Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (23)

22.
Подвижните хълмове

На Гиймо му се струваше, че е минала само една секунда. За време, колкото да примигне, мястото, където се намираха допреди малко, се бе превърнало в странни хълмове, обрасли с трева, които простираха до хоризонта заоблените си гърбици. Бе паднала нощта и сред звездите блестеше тънък лунен сърп. Зад него имаше само една врата, която се очертаваше на фона на малка долчинка и приличаше на вратата, през която влязоха откъм Ис. Наоколо нямаше нищо друго. Нищо, никаква жива душа. Никой.

Гиймо усети как го пронизва неописуем ужас. Другите! Къде бяха другите?

Защура се като луд наляво и надясно, изкачи няколко хълма, претърси няколко долчинки, като викаше до прегракване. Останал без дъх, той се строполи в тревата и избухна в ридания. Какво се бе случило? Къде можеше да са се дянали Ромарик, Гонтран, Амбър и Корали? Това беше невъзможно, те се държаха за ръце само преди минути! Сълзите не спираха да се стичат по бузите му. Какво направи той с всички добри съвети на своя учител? „Предпазливост и смирение, ключовите думи на магьосника…“ Бе ли предпазлив? Не. А смирен? Още по-малко. Бе извършил грях поради гордостта си. Той, свръхнадареният с магически умения, на когото не се опираха нито хора, нито предмети, бе повярвал, че Вратата ще му се подчини! Какво направи, по дяволите, какво направи!

Постепенно се успокои и докато сълзите му пресъхваха, започна да размишлява. Какво може да се е объркало в призованата галдра? Той бе отворил Вратата, беше се озовал в Несигурния свят, но сам. Съвсем сам. Гиймо се вкамени. Изведнъж разбра всичко. Как можа да забрави в заклинанието си Вунджо, Знамето, чиято основна функция беше да свързва хора, насочени към обща цел? Не трябваше да завършва с РЕ, а с ВРЕ! Наум си преповтори галдрата така, както трябваше да я построи: В името на Благородната и на Пътя, на Нертхус, на Улр и на Двойния клон, Вунджо отгоре, Редху отдолу и Ейхваз отпред, отведете ни! ВРЕ!

Той се прокле за пропуска, но същевременно изпита и огромно облекчение. Графемата, която не бе призовал, просто държеше хората събрани на едно място. Приятелите му не бяха останали в плен на вихрушката, някъде между двата свята! Също като него, те бяха стигнали по свой път до Несигурния свят. Но къде? Той извади картата от чантата си и я проучи, доколкото това беше възможно на слабата лунна светлина. Не беше минал през официалната Врата — тя беше на остров, а мястото, на което се намираше — и той се огледа наоколо — нямаше нищо общо с остров. Всичко показваше, че трябва да се намира тук, някъде в Подвижните хълмове, както бяха обозначени на картата. Най-доброто, което можеше да стори, беше да изчака да се зазори и да се запъти към най-близкия град, а именно… да, Фергана, който трябва да беше на един-два дни път пеша.

Гиймо въздъхна и се просна в тревата, завит в удобното си вирдуанско наметало. Какъв късмет, че му бе хрумнала идеята да разпредели наметалата и да сподели с приятелите всичко, което му беше известно за Несигурния свят! Започна да го изпълва тайна надежда. Всички притежаваха карти и всеки от тях видя медальона, който Тома му подари. При всички случаи Гонтран, Ромарик и двете сестри трябваше да се възползват от тази следа! Във всеки случай той щеше да постъпи така. И освен това, при най-лошо стечение на обстоятелствата, след една седмица учителят Кадехар щеше да започне да ги търси!

Разведрен от тази мисъл, чиракът зарея поглед в небето. И с изненада установи, че звездите си бяха същите, но не бяха разположени както обикновено. Много странно. Въпреки това съзвездията бяха същите, които се виждаха от Ис, но бяха придобили необичайни форми. Той се зарече да отбележи наблюденията си в бележника, когато се събуди, и изтощен от събитията през изминалия ден, се отпусна в прегръдките на съня.

* * *

На другия ден Гиймо тръгна на път след една тежка нощ с неспокойни сънища, в които Амбър го викаше на помощ, преди да изчезне, а той не можеше дори да помръдне. Споменът за тези кошмари го измъчваше още от заранта и те бяха отражение на душевното му състояние: като оставеше настрана сценариите, които си бе съчинил за самоуспокоение, той знаеше, че положението никак не беше розово, за да не каже катастрофално, и че приятелите му може би бяха изпаднали в истинска беда някъде в страшния Несигурен свят.

Някакво животно, подобно на див заек, побягна, стреснато от стъпките му. То бягаше на подскоци и толкова хаотично и смехотворно, че извика усмивка на лицето на Гиймо. Той изведнъж си даде сметка, че е гладен, а и слънцето, което показваше пладне, му предостави още едно добро основание да спре за обяд. Извади парче хляб от раницата и го захапа. Без да може да обясни защо, от гърдите му сякаш бе паднала някаква тежест. Сега дишаше много по-леко. Медальонът отново му се стори очевидна следа, а изборът на Фергана като начало на търсенето му се видя единственият разумен избор! Отново пое на път почти весел, със стоплено от надеждата сърце, което му подсказваше, че скоро ще намери другарите си.

* * *

От два дни Гиймо вървеше през същинско море от хълмове. Най-накрая бе разбрал защо върху картата те бяха назовани Подвижни: вятърът, който рошеше кестенявите му коси, играеше и с тревата, която покриваше хълмовете, и ги правеше да изглеждат така, сякаш се движеха като вълни. Слънцето съвсем не беше толкова жарко, както той очакваше, а нощите бяха по-скоро хладни, отколкото студени. Ала провизиите бързо намаляваха и той знаеше, че ако не стигне скоро до покрайнините на Фергана, положението му щеше да стане твърде опасно.

Но Гиймо не беше истински разтревожен. Според честите справки с картата, където бяха обозначени телуричните, въздушните и астрономическите координати на Фергана, той не беше много далеч оттам. Във всеки един момент благодареше на учителя си, задето го беше накарал да учи разни досадни науки. Благодарение на тях, благодарение на опита, придобит в Трой, и на знанията за различните течения в Несигурния свят, чието разположение грижливо бе преписал в Гифду, той знаеше съвсем точно къде се намираше. Полъхващият бриз, вълните, които усещаше под краката си, слънцето и звездите го водеха по-уверено от пътна карта.

Действително, малко по-късно, от върха на един по-висок хълм той съзря крайградските укрепления на Фергана.