Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (26)

25.
Плажът

Ромарик усети пясък под краката си. Точно както Гиймо, Корали и Амбър в този момент, той ококори очи в тъмното.

Първото нещо, което видя, беше огромен плаж, ограден от двете страни от скали. Второто беше една Врата, заровена три четвърти в пясъка, която морските вълни облизваха от време на време. Третото беше, че е сам. Последва серия от ругатни, които се колебаеха от почти прилични до отявлено груби, докато крачеше насам-натам да се успокои. Само да му падне оня негов смахнат братовчед, щеше да му избие от главата всякакво желание да се занимава с магии! Преди малко, в Ис, се бе заблудил: Гиймо беше не само луд, той беше опасен.

Внезапно момчето дочу шум откъм другия край на плажа. Докато злословеше по адрес на приятелите, те са били там, на стотина метра разстояние, тревожеха се за него и сигурно го търсеха! Почувства облекчение. Преливащ от радост, щеше да се втурне към тях, когато инстинктът му нареди да бъде предпазлив. Дали това наистина бяха приятелите му? Ако не бяха те, кой би могъл да се разхожда посред нощ по плаж на Несигурния свят? Дъхът му секна. Отговорът дойде от само себе си: гомоните.

Гомоните можеха напълно естествено да се намират в този час край брега на морето в Несигурния свят, защото… защото те живееха именно тук! Ромарик преглътна нова ругатня. Побърза да заличи, доколкото можеше, следите от стъпките си върху пясъка и тръгна досами водата, като се стараеше да не вдига много пръски. Насочи се към скалите в другия край на плажа. Пътят дотам му се стори безкраен.

Въпреки опасенията си, стигна безпрепятствено до скалистия район. Увери се, че мястото е съвършено пусто, намери си скривалище — мъничка пещера, издълбана в огромна скала. Свали обувките, чорапите и панталоните, мокри до коленете. Легна върху сухата земя и се уви в топлото вирдуанско наметало.

Вълните се плискаха в брега малко по-надолу, отдръпваха се, като оставяха пяната си, и неуморно се завръщаха отново. Шумът на морето не донесе успокоение на момчето. То така и не успяваше да заспи. Беше твърде много ядосано. Мислите се блъскаха в главата му, отправяха се от родителите му към вуйчо Уриен, от Уриен към Гиймо и от Гиймо към приятелите. Сънят го пребори едва призори и той заспа на пресекулки, като се будеше всеки път, когато някоя по-голяма вълна се разбиваше в подножието на скалите.

* * *

Когато стана, слънцето вече се беше издигнало високо в небето. Нахлузи още влажните си дрехи с израз на недоволство. После седна да яде. Провизиите му бяха силно намалели и трябваше да се задоволи само да похапне, защото не можеше да започне деня си с празен стомах. Особено след такава нощ. После предпазливо огледа околностите, преди да се осмели да напусне убежището и да тръгне по плажа.

Отиде при полузаровената Врата. Сърцето му заби ускорено: там, където той бе вървял и изливал гнева си предната нощ, имаше и други отпечатъци от стъпки. И тези следи, широки и дълбоки, не бяха на човек.

— Това са гомони — промълви Ромарик.

Бе се отървал за малко! За тези чудовища се говореха страховити неща, както и за хранителните им навици: не отказваха да се хранят с човешко месо, когато им се удадеше сгоден случай. Той потрепери. За пореден път инстинктът му го бе спасил.

„Ромарик, приятелче, я не се бави повече тук!“

Обърна гръб на морето, покатери се по дюните и десетина минути по-късно вървеше покрай една житна нива.

* * *

Малко по-нататък под едно дърво срещна двама възрастни селяни. Те тъкмо пиеха от една манерка, като се криеха от първите слънчеви лъчи, и го огледаха от глава до пети, без да проявяват прекомерна изненада.

Ромарик прокара пръсти през косите си, за да добие по-представителен вид, и заговори на ска. Скоро научи, че се намираше на север от града на жреците на Йенибохор. За човек в млада възраст и в добро здраве най-добре било да избягва този град, защото се говорело, че жреците лесно сменяли боговете и никак не си поплювали в жертвоприношенията.

— Но ти трябва да знаеш всичко това по-добре от нас, нали, момче?

Мъжът намигна на другаря си.

— Защо би трябвало да го знам? — наивно попита Ромарик.

— О! — усмихна се вторият селянин. — Не за първи път някой неопитен новак успява да се измъкне от този пъклен град и да намери убежище по крайбрежието.

— Ние ги разпознаваме, но си мълчим — добави първият. — Защо да помагаме на проклетите жреци, на които вече плащаме и десятък? — обърна се той към събеседника си.

— Хич няма защо да им обаждаме това и онова — потвърди другият, като кимна. — А на теб, момче, ще ти дадем един съвет: върни се на крайбрежието, по-близо до морето, и чакай да мине някой кораб, за да му махнеш да те вземе.

— Ами гомоните? — възрази момчето от Ис.

— Гомоните са за предпочитане пред хората от Йенибохор — обясни първият селянин. — И освен това по-лесно ще се измъкнеш през морето, отколкото по сушата, защото жреците с белите наметала контролират целия полуостров.

Двамата мъже му предложиха да пийне малко разредено вино от манерката и да хапне хлебец. Ромарик не отказа. Докато дъвчеше огромната филия, която му отрязаха селяните, той реши да се довери на техния съвет.

Вече щеше да се сбогува с тях и да поеме обратно назад, след като горещо им благодари, когато се сети за медальона, който им бе показал Тома, преди да влязат през Вратата. Нарисува символа върху пясъка. Мъжете се спогледаха.

— Това е гербът на град Ядигар, който се намира на юг от Хищната пустиня. Той не се ползва с много добро име. Оттам ли идваш?

— Не, там мислех да отида. Абе вие знаете твърде много за обикновени селяни — учуди се Ромарик.

— Това обида ли е, или комплимент? — изсмяха се двамата мъже. — Да не би да мислиш, че непременно трябва да си идиот, за да обработваш земята или да отглеждаш добитък?

— Не, не — смотолеви момчето. — Исках да кажа, че ми изглеждате като хора, които много са пътували, нищо повече!

— Невинаги е нужно да пътуваш, за да си осведомен — иронично отвърна първият селянин. — Малко училище, повечко книжки.

— И много разкази на пътешественици! — прихна вторият.

Ромарик почтително ги поздрави за довиждане и пое по пътя към брега.

* * *

Отново се озова при морето, пясъка и скалите, но това не му достави никакво удоволствие. Мястото беше все така безлюдно. Предпазливостта изискваше той да се прикрие в скалите, ала чакането никак не беше любимото му занимание, нито пък търпението беше негова силна страна. Реши да си запълни времето с упражнения за гъвкавост и преговори движенията, които беше научил по куатен, бойното изкуство на Ис. После походи известно време по крайбрежната ивица. В далечината виждате очертанията на суша, която можеше да бъде остров, а над нея се извисяваше димяща планина, която сигурно беше вулкан. Търпението му в никакъв случай нямаше да издържи дълго време да се мота на този плаж. Впрочем колко ли време можеше да чака? Имаше храна само за още два дни. Решението скоро беше взето: даваше два дни на кораба да се появи! След този срок щеше да опита късмета си по сушата. И по дяволите жреците от Йенибохор! Предпочиташе скъпо да продаде кожата си, но да предприеме нещо, вместо да я загуби глупашки, като бездейства.

Върна се в пещерата, където бе прекарал нощта, и дълго разучава картата на Несигурния свят, прерисувана в прегръдките на едни други скали в онези по-добри времена, когато още беше в скъпата си родина Ис, заобиколен от приятелите си.