите по този път. Той води право в Ядигар.

— Ами ако отново попаднем на разбойници, а? — възрази Гонтран.

— Това вече си е ваша работа — отвърна великанът, като смекчи глас. — Няма цял живот да сте мамини синчета, я!

Като видя отчаянието на Гонтран, Корали разбра, че трябва да сложи край на излиянията. Пристъпи напред, надигна се на пръсти и целуна гиганта по бузата.

— Още веднъж ти благодаря, задето ни спаси.

Тя си припомни огромното облекчение, което бе изпитала, когато той се бе разправил с лигавия гном.

Ромарик протегна ръка на Тофан с поглед, блеснал от възхищение и респект, но едва прикри гримасата си, когато той му я стисна. Тофан беше идеалният воин, съвършеният боец. Ромарик не мечтаеше за нищо друго, освен един ден да заприлича на него! Може би не чак такъв дивак, а повече… рицар!

Най-накрая покритият е бойни белези гигант стисна Гонтран в гореща прегръдка. С неистова мъка момчето се въздържа да не заплаче. Ужасно се бе привързало към този винаги спокоен мъж, е неизменно добро разположение на духа, толкова силен и чувствителен.

Въпреки всичката си смелост, Гонтран усещаше как никак не му се искаше да го остави да ги напусне.

* * *

Тофан лекичко се измъкна от прегръдката на момчето и се отдалечи, като дълго им маха с ръка.

— Елате ми на гости в степта, ако някой ден се запилеете към северните области на Несигурния свят!

Скоро се скри в проходите. Тримата се спогледаха.

— Хм… Е, приключението продължава, нали? — плахо каза Гонтран.

— Иска ли питане! — потвърди Ромарик и удари една лапа по гърба на другаря си.

— На път, приятели! — театрално се обади Корали, щастлива, че въпреки изпитанията, куражът не ги бе напуснал.

Хванати за ръце, тримата поеха към Ядигар.